Илса Бик
Сенки (11)

10

— И сега какво? Това беше пълен провал — каза Тайлър, докато конят му вървеше със ситни крачки по заледената бразда в снега.

Детето твърдеше, че е на четиринайсет, но Питър подозираше, че лъже. Но момчето проявяваше издръжливост и това беше щастлива случайност. Болшинството от хората на Питър бяха грохнали старчоци, които умееха да ловуват и познаваха оръжията си, но това беше всичко. Само двамина от тях, Ланг и Уелър, които се бяха добрали до Рул една седмица, след като светът рухна, имаха боен опит. Още една щастлива случайност. И двамата мъже бяха прошарени ветерани от Виетнам, служили в една и съща част. Научил това, Питър веднага им даде убежище. Ланг беше от Уисконсин, а Уелър, който беше родом от Мичиган, навремето бе работил в старата желязна мина южно от Рул. Разбира се, мината бе работила много преди Питър да се роди, и освен това Уелър беше на възрастта на дядо му, с други думи, стар като света. Въпреки това Ланг и Уелър бяха свестни мъже, които не само познаваха оръжията, но и разбираха от военна тактика. В такива времена хора като тях струваха повече от злато.

Старата Йегърова мина беше също толкова древна — затворена от десетилетия и с отрязан достъп, за да държи любопитните настрана. И, разбира се, това я превръщаше в истински магнит за децата. Малко след като стана заместник-шериф, Питър най-сетне обяви мината за коварен смъртоносен капан, каквато всъщност беше. Но когато самият той беше дете, мината го привличаше неудържимо — за него тя беше един фантастичен, забранен лабиринт от рушащи се криволичещи галерии, мрачни и тайнствени като римска катакомба. Всъщност можеше да умре при срутването на някоя галерия; само една погрешна стъпка и можеше да пропадне в скрита аварийна шахта или взривен отвор и да се разбие на скалите отдолу като пълен с кръв балон или, което беше по-лошо, да си счупи крака и да умре от бавна и мъчителна смърт; а при определени обстоятелства галерията можеше да се наводни само за няколко минути — по-бързо, отколкото би могло да тича едно дете; освен това човек би могъл да изгуби съзнание при проникването на блатни газове и да се задуши, без изобщо да разбере какво го е сполетяло. Всички тези опасности правеха преживяването още по-вълнуващо. Питър бе прекарал много време там заедно с приятели, а после и с приятелки, с които изследваше галериите, купонясваше, пушеше и пиеше. Правеше секс. Имаше най-различни интересни неща, които човек би могъл да прави в тъмното. Всяко дете в околността знаеше за мината, което, замисли се той сега, обясняваше страшно много неща.

— Не, справихме се добре — рече на Тайлър, но всъщност беше разтревожен. „Добре“ в случая означаваше „недостатъчно да държим хората в подчинение“.

От четири фургона бяха натоварили само два. Единият се олюляваше под тежестта на стотина килограма наплискано с бензин сено — вероятно чиста загуба, но все пак Питър таеше надежди, че ще успеят да спасят нещичко от вътрешността на всяка бала — и четири блеещи овце. Другият фургон беше задръстен с богат асортимент бутилки с пропан, две-три сигнални ракети, консервирани зеленчуци, пакети брашно и зрял фасул, бутилки с олио. Спасили бяха и известно количество долнопробни остатъци от едно спретнато поселище на хмонги^[1] в покрайнините на Клам Лейк, щата Уисконсин: консерви и буркани, на чиито етикети бяха изписани имената на такива противни неща, които дори не знаеше, че минават за храна.

Проблемът беше в това, че се нуждаеше от съдействието на останалите колонии. Рул беше едно на ръка. Но ако не успееше да достави провизии на тези изолирани общности, твърде малки по размер, за да образуват истински селища, но достатъчно многобройни, за да им носят полза, в такъв случай те нямаше да изпълнят своя дял от уговорката. И тогава какво? Лоши последствия за всички.

— Може би си прав. — Тайлър се поколеба и додаде: — Знаеш ли, онази старица просто не ми излиза от ума. Постоянно сънувам огъня и животните, сънувам как пищят и тогава тя… тогава тя взима пистолета и…

— Никой не я е карал да захапва дулото на пистолета.

— Но ние убихме мъжа й.

— Стига. — Ядосан, Питър дръпна юздите прекалено силно. Утопия изпръхтя учудено, след което се подхлъзна, стъпвайки на лед. Пътеката на мъртвеца бе стръмна като писта за ски скокове, но беше също и пряка скоростна десеткилометрова отсечка, водеща право към Рул. Ако имаше право на избор, за нищо на света не би минал оттук. И все пак не без основания вярваше, че Променените вече са се изпокрили в леговищата си за през деня, пък и изобщо не му се нравеше видът на това оловносиньо небе и мирисът на синкава стомана. Бурята, която ги пъдеше и сподиряше, откакто бяха напуснали Уисконсин, със сигурност щеше да се разрази. — Старецът стреля пръв, така че не ни остави друг избор. Не говорим за висша математика.

— Но ние им взехме почти всичко — възрази Тайлър.

— Кой казва, че животът е справедлив? — отвърна Питър. На кръста му беше затъкнат прикладът на един „Пустинен орел“^[2]. Измъкнал го беше от един тип, когото намериха проснат на стъпалата на кемпер на фирмата „Уинибейго“. Всъщност Питър можеше само да предполага, че тялото е принадлежало на мъж. Обезглавено, без един крак и с липсваща лява ръка, останали бяха само сухожилия и кожа, провиснала като надиплената кора на бреза. Оръжието обаче си го биваше, създадено да троши кости, ако съдеше по дупките на изходните рани в телата на двете деца, проснати наблизо. Децата бяха непокътнати; мършоядите не докосваха телата на Променените. В крайна сметка Питър прибра орела и няколко калъпа амуниции, които намери скрити в караваната. — Трябва да избираме: или ние, или те. Съжалявам за старицата и за хората, които е трябвало да застрелям, но разбери, че нося отговорност. Взимам от тях, за да нахраня теб.

Което не беше самата истина. Не всички задигнати провизии отиваха в Рул, но само Питър знаеше причината за това. Уравнението беше измамно просто: доставките бяха равни на оказаното съдействие. И все пак оцеляването им зависеше от сложните и деликатни правила на висшата математика. Пет пари не даваше по какъв начин изолираните колонии на север и на запад от Рул решаваха кой е на ред сега; това си беше тяхна работа. За него беше все едно дали ще играят на лотария, или ще броят на „онче-бонче“. Докато имаше кой да изтегли късата клечка и да бъде натирен да срещне… ами същата участ, която грозеше всеки отлъчен от Рул и изпратен в Зоната. Разбира се, за никого не беше тайна, че навън дебнат Променените. Повечето от тях изобщо не разбираха защо са останали.

По негово собствено мнение договорката, която бе сключил с изолираните колонии, отговаряше на израза „едната ръка мие другата“. Питър не беше лош човек, но сделката беше сделка и за него бе немислимо да прави изключения. Само да открехнеш лекичко вратата и да позволиш на някой да наруши правилата, и скоро всички ще научат. А срине ли се цялата система, това ще означава сигурен край за Рул.

— Знам, че е трудно — рече той на Тайлър. — Но никой не е казвал, че краят на света ще бъде лек. Няма на кого да разчитаме, освен на себе си.

— Сигурно си прав. — Тайлър помълча за кратко, след което смени темата: — Вярваш ли на онези истории? Че военните набирали купища ловци, които да хванат Променените?

— Не знам в какво да вярвам — отвърна Питър, но това също беше лъжа. Във всеки слух имаше зрънце истина. Това, че военните играеха главната роля, не беше кой знае каква изненада. Дори само една трета от слуховете да излезеха истина, Рул щеше да се окаже изключително уязвим. С всички тези шейсет и няколко странни деца селото разполагаше с прекалено много Пощадени, съсредоточени на твърде малка площ. Вярно, че Зоната ги пазеше, но ако военните наистина бяха замесени, те притежаваха тежко въоръжение, с което можеха да изравнят Рул с лицето на земята. Може би беше дошло време да разтурят селището и да намерят сигурни убежища за по-малките деца, в случай че…

Под себе си той усети как Утопия се подхлъзва и затрополява в забързан несигурен ход. В същия миг Тайлър нададе писък и полетя напред, ала единият му крак остана заклещен в стремето, докато конят му се строполяваше на леда. Питър се наведе, опитвайки се да го хване, но тогава копитата на Утопия поддадоха, сякаш подкосени. Кобилата падна много тежко — с такава сила, че Питър долови ясно пропукването, сякаш от прекършен клон на дърво.

Утопия изцвили високо и мъчително.

А Питър полетя във въздуха.