Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (8)

Трета глава

Разрових паметта си за името й. Беше нещо като Ерика или Ерин.

— Не разбирате ли какво се е случило тук?

Тя се приближи и прокара пръсти по ръката ми.

— Казвам се Ериния. Срещнахме се по-рано, сещаш ли се?

Да не би да не беше забелязала Хал? Може би не го виждаше от тялото ми. Мръднах встрани.

С вид, сякаш бе правила същото вече много пъти, тя коленичи до него, провери очите му и притисна пръсти до гърлото му. Въздъхна и пак стана.

— Вече не може да му се помогне. Но ти май знаеш това. — Каза го със съчувствие, но отсъствието на каквото и да било учудване ме притесни.

— Какво се е случило с него?

— Виждала съм много трупове. Превишил си е дозата.

От съседния двор се чу пъшкане и скимтене. Кучето. Драскаше френетично по дървената ограда. Това, че тя потвърди подозренията ми, ме хвърли в недоумение. Знаех, че трябва да извикам полиция, но с всички тези наркотици наоколо ми беше ясно, че обвинението ще бъде паркирано право на прага ми, като се имат предвид собствените ми сблъсъци със закона от младите ми години.

— Не намесвай ченгетата — обади се тя, сякаш бе прочела мислите ми.

— Защо не?

— Карал си се с него по-рано. Оставил си прозореца отворен. Хората са ви чули.

— Но това не беше нищо! — Озърнах се. — Сама ли си? Къде е Колин Рийд?

Ъгълчетата на устата й увиснаха в подигравателна усмивка.

— Рийд си тръгна преди известно време. Интересуваше го само едно и се фръцна, когато му дадох да разбере, че няма да участвам. Мъжете понякога са толкова разочароващи. — Тонът й бе пренебрежителен, сякаш се шегуваше. — Изгубих си времето с него, а можех да го прекарам с теб. — Вдигна пликчето на Хал и го прибра в джоба си. Ръката й се върна върху моята. — Виж, това, станалото с Хал, е много тъжно. Но хайде да сключим една сделка. Можем да спечелим много пари.

— За какво говориш, по дяволите?

Тя се приближи още и натискът върху ръката ми се засили.

— Джон, говоря за откраднатото произведение на изкуството. Знам, че е крадено. Дребна работа. Нали не мислиш, че съм от ФБР или нещо такова?

Отдръпнах се и се освободих от ръката й.

— Честно казано, не ми пука дали си от ФБР, или от Форт Нокс.

Нощната пеперуда, която бях видял по-рано, се появи отново и запърха около петролната лампа. Ериния протегна ръка и я бутна към пламъка. Чу се пращене. Пеперудата се замята отчаяно, опита се да полети с изгорените си крилца, но падна на дъното на лампата.

— Започвам да се отегчавам — каза жената. — Да ти го нарисувам ли? Казвам ти, че помогнахме на Хал да се инжектира. Не прави същата грешка като него.

— Луда ли си? Осъзнаваш ли колко глупаво е било това? Убила си го. Вече си беше бил достатъчно. Видях как си сложи първата инжекция.

— Той реши да се заинати. Изпроси си го.

— Какви ги говориш?

Захаросаният й тон изчезна.

— Виж, знаем, че си замесен. Хал не те повика тук случайно. Просто ми кажи къде е.

Мозъкът ми буксуваше. Във всичко това нямаше никакъв смисъл. Тя или беше побъркана, или изключително зла. Каквато и да бе истината, не исках да се замесвам. Ситуацията излизаше от контрол. Исках единствено да се махна оттам. Съмнявах се, че беше физически способна да се бори с мен, а и не виждах да носи оръжие. Чух шум и в мен се събуди надежда, че някой идва на помощ. Очите на Ериния се стрелнаха към сенчестите храсталаци, които опасваха двора. Там се появи неясна фигура. Видях как един исполин стъпи на каменната пътека. Ериния се усмихна. Не, това не беше спасител. Може би щях да се преборя с единия от тях, но с двамата беше изключено.

Една стара решетъчна ограда разделяше двора на Вандерлинови от съседния. Кучето лаеше бясно през дупките й и хапеше и дращеше изгнилото дърво. То започна да се пука.

Ериния се извърна и очите й се разшириха от страх. Отвори уста, разкри дребни, прекрасно разположени бели зъби и прокара розовото си езиче по устните.

Основата на оградата се пропука. През дупката се показаха главата и щракащите челюсти на огромен мастиф. Ериния отскочи от страх, че могъщото куче ще се провре през процепа и ще я нападне. В съседната къща светнаха лампи. Мъжки глас извика:

— Какво, в името божие, става там?

В далечината зави сирена.

Използвах моментната слабост на Ериния, запратих телефона на Хал към нея с назъбения край напред и побягнах към отворената плъзгаща се стъклена врата. Не се озъртай. Изчезвай. Просто изчезвай. Профучах през къщата, излязох през входната врата и запалих двигателя още преди да съм затворил вратата на колата. Чувах как в далечината полицейски коли вече се опитваха да си пробият път през кръстовището на Осмо авеню.

Дадох газ. Ако полицаите ме хванеха сега, щяха да решат, че бягам, защото съм убиец.