Илса Бик
Сенки (19)

18

Това беше представата на Кръшър Карл за кошмарна нощ. Огромните талиги бяха неуправляеми — клатушкаха се и се тресяха, докато стражарите се опитваха да ги изтикат горе на стъпалото — и въпреки че положението изглеждаше почти безнадеждно, Лена си помисли, че това я устройва. Колата беше открита и единственият фенер подскачаше и се люшкаше, докато усилващият се сняг се спускаше подобно на плътна издуваща се завеса, като се въртеше и завихряше, поглъщайки всички шумове. Сякаш се намираха в сърцето на някое торнадо, в лабораторна колба или миниатюрен снежен глобус. Вятърът дърпаше и скубеше косите й, тъй като не бяха й позволили да си вземе шапка, а ушите й бяха толкова замръзнали, че горяха, фенерът приличаше на люшкащо се неясно петно, а стражарят, същинска канара, изглеждаше като бяла гърбица на пътя.

Внезапен порив на вятъра бръсна лицето й. Лена потръпна и премигна, щом очите й се наляха със сълзи. Искаше да ги изтрие, ала въпреки ръкавиците пръстите й бяха премръзнали заради пластмасовите белезници. Когато стражарят ги щракна на китките й, тя бе опитала да се освободи, но така си спечели само жилещ шамар през лицето.

— Без такива номера, момиче — каза стражарят, след което уви около кръста й верига и я заключи с дебела метална халка. — Сет може да е стар, но не е глупак.

— Не, Сет е просто един задник, който не може да говори от първо лице — отвърна тя и само простена, тъй като нямаше смисъл да се съпротивлява, когато Сет стегна белезниците толкова силно, че щракването им отекна като звук от трион.

Тя се изопна, стискайки зъби заради впилата се в ръцете й пластмаса. Китките й бяха мокри. Кръв. Само това й липсваше. Тя наведе глава и изтри парещите си очи в рамото.

— Добре ли си? — попита я Крис. Той стоеше от дясната й страна, а главата, гърдите и раменете му бяха побелели от сняг.

— Не. Не усещам ръцете си. Белезниците са много стегнати.

— Да, и с мен е така. Но едва ли ще е за дълго.

— Знаеш ли къде ни водят? — Щом свърнаха от уличката на Джес, тя осъзна, че се отправяха не към селото, а на изток.

— В къщата за мъчения — отвърна Кинкейд. Както беше свел поглед към нея, насъбралият се на периферията на стетсъна^[1] сняг се плъзна надолу и изсипа в скута му.

— Моля?

— Всъщност го наричат „център за разпити“, но… нали знаеш. — Кинкейд се олюляваше насам-натам, докато талигата хлътваше и излизаше от коловозите на пътя. — Понякога момчетата се разгорещяват повече, отколкото трябва. После ме викат да позакърпя човека, когото обработват в момента, за да могат да започнат отначало.

— Мъчения, значи? — Гласът й прозвуча пискливо. — Искаш да кажеш, че те ще… — Завъртя се рязко към Крис. — Ти знаеше ли за това?

Въпреки оскъдната светлина колебанието му не убегна от погледа й.

— Ами, аз…

— О, боже, значи, си знаел. — Самонадеяността й мигом се изпари и тя се запита какво си бе въобразявала. Та тя дори не харесваше Алекс. Ами Крис, щом като знаеше, че подлагат хората на изтезания, защо не бе направил нищо, за да я спре.

— Само ще се опитат да те сплашат — каза Крис. — Нищо лошо няма да ти сторят, обещавам.

— Крис, това не е обещание, което можеш да спазиш. Пък и мен ако питаш, тя знае нещо. — Кинкейд впи очи в Лена. — Така ли е?

— Нямам какво да ти кажа — отвърна тя. — Ти си един от тях.

— Да, вярно. Благодаря, че ми напомни, че съм от лошите, защото за малко да забравя за белезниците.

— Как може да се шегуваш в такъв момент? — Отново й прилоша, а отгоре на това ужасно й се пикаеше.

— Това не беше шега. — Кинкейд замълча за миг, след което додаде с променен тон: — Живяла си в околностите на Орен.

— И какво от това? Да не е престъпление? — каза тя, след което си помисли: „По дяволите, прозвуча така, сякаш наистина е“.

— Лена, не му дължиш никакво обяснение — обади се Крис.

— Не ми нареждай какво да правя.

— Казвам само, че…

— Ей, спрете за малко — прекъсна го Кинкейд. — Ако това е най-доброто, на което сте способни, тогава ще се издъните на десетата секунда, а може би и по-скоро. Тъкмо ти, Крис, би трябвало добре да го знаеш.

— Да не би да се съмняваш в мен? — попита Крис.

— А трябва ли? — Тъй като Крис не отговори, Кинкейд продължи: — Крис, дядо ти вече те попита. Децата, които постоянно намираш, как разбираш къде да ги търсиш?

Отново тишина. Лена усети, че Крис се затваря, издигайки прегради около себе си. Къща за изтезания и Крис бе знаел за това…

— Имаш някаква система — отбеляза Кинкейд. — Няма как иначе. Нещо като часовников механизъм, ако си спомням правилно. Разбира се, малко помощ не би навредила. — Стетсънът на Кинкейд помръдна лекичко и Лена усети изгарящия поглед на мъжа върху себе си. — Някой местен например. Който да ти даде насоки къде или как да търсиш.

Крис избухна, преди тя да успее да отговори:

— Както сам каза, Док, ти също беше тук. Така че искаш ли да ми кажеш какво се случи с Алекс?

— Честно ти казвам, Крис, не знам — отвърна Кинкейд. — Когато я видях за последно, Алекс беше добре. Мен ако питаш, свързано е с онова момче…

Внезапно блесна ослепителна светлина. На коларската капра Сет потръпна конвулсивно в мига, в който Крис се хвърли върху Лена под съпровода на дрънчащи метални вериги. Тя се стовари свита на кълбо на дървения под и нададе вик, тъй като веригата се впи в кръста й.

— Крис? — успя да смотолеви тя. — Какво…

— Някой стреля. — Надникна предпазливо. Талигата бе спряла внезапно. — Свалиха Сет. Слава богу, че конете не се подплашиха. Кинкейд, ти добре ли си?

— Аха. — Лена долови стърженето на метал в дърво, когато възрастният мъж се размърда. — Още не сме напуснали Рул — каза той. — Кой, по дяволите…

Лена наостри уши, доловила приглушения тропот на копита.

— Залегнете — чу тя да прошепва Крис и усети как момчето се извива по гръб. — Ти също, Док.

Лена долови движение близо до капрата и тогава един силует с размерите на мъж и побелели от сняг рамене изникна в кръга, хвърлен от светлината на фенера. Когато човекът се завъртя, за да погледне в тяхната посока, Лена едва не извика. Мъжът нямаше лице.

„Глупачка. — Пулсът й се ускори. — Той има скиорска маска на лицето си, това е всичко.“

Фигурата се отдалечи. Лена усети как непознатият се промъква край талигата. Подът се наклони на една страна, а после колата се разтресе, докато мъжът се повдигаше на ръце…

Крис нанесе удар с двата крака едновременно. Ботушът му се заби в гръдния кош на мъжа и тогава безликият издаде силно хриптене и се олюля, вдигнал ръка на устата си. Ботушът на Крис разсече отново въздуха, премазвайки с пета пръстите на мъжа. Докато непознатият виеше от болка, Крис се изправи. Вързаните му ръце вече бях отпред и — свил длани в един-единствен юмрук — той понечи да нанесе нов удар отляво…

— Крис, недей! — Някой се изстреля от мястото, където седеше Кинкейд. От гърдите на Крис се изтръгна вик на изненада в мига, в който непознатият се нахвърли върху него. Преплели тела в хватка, двамата се стовариха върху Лена и Кинкейд. Главата на Лена рикошира в дървения под на талигата, а Кинкейд започна да крещи:

— Стойте, стойте, стойте!

Ала Крис продължи да се бори и тогава втори мъж извика:

— Крис, недей, това съм аз, Уелър!

— Уелър? — В гласа на Крис прозвуча изненада. — Но какво…

— Трябва да побързаме — прекъсна го Уелър. Нещо щракна и тогава блесна лъч жълтеникава светлина. — Дай да освободя ръцете ти, Крис. Нейтън, добре ли си?

— Ъхъм. — Мъжът, когото Крис бе изритал, свали черната прилепнала шапка от главата си. — Само малко съм изтощен от побоя — додаде Нейтън.

— Момчета, какво правите тук? — попита Крис.

— На теб на какво ти прилича? — Уелър захвърли настрана белезниците на Крис. — Спасяваме ви задниците.