Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (9)

Четвърта глава

Карах безцелно и непрекъснато поглеждах в огледалото за обратно виждане, за да проверя дали не ме следват. В главата ми трескаво се блъскаха объркани мисли. Какво, по дяволите, ставаше? Ериния да не беше друсана? Наистина ли тя беше убила Хал? Явно търсеше някакъв предмет. Дали не беше онова, за което Хал ми спомена по-рано? Дали ми се беше обадил, за да ме помоли за помощ, или да ме въвлече в някаква афера?

Отново погледнах в огледалото. Ами ако онзи сребрист „Рейндж Роувър“ ме следеше? Възможно ли бе да е реагирала толкова бързо? Не знам защо спрях вниманието си точно на тази кола; всъщност можеше да ме следи всяка. Направих опасен обратен завой и дадох газ покрай сребристия SUV. Тялото ми се тресеше и, без да искам, врътнах рязко кормилото. Единствено бдителността на водача от другата страна ни помогна да избегнем катастрофата. Той натисна клаксона с обясним гняв. Добавете и катастрофа към събитията от вечерта и бях в лайната до уши.

Намирах се в такова състояние, че изобщо не бях помислил накъде отивам. Изведнъж разбрах, че съм се озовал в „Мъри Хил“. Отново хвърлих поглед към колите зад себе си. Нямаше и следа от сребристата. Завих в една пресечка и наместих автомобила в първото свободно място за паркиране точно преди да разбера, че съм карал пред патрулна кола. Ченгето на пътническата седалка ме изгледа злобно. Беше усетило паниката ми. Свършен бях. За моя изненада обаче полицаите се забавиха край мен само около половин минута и след това дадоха газ по улицата. Отпуснах глава на волана. Шокът от събитията ме стягаше като менгеме.

Трябваше ми място, където да се успокоя и да помисля. Домът ми не беше подходящ. Поне не още. Визитната ми картичка с адреса бе у Ериния. Единственото друго място, за което можех да се сетя, бе любимият ми клуб, който на всичкото отгоре се намираше точно на тротоара срещу апартамента ми. Можех да следя дали Ериния нямаше да се появи.

Обърнах колата и се насочих към „Корабокрушенците от Кени“.

 

 

Сградата, в която се намираше „Кени“, функционираше като бар още от началото на 19-ти век. През 1890 г. вестник „Хералд“ го бе нарочил за „най-порочното място в Ню Йорк“. В по-нови времена ирландецът Пат Кени бе купил мястото и го беше направил прочуто. Легендарните банди, които свиреха там, ми бяха преподали първите уроци за голямата музика. В една далечна лятна нощ стоях, надвесен над парапета на балкона като моряк, хипнотизиран от сирена, привлечен от звуците, които се лееха през отворените врати. Тогава бях само на осем години, но останах на мястото си с часове, докато накрая Самюъл не настоя да си легна.

Любовната ми история с това място и песните му така и не беше приключила.

Децибелите в „Кени“ затихваха. Групата свиреше последното си парче и почти се беше приготвила да си събира багажа и да се маха. Няколко души още се мотаеха край сцената и крепяха наливните си бири. Настаних се на едно високо столче — обичайното ми място в края на бара.

Барманката Даян Чен имаше къса, стърчаща коса, боядисана в два нюанса на виолетовото. Носеше грим, който караше и без това бледата й кожа да изглежда направо призрачна. Веднъж ми беше споделила, че редовно си изскубва веждите, а после ги рисува с черен молив. Очната линия под дългите й черни мигли беше татуирана. От долната й устна стърчеше диамантена обица, а в едното й ухо проблясваше цяла редичка мънички сребърни халки. Подобно на много други служители в ресторанти, и тя използваше приходите от барманството, за да започне кариера на актриса. С всичките тези обици, мислех си, сигурно е кошмарно да сменяш костюмите.

Като ме видя, Даян ми махна и отиде до входната врата. Огледа улицата и се върна. Ръцете ми още трепереха. Стиснах ги между бедрата си, за да не забележи.

— Защо проверяваш вратата?

— Любимият ни сталкер отново се мотае насам. Опитваме се да се отървем от него.

Тя видя мълчаливия въпрос в очите ми.

— Е, онова момче. Има си пристъпите и тази седмица се е инсталирал на улица „Блийкър“. Влиза в някой бар или ресторант, застава по средата на стаята и започва да се блещи. Клиентите бая се стряскат. Ако му дадем петачка, си тръгва. Доста добър номер, честно казано. По-добър от това да чучнеш на някой тротоар и да протягаш ръка.

Това ме накара да се усмихна и тя ми се засмя в ответ.

— Ех, Джон. Липсваш ми бе, човек. Много се натъжих, като чух за катастрофата. Получи ли картичката ми?

След катастрофата бях загубил желанието да правя каквото и да било. Това включваше и отварянето на пощата. Благодарих й за картичката.

— Опитах се и да ти звънна, но попаднах само на секретаря.

— От известно време не съм в строя. Повече от шест седмици. — В сърцето ми нахлу цялата мъка от катастрофата. — Наложи се да ме изрежат от колата. Ребрата ми се бяха пукнали, а една артерия се скъса. Толкова дълго лежах в болница заради загуба на кръв, че дори изпуснах погребението на Самюъл. Но вече започвам да се оправям.

Тя въздъхна.

— Това е просто ужасно. Как се случи?

— Напълно блокирам, когато се опитам да си го представя. Помня, че взех Самюъл от летище „Кенеди“. Тъкмо беше долетял от Йордания. Наближавахме хиподрума. Някакъв пикап не спря да ме засича и направо ме вбеси, но когато намалих, за да го оставя да мине, той не загря. Това е и последният ми спомен.

Това беше само част от истината, но не можех да понеса да й разкажа останалото. Въздушната възглавница ме бе заслепила, но помня какво чух — ужаса в гласа на Самюъл. Човекът, който никога не повишаваше тон, пищеше. Без да обръщам внимание на режещата болка в гърдите си, бях започнал да дърпам предпазния колан, за да се освободя и да му помогна. Почти бях успял, когато загубих съзнание.

Даян хвана ръката ми и я стисна.

— Може би е по-добре, че не помниш. Мозъкът ти те предпазва от един прекалено страшен спомен. Самюъл сигурно ти липсва ужасно.

— Не мисля, че някога ще го преодолея, Даян.

Как можех да й опиша черната дупка, в която бях паднал след смъртта му? Нямах думи за това. Умът ми непрекъснато се връщаше към детските ми години. Заради работата си той отсъстваше дълго. Постоянно изпитвах чувство на очакване — сякаш е месец март и нямам търпение зимата да свърши. Когато икономката ни Евелин научеше, че Самюъл се завръща, цялата атмосфера у дома се променяше. Още виждах как светваше лицето й, как поруменяваха бузите й. Започваше да се суети и да чисти неща, които и така си бяха чисти, пращаше ме на бръснар, а тя лъсваше всички обувки и дори се опитваше да изпече нещо. Когато дойдеше заветният ден, Самюъл влизаше през вратата с подаръци в ръце. Все екзотични неща. Турски сладки, пясъчни бутилки, мозайки, обици от римско стъкло за Евелин, ръчно изработени в Израел.

Прокашлях се, за да скрия потреперването в гласа си.

— Все очаквам да го видя отново, макар да знам, че това никога няма да стане.

Тя ми подаде салфетка.

— За какво ми е?

— Да си обършеш очите.

Не бях забелязал, че сълзите ми текат, но докоснах бузите си и усетих влагата.

— Да ти сервирам ли нещо? Изглеждаш тотално смачкан.

— Бутилка уиски, моля. Без чаша.

Тя се разсмя.

— Като гледам, хубава вечер си имал!

— Идея си нямаш.

Наля ми двоен скоч и изчезна зад вратата в края на бара. Изгълтах питието на един дъх и станах, за да погледна какво става на улицата. От витрината едва различих входа на кооперацията ни. Нямаше и следа от Ериния и от странния й спътник.

Много скоро милувката на алкохола отпусна нервите ми. Започнах да се успокоявам, умиротворен от познатата обстановка. Винаги бях харесвал еклектичната атмосфера в „Кени“. Приличаше малко на контрабандистка кръчма — доматеночервени стени, тъмна ламперия и полилей от колело на каруца, който висеше от ламаринения покрив. Стената зад бара беше окичена с огледала, керамични халби за бира, стари саби и револвери и гигантски еленови рога в средата, от чиито връхчета висяха прашни широкополи шапки.

Точно срещу мен се кипреше огромна снимка на Шефа, а под нея изрезка от списание „Кродеди!“:

„Свиреше Брус Спрингстийн, а в заведението нямаше и десет души, които да знаят кой е. Върху ръчно изрисувания навес отвън името му беше сбъркано. Но когато запя, сякаш океанът се успокои и само настръхналата ни кожа подсказваше, че в небесния казан се готви буря.“

Даян се покачи на високото си столче зад бара и прекъсна мечтанието ми. Под мишницата си крепеше правоъгълен кашон. Остави го на бара и вдигна капака.

— Какво е това?

— Не помниш ли? Веднъж го спомена, когато си говорехме за работата ти. Една приятелка ми го купи от Британския музей, когато беше в Лондон. Извадих го, за да те откъсна от грижите ти.

Веднага познах играта, която тя измъкна от кашона. Реплика на Кралската игра от Ур — най-древната настолна игра, позната на човечеството. Един от редките оригинали се пазеше в Британския музей и беше част от чифта, открит през 20-те години от сър Ленард Ули^[1] по време на разкопките в древния шумерски град Ур.

Даян постави пръст на устните си. Дългите й нокти бяха лакирани в пурпурночерно, а на всеки от тях бе изрисуван белият силует на един от зодиакалните знаци.

— Смята се, че тази игра е предшественичка на таблата.

— Знам, Даян. Виж, днес нещо не съм в настроение за игри. Доста ми се струпа.

Тя се намести на седалката си и сребърните халкички и талисманчета на ухото й зазвъняха.

— Ако искаш да забравиш грижите, трябва да се съсредоточиш върху нещо друго. Успокой топката. А пък аз дори нямаше да ти предложа да играем. След като ми я донесоха, разбрах, че се използвала и за гадаене. Бас ловя, че не знаеше това.

— Падаш си по врачуването, а?

— Хоби ми е. Любимата ми нова занимавка. — Даян се усмихна и в очите й проблесна пламъче. — Защо не пробваш? Наскоро една приятелка имаше страшно лош късмет. Гледах й на дъската и всичко й се нареди.

— Страшно съм суеверен.

— Не се шашкай. — Тя извади седем червени пула с размера на дребна монета и ми ги подаде. — За шумерите предсказването на бъдещето е било наука. Търсели са небесни поличби, изучавали са черния дроб на животни и са разчитали фигурите, нарисувани от масло, пуснато във вода.

— Знам.

— Бъдещето ти е неопределено — продължи тя. — Гаданието само предполага някаква посока или те предупреждава за хора или поведение, които трябва да избягваш.

Идеше ми да й кажа да забрави тази работа, когато осъзнах, че скоро щеше да ми се наложи да я помоля за една огромна услуга, и затова реших да я оставя да прави каквото си иска.

— Ще ти гледам по късата процедура, че стана късно.

— Как разбра какви са правилата? Още никой не знае как се е играла тази игра.

— Довери ми се. — Тя ми се усмихна палаво и побутна дребните пирамидки към мен. Разтърсих ги в шепа като зарове и ги пуснах на бара. Даян се приведе напред и се взря в тях.

— Добре, премести се четири квадрата напред.

Взех един пул и го поставих на първия от трите квадрата на втория ред.

— Едва не се натресе на розетка!

— Това лошо ли е?

— Може да се каже. На розетката получаваш глоба. Означава, че трябва да очакваш тайно съобщение и новините няма да бъдат добри.

— Е, чудесно пасва на вечерта. — Взех заровете и ги хвърлих повторно. Лицето й пребледня.

— Какво има? Не каза ли, че няма добри или лоши избори?

— Хвърли шестица. Пропусна още една розетка и пак си върху очите. Това е един от най-лошите квадрати.

— Какъв му е проблемът?

— Предсказва предателство и насилствена смърт.

Сепнах се и за момент не можах и дума да продумам.

Врачуването е лъжа работа, но след един ден, превърнал се в истински кошмар, ми трябваше много малко, за да се разстроя.

— Но има надежда — добави бързо Даян. — Този квадрат е свързан също с талисмана на Сол^[2]. Само знакът на слънцето може да те спаси.

— От какво?

— Предпазва те от убийство.

Тази работа ставаше адски странна. Нямаше начин да е разбрала за Хал. Изражението на лицето ми явно издаваше мислите ми, защото тя добави:

— Не си измислям, ако това подозираш.

Зачудих се какво да отговоря.

— Та… защо избра Сол? Това е римски, а не месопотамски бог.

Скептицизмът ми май жегна Даян.

— Понякога човек трябва да импровизира.

При следващото хвърляне едно от зарчетата падна на пода от нейната страна на тезгяха.

— Това не се брои. — Тя се наведе да го вдигне. — Чудя се дали ще ти излезе знакът на любовта. Да видим какво щеше да предскаже този зар. Ако го съберем с другия, трябва да се придвижиш напред с още три квадрата. Доста интересна позиция. Би означавала „щастието следва скръбта“. Малко неясно, а? Не знам как да го тълкувам. — Тя се наведе напред и се опря с лакти на бара. — Отдавна не съм те виждала тук с приятелка.

— Ходя по срещи и всичко изглежда наред, но после не ми се обаждат.

Тя извъртя очи.

— Я стига. Ти си този, който не се обажда. Последния път, като дойде, две жени буквално ми предложиха пари, за да ти взема телефона. Само ахкаха колко си бил готин. Страшно красив, така казаха. Направо ми писна да ги слушам. После се хванаха на бас коя ще се прибере с теб. Всичко е заради тъмните ти очи. И май заради брадата. Придава ти вид на европеец.

— Та коя беше?

— Коя се прибра с теб ли? Дори не помниш, а? — Тя поклати глава и пусна флиртаджийската си усмивка.

В други времена би ми хрумнало да я свалям. Днес обаче едва успявах да се държа естествено.

— Много ми е драго от комплимента, Даян, но точно в момента не съм на себе си. Нямам сили за това. — Взех зарчетата и пуловете и ги прибрах в кутията.

— Добре. — Тя постави длани на плота и намусено се оттласна от него. — И по-бодро. Не си правиш услуга, като взимаш всичко толкова навътре.

Доста нетипично изказване за готическа мацка. Тя ми обърна гръб и се зае да забърсва чашите и бара и да пресмята печалбата за вечерта. Всеки път, като се наведеше напред, чарлстонът й се смъкваше и разкриваше цепката на дупето й.

Думите й за брадата ми погалиха самочувствието ми. Поддържах я късо подстригана и тя прилягаше на професионалния ми имидж, но си я бях пуснал по съвсем друга причина. Исках да скрия подобния на жигосване родилен белег, който носех на челюстта си. Когато бях тийнейджър, белегът ме караше да се срамувам жестоко. Беше във формата на буквата Q и изпъкваше на лицето ми като грозна дамга.

Беше четири сутринта, когато келнерът Стан заключи и си тръгна, а Даян приключи със задачите си. Отново огледах улицата от входа и се зачудих дали е безопасно да се прибирам у дома. На пресечката на ул. „Томпсън“ и ул. „Блийкър“ видях паркиран сребрист „Рейндж Роувър“. Дали не беше Ериния?

Реших да не рискувам и предложих на Даян да я изпратя до банка „Чейс“ на Бродуей, където трябваше да депозира парите от бара. През последните два часа температурата бе скочила рязко. По улиците още се щураха хора — бегълци от претъпкани апартаменти без климатици. Някакъв мъж стоеше облегнат на една витрина и крепеше на ръката си пет питомни плъха — два бели, два кафяви и един петнист. Дългите им голи розови опашки се люлееха надолу и потрепваха, когато мъжът ги галеше. Бейзболната му шапка лежеше на тротоара, обърната с дъното нагоре.

— Нощем винаги е тук — обясни ми Даян. — Сутрин се измита, защото един продавач на хотдози има разрешително за мястото. Но хората му дават пари, за да погалят плъховете.

Тя остави плика с парите от касата в нощната кутия за депозити на банката и затвори чекмеджето й. Нежно поех дланта й. Трябваше да й поискам услугата, преди да си тръгне.

— Даян, чудех се дали не би могла да ми помогнеш за нещо.

— Естествено, за какво?

— Тази вечер имах един проблем. Нямам нищо общо със случилото се, но искам да не ме замесват. Ако някой попита, би ли могла да кажеш, че съм дошъл в „Кени“ около полунощ?

— Ако някой попита? Кой например? Полицията ли?

— Възможно е.

— Заклеваш ли се, че нямаш нищо общо с този… проблем?

— Кълна се. Най-вероятно обаче никой нищо няма да те пита.

— Добре тогава.

— Ами Стан?

— Спокойно, той е пич.

— Радвам се. Ей, много ти благодаря, Даян!

Тя махна на едно такси и се качи. Докато колата се отдалечаваше, Даян ми прати въздушна целувка.

Помотах се на ъгъла на Бродуей и улица „Блийкър“, но накрая закрачих към кооперацията си. Наоколо още се виждаха купонджии, така че реших, че мога да рискувам. Портиерът Амир, който тази седмица беше нощна смяна, доприпка в мига, в който стъпих във входа.

— Джон! Да не си се преместил в друг град, човече? От сто години не съм те виждал!

— Гледам да си кротувам след катастрофата.

Той заговори по-тихо:

— Ужасно нещо стана с брат ти. Чуден човек беше.

— Наистина беше. Амир, някой да ме е търсил тази вечер?

— Една госпожа идва. Чака ли, чака. Поне десет пъти ме моли да ви звънна. Накрая се съгласих да я пусна горе, за да почука на вратата ви.

— Какво си направил?!

Амир протегна ръце към мен с дланите нагоре.

— Какво можех да сторя? Беше се побъркала от притеснение. Каза, че ви търси от седмици.

— Тя може да бъде изключително убедителна, Амир, но само се е преструвала. Ако някога я видиш пак, веднага я разкарай. Не я допускай до мен.

— Добре — отвърна той, явно засегнат, че е направил всичко възможно да помогне на някой, когото е мислил за мой приятел. — Беше в инвалидна количка. Какво можех да направя?

— Инвалидна количка ли? Как изглеждаше тази жена?

— Ами беше възрастна. Облечена в черно. Черно сако и дълга рокля. Твърде топла дреха за това време. Един от онези бусове, пригодени за инвалиди, я остави отпред.

Значи изобщо не беше говорил за Ериния, а за Евелин — старата ни икономка.

— Прощавай, Амир. Страшно съм уморен и не съм те разбрал правилно. Няма проблем да пускаш Евелин горе. Остави ли някакво съобщение?

— Като видя, че не отваряте, се отказа и си тръгна.

Описах му Ериния и го помолих незабавно да ми се обади, ако я забележи. Амир не можеше да напуска бюрото си, затова събудихме надзирателя и го помолихме да ме придружи до горе. Исках да се уверя, че не ме чакат още изненади.

Намерих нещо, макар и не онова, от което се боях. Когато влязох в апартамента, вдигнах бележката, която беше подпъхната под вратата — лист хартия с пергаментов цвят, сгънат на две и надписан с името ми. Приличаше на листче, откъснато от бележник. Охраната в тази къща бе надеждна колкото крива пушка.

„Моля, елате да се срещнем в ресторант «Хайберски проход» утре в 18:00 ч. Трябва да говоря с вас за Самюъл.

Спешно е!“

Бележката беше подписана от някой си Томас С. Закар. Закар ли? Името ми прозвуча познато. Това беше един от асистентите на Самюъл в Ирак. Никога не го бях срещал, но брат ми често го споменаваше. Иракчанин и културен антрополог. „Много умен младеж“, казваше Самюъл. „Неуморен труженик.“

Влязох в хола и запрелиствах фотографските ни албуми. Педантичният ми брат беше надписал всяка снимка и много скоро открих няколко, направени на едно от местата, където ходеше на разкопки. На част от снимките беше и Закар — тук измерваше някакъв артефакт, там коленичеше до един изкоп заедно със Самюъл, а на трета снимка двамата вдигаха наздравица след работния ден в палатката си.

Съвпадение ли беше, че този човек се появяваше сякаш от нищото в същата нощ, когато Хал бе убит? Реших да приема поканата му с надеждата, че може да ми разясни част от цялата тази каша.

Адреналинът, който ме бе движил цяла нощ, внезапно се изпари. Притисна ме нечовешка умора. Знаех, че повече не мога да се насилвам. Легнах си и потънах в прекрасното забвение на съня.