Илса Бик
Сенки (26)

25

Събота вечер.

— Това не ми харесва. Няма ги прекалено дълго, още от зазоряване, а те не ходят на лов през деня. Освен това запалиха огън в снега. Какъв е смисълът? — Шарън зачовърка с мръсния нокът на показалеца си в голямата сълзяща язва на дясната си буза. Раната, пихтиеста и противна на вид, се намираше точно в средата на една зелено-сива татуировка на мрежа и приличаше на смачкан паяк. Шарън хвърли свиреп поглед към Пъпчивия, седна на ниската масичка за кафе вляво от огъня, който Алекс бе запалила, след което се втренчи също толкова подозрително в самата Алекс. — Защо не се върнаха в лагера?

— Откъде мога да знам? — отвърна с въпрос Алекс, въпреки че мястото трудно би могло да се нарече лагер. От металическата миризма на твърдия лед и онова, което успя да различи на оскъдната светлина, предполагаше, че Променените са се настанили във вилата, намираща се край езерото: претенциозна и доста просторна викторианска постройка с безвкусна украса, люлка на верандата и дори пилон за знаме. Пъпчивия и Белязаната, мускулната сила на глутницата, ги бяха натикали в малката къща за гости, пропита със застоялия лъх на сяра и гранясала мас от една прастара порция пържени яйца. В сравнение с порутените бараки и леденостудени навеси от последната седмица това място приличаше на палат. — Не знам нищо повече от теб.

Шарън се изкашля през смях. А Алекс реши, че се е сблъсквала с използвани по време на физическо чорапи с по-приятна миризма.

— Не ме баламосвай — каза Шарън. — Нали имам очи. Ами онзи твой приятел?

— Боже мили — обади се Рей. Доскоро доста пълничък, сега коремът му беше хлътнал като празна хартиена кесия. Той обви ръка около раменете на жена си Руби и я притисна към себе си. — Да не влошаваме още повече нещата.

— Само казвам на глас онова, което всички си мислим — сопна се Шарън. Пъпчивия се обърна към тях, без да напуска поста си, и жената изрева срещу него: — Ей, кучи сине, кога ще ни нахраниш?

— Шарън. — Гласът на Руби потрепера като тетивата на лък, опънат до счупване. — Не го предизвиквай.

Шарън смръщи поглед.

— Не искам да го предизвиквам, само че сме гладни. Имаме нужда от храна, освен ако не ни искате кожа и кости, задници такива!

Като се имаше предвид фактът, че Шарън разполагаше с повече мастило на квадратен сантиметър от всеки друг, когото Алекс познаваше, и че Променените проявяваха специфичен вкус към… ъ-ъ, необичайни аксесоари като например кърпички и ленти от татуирана кожа, Алекс изпитваше тайното подозрение, че похитителите им биха се радвали, ако жената беше само кожа. По-лесна за белене. Тази мисъл не й правеше чест, но пък Шарън определено не се нареждаше сред любимите й хора.

— Знаеш ли защо не ни дават храна, Шарън — обади се Руби. — Защото не са намерили никой друг. Просто… лош късмет.

— Късмет ли? Това няма нищо общо с късмета. Всички до един ще свършим като задушено, с изключение може би на малката мис Алекс. — Шарън присви очи. — Не си мисли, че не забелязвам какви погледи си разменяте с онова момче с вълчата кожа. Тази негова краста само ти можеш да я начешеш.

— Шарън — скара й се Рей не особено въодушевено. — Затвори си устата.

— Няма нищо, Рей — отвърна Алекс.

— Да, Рей — каза Шарън. — Двете с Алекс само си бъбрим, докато чакаме да умрем.

— Трябва ли да бъдеш толкова злобна? — Руби отметна косата от лицето си със своята крехка кокалеста ръка, покрита с прозрачна кожа. — Всички сме в едно и също положение.

— Искаш ли да се обзаложим? Мисля, че един от нас се е подсигурил с хубав спасителен пояс. Алекс, къде според теб се е запилял приятелят ти? — Шарън се усмихна, което не беше приятна гледка. Разкриха се редки подобни на шипове пожълтели и развалени зъби. — Може да е избягал да си потърси нова приятелка. А може би между него и онази блондинка…

Алекс престана да я слуша. Тази песен вече я знаеше наизуст. Тя се обърна настрани и внимателно отдели плата и бинта от рамото си. Лявата й ръка пулсираше, а излъчващата се от нея топлина беше почти видима. Въпреки че се стараеше да поддържа раната чиста, треската бе започнала малко след пладне, ако можеше да се вярва на Мики.

„Боже, дано нямам инфекция. — В противен случай можеше преспокойно да легне в снега още сега. Щом разви остатъка от бинта, тя прехапа долната си устна, за да не извика. Този дъх на развалено беше достатъчно красноречив. Някои части от разкъсания й мускул бяха с цвета на лигав зеленикав сопол. — Така, не бива да се паникьосвам. Ще го почистя и може да потърся спирт и антибиотици, ако ми позволят. Това е хубава къща. Не може да нямат аптечка.“

— Ауууу. — Шарън изви език над развалините в устата си, които минаваха за зъби. — Изглежда доста зле. Но можеш да оставиш раната да загние. И тогава най-лошото, което може да ти се случи, е да те убият — също като Брайън.

Да, от това се почувства много по-добре. Искаше й се да измисли нещо язвително в отговор, ала гладът бе впил нокти в стомаха й, а мозъкът й се бе сгърчил като сушена слива. Така че единственото, което успя да измисли, беше:

— Върви по дяволите!

— Само това ли измисли? — Шарън, изглежда, бе изгубила интерес, тъй като се обърна към Руби: — Ето какво е положението според мен — подхвана тя поверително. — Защо, мислите, малките чудовища не водят пленници през последните няколко дни? Защото никой не ги е чакал, което ще рече, че другите вече не спазват договора.

— Или просто нямат излишни хора, които да изпращат — предположи Рей.

— За какво говорите? — „Никой не ги е чакал ли?“ За първи път ги чуваше да говорят по този начин и Алекс беше любопитна, което не беше в неин стил. Вярно, че споделяха храната си, но всъщност не знаеше почти нищо за тези хора. Но това беше разбираемо: никой не искаше да се сближава с човек, който можеше пред очите ти да се превърне в плънка за хамбургер. — Какъв договор? И какво ще рече, че няма излишни хора за изпращане?

— Ами, нали се сещаш? — Рей погледна объркано жена си, след което се обърна отново към Алекс. — Както са изпратили теб. И всички нас.

— Аз се махнах сама. Избягах. Никой не ме е изпращал — отвърна Алекс, но тогава си спомни, че всъщност й бяха казали точно къде да отиде, а в това отношение пушката на Джес беше повече от убедителна. Тогава в съзнанието й изплуваха думите, които Рей и другите бяха използвали. — Изпратени… в смисъл, пропъдени? Нарочно? Но защо? Нещо лошо ли сте извършили? — Това й се стори най-разумното обяснение. Сигурно Рул не беше единственото място, където наказваха провинилите се с прогонване.

— Разбира се, че не — отвърна Шарън. В гласа й прозвуча неподправена обида. — Просто изтеглихме късата клечка.

— Късата… — Алекс зяпна от изумление. — Решили сте с лотария?

— При нас така се избира — сви рамене Рей. — Но, разбира се, хората от всяко село или група сами решават по какъв начин ще го направят.

— Но ти можеше да останеш — обади се тихо Руби. — Рей, ти не трябваше да идваш.

— Ти си моя жена — отвърна Рей. — Щом отиваш ти, отивам и аз.

— Никой от вас не е трябвало да го прави! — С периферното си зрение Алекс забеляза, че Пъпчивия обръща глава, за да хвърли един поглед, ала беше толкова отвратена от думите на Рей, от нещата, които тези хора намекваха, че изобщо не й пукаше.

— Напротив. Налагаше се заради доброто на всички останали — каза Руби.

— Явно прекалено дълго сте в компанията на Шарън — отвърна Алекс.

— Мери си приказките — предупреди я Шарън.

Но Алекс не й обърна внимание.

— Какво добро има в това да умрете? Да напуснете доброволно града, за да бъдете изядени? Защо сте постъпили така? Защо изобщо сте се съгласили?

— Ти си от Рул — каза Шарън. Гласът й прозвуча учудващо ниско и треперещ от ярост. — Идваш от това проклето село и си позволяваш да ни наставляваш? Нали тъкмо вие предложихте идеята… — Тя млъкна, забелязала израза на лицето на Алекс. — Какво има?

— Аз… — В своето объркване, разсеяна от внезапната бъркотия от тежки миризми, Алекс едва не изтърси нещо, което би я издало.

Но тогава Пъпчивия изправи отпуснатите си рамене толкова рязко, че останалите също осъзнаха, че нещо не беше наред.

— Какво? — попита отново Шарън, когато Променения се изправи и насочи към тях дулото на пушката си. После се обърна към Рей и Руби: — Боже, може би са хванали някого.

— Да се надяваме — отвърна Рей. — На всяка цена трябва да хапна нещо.

„Ето каква била работата. — Алекс последва останалите, щом Пъпчивия ги подкара към вратата с насочено към тях оръжие, като не спираше да обмисля чутото. — Ето какво е имала предвид Руби за споделянето на провизиите. Хората, които биват отпратени, носят със себе си храна. Не много, но все пак достатъчно, за да могат Променените да нахранят стадото си и да продължат нататък.“

Тя проследи с поглед Пъпчивия, който накара Рей да отвори вратата. Огънят премигна, щом в стаята нахлу леденостуден въздух и сняг. На двайсет и осем метра оттам Белязаната бе извърнала поглед от пращящия лагерен огън към гората.

„Надушва ги също като Пъпчивия. И като мен, но аз долових миризмата въпреки затворената врата.“ Това не вещаеше нищо добро. Обонянието й определено се усилваше и затова предусещаше безпогрешно ходовете на Пъпчивия и Белязаната.

А сега какво? Ами ако обонянието не я лъжеше?

Това щеше да значи, че всички бяха изтеглили късата клечка.