Илса Бик
Сенки (10)

9

— Алекс ли? — възкликна Лена. — Но защо?

— Нямам време за приказки — отвърна Нейтън и кимна на Джон. — Ела да ми помогнеш. А ти, Сара, донеси един пропанов нагревател да затоплим бързо това помещение.

— Ами Кинкейд? — изкрещя Лена, ала Нейтън не й обърна внимание. Докато Сара минаваше покрай нея, тя дръпна ръката й. — Това са пълни глупости. Отивам да извикам доктора.

— Не — отсече Сара и освободи ръката си. — Никъде няма да ходиш.

— Защо не? — отвърна тя и се спусна между Призрак и кучето на Нейтън. Двете животни изръмжаха, разкривайки зъби, и навели ниско глави, отстъпиха колебливо настрани, щом Лена остави товара си на кухненската маса. — Нима смяташ, че е възможно? Нима вярваш, че Алекс е способна да стори това на една старица?

— Може би — изпуфтя Сара, като отстъпваше заднешком от кухненския килер, понесла един пропанов нагревател. — Джес е костелив орех, а и ти също причини доста неприятности, когато избяга.

Лицето на Лена пламна.

— Това е различно. Онзи шип беше стражар, мъж.

— Все пак мога да го повярвам. Мисля, че Алекс е способна на всичко. Недей да забравяш, че е убила Променен.

— Това са само слухове.

Сара се ухили самодоволно и отвърна:

— Не и според Питър.

Сара намесваше името на Питър при всеки удобен случай само за да й натрие носа. Лена изобщо не беше учудена, че идеята за връзката между Питър и Сара я изпълва със същата болка като преди. Вярно, че по онова време го беше използвала. Но не всичко, свързано с него, беше лъжа — тогава или сега.

— Тори, ела да ми помогнеш — извика Сара, а на Лена кимна с думите: — Ти запали печката на дърва. А аз ще се заема с Джес, щом включим нагревателя.

Лена понечи да възрази, но после размисли.

— Ще ни трябват още дърва. — Без да дочака отговор, тя навлече палтото си, грабна пълната с пепел кофа и се втурна навън. Но вместо да свие към задната част на къщата, остави кофата на земята и привела глава, забърза по заледената пътека към улицата. Отиваше да повика Кин…

— Хей!

Лена ахна от изненада и вдигна поглед от краката си прекалено късно, при което лицето й срещна гърдите на момчето с такава сила, че тя се строполи право на опашната си кост.

— Стой! Лена, добре ли си? — Грег се отпусна на едно коляно, а голдън ретривърът до него се наежи, опитвайки да се шмугне напред. — Стой, Дейзи, седни!

— Ох. — Задникът я болеше ужасно. Но все още имаше шанс, трябваше само да убеди Грег да влезе в къщата. Тя хвана ръката му и му позволи да я вдигне на крака. — Да, добре съм. Извинявай. Какво правиш тук?

— Докарах пикапа… Спри, Дейзи! — Момчето се извърна, сграбчи кучето за нашийника и принуди ръмжащото животно да седне. — Какво ти става? Шшт! — Грег се обърна към Лена: — Наложи се често да спирам с всички тези коне наоколо. Ъ… Крис вътре ли е? Видях Нощ отпред.

— Да, той е…

— По дяволите. — Грег изглеждаше притеснен. — Ще се ядоса, че оставих Алекс в хосписа.

— Какво каза? Кога?

— Снощи. Трябваше да изчакам, докато приключи, и после да я изпратя до вкъщи, само че бях смазан от умора и тя ми каза да се прибирам. И, разбира се, веднъж да реша да я оставя, и точно тогава Крис ще вземе да се върне по-рано.

— Грег, Алекс е изчезнала.

— Какво? — Веждите му се свиха под буйните тъмнокафяви къдрици. — Но това не е възможно. Тя е с Док.

— Не, не е. — Хрумна й нещо друго. — Грег, ти кога се върна? И защо беше в хосписа?

— Преди два дни с Крис и останалите момчета се разделихме с Питър на границата с Уисконсин и поехме на север. Трябваше да доведем онова хлапе.

Значи, наистина бяха намерили Пощаден. Лена едва се сдържаше да не сграбчи Грег за реверите.

— Къде го намерихте?

— В една стара плевня на северозапад от Орен. Състоянието му беше критично. Сърцето му спря, докато все още се намирахме на няколко километра път от Рул.

Молеше се отчаянието да не се е отпечатало на лицето й.

— И той…?

— Не знам. Но е много болен. Док и Алекс работиха към шест-седем часа и накрая тя реши да остане, тъй като Док беше съсипан. Сигурна ли си, че я няма?

— Напълно. Говори се, че е избягала. А Нейтън каза, че дори е пребила Джес.

— Какво? Алекс ли? Изключено. Никога не би направила нещо подобно.

Лена обаче си помисли, че човек никога не знае. Ако известно време преди пастрокът й да стане част от живота й, някой я беше попитал дали би се осмелила да свие касапски нож, скривайки го в ръкава си, тогава би взела този човек за пиян.

— Грег, защо си толкова сигурен? Когато се случи нещо такова, не изпращат ли съобщение по радиостанцията, или поне някой, който да разпространи новината.

Наблюдаваше Грег, докато момчето обмисляше думите й.

— Ами, да. — Веждите му се сключиха още повече. — Странно, че нищо не съм чул. Освен това мисля, че и останалите не знаят нищо. Крис как е бил ранен?

— Според Нейтън Нощ се е подплашил и го е изритал.

— Нощ ли? — попита Грег смаян. — Сигурно се шегуваш. Виждал съм да прострелват Крис. Дори тогава не помръдва от седлото. А и Нощ е много сигурен кон.

— Е, за всяко нещо си има първи път. Слушай, нуждаем се от Кинкейд. Имаш ли радиостанция?

— Не, но… — След като й махна да го последва, Грег се запъти към конете. — Крис има. Ето те и теб, Нощ.

Конят трепереше и пръхтеше, а гривата му беше покрита с тънка корица лед. При докосването на Грег мускулите на Нощ потръпнаха и щом животното заудря земята с копита, Лена се дръпна настрана, за да не свърши със счупен крак. Останалите три коня взеха да мятат глави в знак на съчувствие.

— Стой, какво ти става, момче? — Грег положи ръка за утеха на шията му. — Целият си в пяна. Успокой се. Лена, подръж поводите, докато аз преглеждам дисагите.

— Добре. — Не обичаше животните, но тъй като навремето фермата на Кръшър Карл беше пълна с добитък, тя знаеше какво прави. Лена улови с ръка поводите на коня и взе да каканиже врели-некипели: — Добро момче, добро момче си ми ти — но в същото време си мислеше: „Тори беше права. Наистина са намерили Пощаден в околностите на Орен. Довели са момчето тук“.

Чу се някакъв грак, последван от съскане, а после и от поредица механични потраквания. Този внезапен шум накара Нощ да извърти неочаквано задница и тогава неспокойната Дейзи започна отново да лае.

— Млъкни, Дейзи! — Лена се бореше с големия кървавочервен жребец, докато голдън ретривърът подскачаше в краката й и не спираше да джафка. — Какъв е този звук?

— Изпратих съобщение — отвърна Грег, развързвайки едната от дисагите.

— Ама вие не си ли говорите? — попита тя, след което перна ръмжащото куче. — Престани.

— Не, използваме морзовата азбука. Така се пестят батериите, пък и разполагаме с доста добър обхват от около сто и трийсет-четирийсет километра. Сто и шейсет през нощта. — Грег отстъпи предпазливо назад, когато Нощ и един дребен червеникавокафяв скопен кон сблъскаха задници. — Би ли хванала скопеца? Ще вземе да ме ритне.

— Кротко, момче — рече тя и подхвана оглавника на коня. Животното приведе глава, след което изпръхтя и заудря с копита. — Хайде, успокой… — Думите замряха на езика й.

— Лена? — Грег я погледна над седлото на Нощ. — Добре ли си?

— Да, добре съм — отвърна тя. Отговорът й прозвуча сковано, почти нереално, точно както се чувстваше в момента, тъй като онова, което видя на седлото на Нейтън, някак не се връзваше.

Знаеше, че Джон бе яздил петнистосивия кон, а кестенявата беше на Джес. Пушката на Джон все още лежеше в канията на седлото. Оръжието на Крис беше прибрано в кания на хълбока на коня, с насочена надолу цев и приклад на нивото на ребрата. Кестенявата кобила на Джес нямаше кания за оръжие.

Но червеникавокафявият скопец, който беше на Нейтън, имаше: къса кожена тръба с месингови катарами. В канията имаше пушка помпа, по чийто приклад личеше голямо количество засъхнала кръв. Коса също. Част от космите бяха дълги и сиви, което отговаряше на твърдението, че Алекс е фраснала Джес достатъчно силно, за да разбие лицето й. Само че там личеше и лепкав сноп по-къса наситеночерна коса.

Косата на Крис беше черна. Освен това той имаше рана на главата си.

„Но Джон каза, че Нощ го е ритнал.“ Тя плъзна поглед към копитата на Нощ. Чисти като сълза. Разбира се, снегът може да е отмил кръвта и косата. Но нямаше обяснение за пушката, а нали беше намерила онзи патрон. Оръжието на Джес ли беше? Да, имаше такава вероятност и в такъв случай историята за злополуката с Крис, която Нейтън и стражарите разправяха, бе лъжа. Но защо им беше да лъжат?

— Имам отговор — обяви Грег. Маслиновозеленото уоки-токи беше правоъгълно и обемисто, с тънка гъвкава антена. Навирил глава, Грег се заслуша за момент в поредицата потраквания и накрая зяпна от изумление: — По дяволите.

— Какво? — В този миг една врата се затръшна и тя забеляза Нейтън и Джон, които изтрополиха бързо по стълбите и хукнаха презглава към конете. Джон също бе извадил радиостанцията си. Стомахът й се сви от ужас. — Какво има, Грег?

— Питър. — Лицето на Грег беше бяло като платно. — Става дума за Питър.