Илса Бик
Сенки (2)

1

„О, боже, помогни ми, моля те, помогни ми.“ Алекс усети как съзнанието й започва да се изплъзва, като че ли светът беше парче лед, което се накланя на една страна, и ако тя не се държи здраво, ще се хързулне надолу и ще пропадне във вечността. Сърцето й биеше така, сякаш щеше да изскочи от гръдния й кош. Цялото й тяло се тресеше, при което закачената на колана й кука за балиране на сено се удряше в дясното й бедро. Зад гърба й се издигаше пирамидата с нейните редици от черепи — единствените останки от всички онези, направили грешката да навлязат в полето на смъртта, простиращо се пред нея. Усещаше се и неизменната миризма: тази така позната смрад на прегазено животно и врящи фекални води.

„Това не е възможно, просто не е възможно.“

Само че грешеше. Те бяха там, на не повече от трийсетина метра от мястото, където Алекс пълзеше в снега. Петима Променени. Две момичета. Три момчета.

Следеше ги с поглед, като не смееше да помръдне, докато те се разгръщаха в неравен полукръг. Трима от тях носеха камуфлажно облекло: дребен гимназист, мрачно на вид момиче с ярко очертан белег на бузата и едно хлапе с мазна коса и неизлечимо акне. Завъртайки снега в сложен пирует, един случаен порив на вятъра бръсна оръфаните краища на странните щамповани кърпи, завързани на възел на шиите и бицепсите на децата. На илиците на дрехите им пърпореха всевъзможни парцалчета, напомнящи разноцветни ресни от еленова кожа.

Другите две деца — момче и момиче, наметнали вълчи кожи на главите и раменете си — бяха на нейната възраст. Лицата им бяха скрити, но това, което изтръгваше съзнанието й от лапите на собствения й ужас, беше нещо в момчето, което й се струваше толкова познато. Но защо? Опипваше с поглед всеки незначителен детайл: издадената брадичка, изсечения контур на челюстта и очите му — неумолими и искрящи като тези на гарван. Трудно й беше да определи какви са на цвят; тези очи биха могли да са кафяви или с тъмнозеления цвят на мъх…

Или пък наситено гълъбовосини, смугли и странни като древен лед.

„О, не.“ Това беше невъзможно. Оттогава бяха изминали месеци. Том беше мъртъв. Това не можеше да е Том, нали? Обезумяла от страх и ужас, тя пое дълбоко дъх, опитвайки се да долови миризмата на момчето вълк. Том ухаеше на мускус и на много други неща — опиващ аромат, който с лекота проникваше дълбоко в гърдите й. Би го познала навсякъде само по мириса, но единственото, което усещаше сега, беше това непоносимо зловоние и миризмата на собствения си страх.

„Все пак имам чувството, че го познавам. Изглежда ми толкова поз…“

Стомахът й се сви в момента, в който момичето вълк излезе напред и спря на не повече от шест метра от нея. Освен че в излъчването й имаше нещо вълче, видът й напомняше за онези привилегировани богаташки деца, които Алекс открай време ненавиждаше. Не можеше да сбърка логото на черната вдовица^[1] от дясната страна на гърдите й; това беше дизайнерско ски облекло на сериозна марка. С тази екипировка дрипите, носните кърпи или каквито и да бяха нещата, които бе завързала на китките си, изглеждаха почти стилни. Заради близостта на момичето Алекс успя да разгледа добре селскостопанския нож — зловещ инструмент със засъхнала кръв по него, дълъг колкото предмишницата й.

Алекс стрелна с поглед пушката на Нейтън, с която мъжът неохотно се бе разделил по настояване на Джес. При вида на черепите я беше изпуснала, след което си бе изповръщала червата, сега оръжието лежеше на снега, на три метра вдясно от нея. Би могла да се хвърли напред и да я грабне, но дори да успееше да се прицели и да тегли куршума на един от тях, в следващия миг щеше да е мъртва.

Защото четирима от тези Променени бяха въоръжени. Малка берета за недораслия гимназист; едрокалибрена пушка с лостово действие и мерник за момчето вълк, което й се струваше така влудяващо познато. Белязаната — момичето с белега — държеше пушка с ръчен затвор^[2], но всъщност вниманието на Алекс бе привлечено от оръжието на Пъпчивия, снабдено с газово бутало като предпазна мярка срещу засечки. Полезно допълнение, особено ако се намираш на място, където оръжието лесно може да се запуши: например в Ирак, Афганистан или дълбоко в гората през зимата. Шанс ли беше това? Нима Пъпчивия бе извадил късмет? Не, едва ли, особено като се има предвид начинът, по който държеше оръжието. Ако се помотаеш достатъчно дълго в обкръжението на хора, разбиращи от оръжия, накрая се научаваш да различаваш привикналите с оръжията от онези, които биха предпочели компанията на жива кобра. Да не говорим, че се намираха на Горния полуостров и бе живяла в Уисконсин, където всички ходеха на лов. Затова можеше да се обзаложи, че това момче разбираше от оръжия. Както и всички останали.

Усещаше как ще свърши всичко това. Краят й беше подписан с кръв и шарена бъркотия от разкъсани дрехи и изпотрошени кости.

Е, сега не беше време да се прави на свенлива. Тя смъкна ръкавиците си със зъби, като не изпускаше от очи Черната вдовица, и с треперещи пръсти започна да разкопчава катарамите на снегоходките си. Щом пристъпи встрани от тях, снегът изскърца под тежестта й, но тя потъна само два-три сантиметра надолу. Добре. Като се движеше все така предпазливо, изхлузи раницата от гърба си. Наред с останалите принадлежности, които Джес беше приготвила, вътре имаше и един джобен нож, ала острието му приличаше на клечка за зъби в сравнение с онзи селскостопански нож. Но раницата поне беше тежка. Може би пет-шест килограма. Тя стисна презрамките в лявата си ръка. Може би щеше да има резултат, ако успееше да се приближи достатъчно и да…

Потокът на мисълта й секна, щом неочаквано въздухът стана по-плътен и сред вонята на прегазено животно се прокрадна друга миризма — примесен аромат на свежа смола и сурова чамова дървесина. Какво беше това? Черната вдовица стрелна с поглед Вълка и тогава, миг по-късно, тази смъдяща въгленова миризма се засили. Сега вече всички Променени си разменяха погледи и се хилеха широко, сякаш споделяха някаква тайна шега.

Внезапно я връхлетя споменът за дългия и мъчителен път към Рул и за мига, в който бе усетила присъствието на вълците, тъй като въздухът бе натежал от натрапчивия мирис на алфа-мъжкаря: усетила бе миризмата на вълк, но не и на заплаха.

Нима общуваха по този начин? Възможно ли бе сложните мисли да бъдат предавани само чрез миризми? Не знаеше. Пчелите танцуваха. Птиците пееха, но ятото се движеше като едно цяло, без да издава почти никакъв звук. Онези вълци дори не бяха изръмжали, а сега тези деца се стрелкаха с погледи, докато въздухът вреше и кипеше.

„Като че ли се е появило нещо, което го нямаше само допреди няколко секунди. Въздухът прелива от заряд. — Зави й се свят. — Но това е невъзможно. Няма как да четат мисли.“

Или може би грешеше? Не, това беше налудничаво. Но нима идеята за нейното свръхобоняние беше по-малко налудничава? Тя също се бе променила, макар и не по същия начин.

Е, поне знаеше как да провери дали това нещо с телепатията е истина. Все пак имаше две възможности: да остави Черната вдовица да я убие или…

Опипващите й пръсти се сключиха около дръжката на куката и с едно завъртане я откачиха от колана: четирийсет и пет сантиметра студено закалена стомана, дебела колкото палеца й и остра като парче лед.

Или…