Илса Бик
Сенки (13)

12

Конят на Тайлър лежеше строполен под странен ъгъл. Съдейки по кръвта, плиснала по муцуната на животното, то се бе сринало на леда, поемайки удара с глава и издъхвайки с прекършен врат. За нещастие, Тайлър не бе успял да освободи крака си от стремето. Затова, когато конят бе рухнал на земята, тялото на момчето се бе оказало приклещено от кръста надолу под почти половин тон мъртво месо.

„Боже мили…“ Стъписан, Питър плъзна поглед от извивката на ребрата му до образувалото се рязко хлътване, където тазът на момчето изтъняваше до плътността на блокче за апликации и после се губеше в огромна яркочервена локва кръв. На пътя през разпорения корем на момчето се беше изсипал вдигащ пара миш-маш от черва и омазани с кръв вътрешности. Тежестта на коня се бе оказала толкова непоносима, а тялото на момчето — толкова крехко, че каквото не беше сплескано, просто се беше пръснало.

Кръвта в жилите на Питър изстина. Вдигащите пара черва на момчето помръдваха леко, събрани накуп като тлъсти влажни червеи, тъй като още имаха връзка с тялото, което не бе готово да се предаде. Също като потръпващите в конвулсии крака на обезглавеното куче. Като предсмъртния бяг на Утопия. Вътрешностите на Тайлър излъчваха противната миризма, отблъскваща и тежка, на изкормен елен.

— Т-тааатко? — Червена като лава прясна кръв шурна от устата на Тайлър. С очите му също ставаше нещо. Лявото беше фиксирано върху Питър, но дясното блуждаеше встрани в търсене на цел, която никога нямаше да открие.

— Тук с-съм — отвърна Питър и осъзна, че зъбите му тракаха. Изведнъж му стана много студено. Движеше десния си крак, ала с левия нещо не беше наред. Отказваше да помръдне, сякаш не беше част от него, докато самият той все още лежеше проснат върху туловището на коня, полуизложен на показ. Той се залови за гръбнака на коня, опитвайки се да се изтегли напред. Болка скова лявата част на тялото му. Когато помръдна, нещо изджвака. Усещаше парката си прогизнала. Прокара лявата си ръка отстрани на тялото. Силна струя течност заудря дланта му на равни тласъци като вода, извираща от фонтан, и щом отдръпна ръката си, видя, че е мокра.

„Ранен съм. — Усети нов пристъп на болка, по-силен отпреди. — Сигурно е артерията…“

Въздухът отново оживя от същите онези стършели и тогава някой се преметна над коня на момчето и се стовари до него.

— Питър? — чу да казва глас до него и усети как нечии ръце го сграбчват за раменете и го издърпват.

Болката беше непоносима и Питър изкрещя.

— О, господи — възкликна Уелър, изглежда, успял най-сетне да разгледа по-добре Тайлър, защото гласът му стана дрезгаво хриплив. — По дяволите.

— У-Уелър. — Питър трепереше толкова силно, че прехапа езика си. Колко време му оставаше? Две минути? Или три? — С-слушай…

— Не. — Като отметна подгизналата парка настрани, Уелър заби коляно в гърба на Питър, без да обръща внимание на изпълнения му с агония писък.

Питър усети продължителна режеща болка и тогава Уелър затисна хълбока му със свито на топка парче сукно. Тялото му се разтърси от избухналата агония, която изтръгна от гърдите му сподавен писък, но Уелър само го обърна да легне по гръб и го пристегна с нещо през корема, докато куршумите свистяха покрай тях.

— Това е коланът ми — изсумтя Уелър. — Дявол да те вземе, Питър, да не си посмял да умреш, не точно сега, когато сме толкова…

— Не, слушай. — Езикът му беше надебелял и думите излизаха трудно от устата му като използвана дъвка, залепнала за грайфера на ботуш. Но той трябваше да му каже нещо важно; Уелър трябваше да научи. — С-сух…

— Да, вече си сух. А сега млъкни и ме остави да…

— Не. — Питър поклати немощно глава. Като се грижеше за него, Уелър губеше ценно време, с каквото хората му не разполагаха. — С-с-суха трева… о-огън…

— Огън ли? Божичко, за сеното ли говориш? — възкликна Уелър и Питър долови мига, в който прозрението изщрака в главата на мъжа. — Ами, да. С толкова много бензин не може да няма пушек, а и вятърът е зад гърба ни. Ако се скрием зад някой фургон…

„Да, да!“ — Питър кимна с едва доловимо движение.

— В-върви. По-побързай. Радио Р-рул, п-помощ.

— Казваш, да се омитаме оттук? Питър, дори да успеем да си пробием път, ще минат часове, преди някой да ни се притече на помощ.

— Трябва да го направиш. Измъкни хората оттук. — За един безкраен миг набразденото от бръчки лице на Уелър остана безизразно и Питър реши, че старецът не го е разбрал. — Ос-стави м-ме. С-спаси тях.

— Това заповед ли е? — попита грубо Уелър. — Осъзнаваш, че ми казваш да те зарежа тук, нали?

— Д-да — заекна Питър. — В-в-върви.

— Добре — каза Уелър и тогава стори нещо странно. Обгърна главата на Питър с ръце, наведе се и го целуна по челото. — Когато настъпи моментът — измърмори той, — спомни си за моята Манди. Спомни си, че аз сторих това.

Миг по-късно Уелър вече го нямаше.

„Какво? — Питър направи усилие да се фокусира върху думите му, но това беше като да разкъсваш паяжини с една ръка. — Манди? Или… Мани? Кое от двете? Какво искаше да каже…?“ Но мислите му се разбягаха, тъй като болката бликна отново и точно по средата на гърдите му разцъфна кървавочервена роза. Отекна нова стрелба, която Питър долови съвсем приглушено: нищо повече от далечен пукот като бомбичките с гърмящо сребро, с които се замеряха, за да изпитат един другиго. Важното беше, че Уелър най-сетне тръгна, защото хората му нямаха време за губене. Ставаше му все по-трудно да диша заради смъртоносната хватка, стегнала се около дробовете му. Може би не си струваше усилието.

— Тааатко — прозвуча като едва доловим стон. — Тааатко.

— Всичко е наред, Т-Тай. — Питър се опита да хване ръката на момчето. Не беше сигурен дали пръстите му изобщо функционират. Вече се тресеше неконтролируемо, при все това не усещаше ръцете си. Пръстите му се свиха около нещо, ала в тях бе останал толкова живот и топлина, колкото и у един камък. — Тук с-съм.

Тайлър не му отвърна. И все пак не усети ли лекичко стискане? Не беше сигурен. И тогава — но кога беше това? — Питър чу едно буф, последвано от силен гръм. Експлозия? Може би. Умората му пречеше да повдигне глава. Да можеше всичко това да свърши.

Възприятията му взеха да се притъпяват. Светлината избледняваше, сякаш се отцеждаше от утрото като кръвта от вените му. „Аз съм виновен.“ Гъста стелеща се мъгла премрежи погледа му. Или пък бяха буреносни облаци, сигурно бурята най-сетне ги застигаше. „Тайлър е още дете. Не е редно… не… Крис… трябва да научи… трябва да му обясня… да му разкажа за… за…“ Мисълта му се изплъзна. Да разкаже на Крис… какво? Не си спомняше. Разпокъсаните му мисли се разпадаха, съзнанието му нишка по нишка се разплиташе и тогава пред очите му избухна мрак и затули светлината. Небето се беше прокъсало. През пролуките плисна космос, но той беше възчерен — без нито една звезда — и Питър взе да пропада, потъваше бързо в несвяст, потъваше ли, потъваше в едно черно и безмълвно забвение.

 

 

След това.

По-късно.

Но колко по-късно? Не знаеше. За него времето вече нямаше значение.

Сега само се носеше, не потъваше. Тялото му беше въздушно като сапунен мехур, а мислите му — не по-реални от ефирна мъгла.

„Умирам… издигам се… ангели… но къде…“

Внезапна болка, силна и ослепителна, разкъса мрака и той простена.

— Ей — обади се някой. — Този тук е жив.