Илса Бик
Сенки (24)

23

Съботата дойде толкова бързо и сега този последен ден с него вече си отиваше.

Грейс се загледа навън през панорамния прозорец. Слънцето приличаше повече на отражение на самото себе си, гаснеща светлина, скрита зад плътната завеса на оловносивите облаци, които бързо избледняваха до стоманеносиво, колкото по на запад блуждаеше погледът й. Листвениците, опасващи западния бряг на Странното езеро, приличаха на гъста тъмна четина и остри бодли, сякаш ограда срещу наскоро падналия сняг. Бурята бе връхлетяла територията на Уисконсин само преди ден и сега напредваше на изток към Мичиган, но никой не можеше да предскаже дали няма да извие обратно. В района на Горното езеро постоянно вилнееха бури. Грейс се надяваше, че това може да го забави, но той беше длъжен и твърдо решен да замине.

„Значи, това беше. Нещо като последна вечеря — помисли си тя, след което се ядоса сама на себе си. — Стига си се мусила. Недей да вгорчаваш последните му часове тук.“

Е, поне щеше да си тръгне с пълен стомах, мина й през ума. Почти всичко беше готово: картофи, задушено месо от дивеч, три печени ябълки и една голяма тава царевичен хляб. Трябваше да довърши единствено тортата и тъкмо това беше истинското предизвикателство. Грейс погледна замислено чугуненото котле, сгушено удобно сред тлеещите въглени. Силата на горене можеше да варира; важна беше формата на въглищата. Топлината представляваше механична енергия, трансформирана в топлинна енергия, но температурата зависеше от кинетичната енергия. Колко сложно само.

Толкова много приготовления, но дори самата мисъл за изписания на лицето му поглед оправдаваше всички положени усилия. Масата беше украсена с гирлянди, останали отпреди няколко Коледи. Отнякъде бе изкопала прастара опаковъчна хартия и четири чифта вълнени чорапи, плетени скришом. От онова, което й остана, бе изработила лъскава сребриста лента с името му — истинското му име, — с едри изрязани от хартия букви.

Разбира се, че си даваше сметка. Вярно, че главата й беше пълна с цифри, но това не означаваше, че е изкуфяла. Понякога само се преструваше. Грейс никога не бе била глупава жена.

Да вземем онзи следобед преди пет години, когато от Военноморските сили почукаха на вратата й. Изобщо не се хвана на лъжите им, че се били отбили заради кафето и сладкиша с натрошени ядки. Един много мил ефрейтор я подхвана точно преди да изгуби съзнание. Тя се извини, но ефрейторът каза, че било нормално да припаднеш, щом сърцето ти се свие.

Тя щракна хронометъра и отбеляза още една чертичка върху стария пощенски плик. Загледа се в малките зрънца, които се плъзгаха лавинообразно по миниатюрната планина. Всяко зрънце беше по един милиметър; коефициент за големина, а през трите минути, на които беше настроен хронометърът, минаваха по три хиляди зрънца, което правеше по хиляда на минута, или шестнайсет цяло и шест в период на секунда…

„Боже, не искам много. Нека само тортата да стане, както трябва. Друго не ти искам.“

Ново щракване. Още една чертичка. Минаха шест, оставаха седем. Джед бе получил строги инструкции да не се връща от къщата на езерото през следващите четирийсет и пет минути. Значи, разполагаше с достатъчно време. За тортата щяха да й трябват още деветнайсет минути, помисли си Грейс. Най-много двайсет и една.

Жалко, че разполагаше само с десет.