Илса Бик
Сенки (25)

24

— Иска ми се да вземеш коня — каза Джед.

— Отговорът ми е същият като предишните осемдесет пъти, когато предложи. — Том нави на стегнато руло една памучна блуза и я мушна в раницата, след което опита с ръце тежестта на багажа си. Общо взето, щеше да носи около тринайсет килограма на гръб, което беше по силите му. Предприемал бе дълги преходи със снегоходките, като спринтираше нагоре по хълмовете и отмерваше темпото си със стария таймекс на Джед. Кракът му още се схващаше, но въпреки това можеше да върви към половин ден почти без почивка. — Знаеш добре, че ще ти трябват и двата коня. И бездруго ми даде предостатъчно.

Лицето на Джед се сбърчи, сякаш смучеше лимон.

— Дори ако ти кажа, че е подарък за рождения ти ден?

— Рожденият ми ден беше през декември.

— Е, значи, е закъснял подарък.

— Не.

Пауза.

— Такова е желанието на Грейс.

— Джед.

— Добре, добре. — Джед въздъхна и мушна палци в джобовете на парката си. — Да знаеш, че си голям инат, Том Идън.

— И преди съм го чувал. — След кратко мълчание Том додаде: — Трябва ли да изглеждам изненадан? Като се има предвид, че вече ми каза за тортата.

— А, тортата! — Джед се плесна по бедрото. — Божичко, сигурно съм остарял с десет години, докато я слушам да дърдори за химия, уравнения и молекулярни коефициенти. От физиката ми стигаше да знам само траекторията на куршумите и скоростта на вятъра.

— Весело си си живял.

— О, да. Грейс винаги е била голяма умница. Майкъл приличаше повече на нея, отколкото на мен. Той щеше да… — Възрастният мъж преглътна мъчително. — Приеха го в технически университет, но тъй като парите бяха проблем, се присъедини към армията. После обаче реши, че се чувства много добре във Военноморските сили, и остана там. Когато Алис се появи, се надявах да се замисли какво ще се случи с нея и с Деб, в случай че го убият, но той беше същият инат като теб. Вземеше ли някакво решение, никой не бе в състояние да го разубеди.

Джед изглеждаше толкова нещастен, че Том трябваше да положи неимоверни усилия, за да не се поддаде на импулса си и да му обещае, че ще остане. Просто нямаше друг начин; заминаването му щеше да ги нарани, това беше неизбежно.

Колманът^[1] изсъска. Той остави Джед да наруши тишината.

— Имам още нещо за теб.

— Не трябваше — отвърна тихо Том. — Вече ми даде достатъчно.

— Но не и наполовина колкото заслужаваш — отвърна разпалено Джед. Дълбоките бразди от двете страни на носа му бяха влажни.

Том не каза нищо. Джед разкопча дясното отделение на дисагите на своя „Роуд Кинг“ и извади отвътре издута пластмасова папка за документи, която се отваряше като акордеон и беше завързана с канап.

— Имаш карти и вече ти обясних как да стигнеш до мястото, където отиваме двамата с Грейс напролет. Тук има и един списък — додаде той, когато Том развърза канапа. — На хора, които могат да ти помогнат. Знам, че ти казах да не се доверяваш на никого, но те са добри хора, стига все още да са наоколо.

Том разтвори папката и извади отвътре протрит лист хартия с оръфани от старост краища, но изписан с прясно мастило.

— Какви са те?

— Повечето от тях са ветерани. Участвахме заедно в операция „Нестихващ грохот“. Вземи и това. — Джед бръкна под ризата си и извади нещо, изхлузвайки го през глава. — Покажеш ли го на някого от този списък, веднага ще разбере, че си свой човек.

Плочките, затоплени от тялото на Джед, не бяха пълен комплект. Краят на по-старата плочка беше огънат и на нея не се виждаше номер на социална осигуровка; само име, служебен номер, кръвна група и религия. Предназначението на другата му беше добре познато, тъй като самият той имаше татуировка, съдържаща същата информация. Неговите собствени плочки с гумени заглушители бяха прибрани в едно чекмедже, пълно със стари чорапи, в една къща, от която най-вероятно не бе останало нищо друго, освен пепел.

— Не мога да ги взема.

— Том, ти си млад. Въобразяваш си, че ще се справиш сам, но досега трябваше да си разбрал, че това е невъзможно. Ще имаш нужда от помощ. Така че ги вземи. — Джед замълча за миг, след което добави: — Угоди на стария глупак. Направи го заради мен, ако не за друго.

Джед имаше право. Ако ветераните от Виетнам приличаха поне малко на днешните ветерани, със сигурност разполагаха със здрава мрежа, а връзката помежду им беше за цял живот. Том нахлузи синджира на врата си и прибра плочките под ризата си.

— А другата къде е?

— При Майкъл. Това там е неговата плочка, която ни донесоха у дома. Вечерта преди погребението обаче пъхнах в дрехите му една от своите, за да не е сам. — Джед постави ръка на рамото на Том. — Сега и ти няма да си сам.

 

 

На вратата се почука. Всъщност три пъти: отсечено и равномерно.

„Проклятие.“ Грейс смръщи вежди. Джед беше подранил, но… обикновено той използваше южната врата. Във всеки случай не би почукал.

Отново почукване.

— Грейс, аз съм.

Раменете й се поотпуснаха едва-едва. Гласът й беше познат, но сега не беше време за това. Трябваше да измисли начин да се отърве от него. Той не биваше да вижда масата и подаръците.

— Грейс?

„Хайде, действай.“ Тя хвърли бърз поглед към хронометъра, който беше по средата на деветия оборот. Не би трябвало да й отнеме повече от двайсет секунди да отвори вратата. Имаше достатъчно време.

„Една хилядна, две хилядни… Ще му кажа, че не може да остане. — Тя излезе от западната стая и пое по късия коридор, водещ към входната врата. — Три хилядни, четири… Ще бъда категорична, а след това ще затворя вратата и повече няма да отварям, каквото ще да става… Шест хилядни. — Тя отвори вратата, примигвайки срещу силния вятър. — Седем…“

Думите, които трябваше да изрече, се събраха накуп в устата й, също като онази миниатюрна планина от зрънца. Отвори уста, ала оттам не излезе нито дума. Веднага позна възрастния мъж в черната му парка и твърде голяма авиаторска шапка, нахлупена толкова ниско над очите му, че трябваше да отмята глава назад, за да вижда къде върви.

Другите двама — с изсечени и сурови лица, също на преклонна възраст, каквито бяха всички хора в последно време — й бяха непознати.

Трима мъже. За един кратък миг й се стори, че има дежа вю. Не се намираше в хижата, светът не бе отишъл по дяволите, а хората от Военноморските сили бяха пристигнали в мига, в който тя излизаше навън с онези мерителни лъжици в ръка — макар че посмъртно не можеше да си спомни за какво й бяха.

Тогава забеляза конете.

Трима мъже, две пушки.

Но шест коня.

„Мъжете са трима. — Усети как въздухът пресушава езика й, а гласът й се изпари като мехурчета от газирана напитка. — Един кон за него, но не и за мен или за Джед, защото те не са тук заради нас — и това прави четири.“

„Тогава къде са другите двама?“

Тя изви поглед към възрастния мъж с неговата нелепо огромна шапка.

— Абел?