Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (7)

Втора глава

Когато се прибрах, извадих шише леденостудена светла бира от хладилника и си я отнесох на балкона. Неповторимата миризма на марихуана долиташе отнякъде в топлия нощен въздух. Това бе едно от най-хубавите неща на живота близо до клубовете на Гринич — можеше да се надрусаш само като дишаш. От рекламните билбордове и уличните лампи се процеждаше безформена жълтеникава светлина. Групички от купонджии преминаваха под балкона и си подвикваха. Момичетата носеха джинси за четиристотин долара и десетсантиметрови остри токчета, а момчетата се опитваха безуспешно да ги свалят.

Въпреки че Самюъл и аз живеехме в един апартамент, през последните години се разминавахме като кораби в нощта — той все по-често ходеше на разкопки, а аз непрекъснато летях нанякъде за срещи с клиенти. Обичахме това място; и за двама ни то се бе превърнало в истинско убежище. Колкото и да е странно, предвид професиите ни, мебелите ни бяха модерни. Все пак имахме и няколко стари неща — скъпоценни туркменистански килими, тикови скандинавски мебели от шейсетте, които бях намерил при един търговец, който излизаше от бизнеса, лампи и един полилей на дизайнера Чарлс Еймс. Високите тавани създаваха усещане за простор, а през деня светлината нахлуваше щедро от големите прозорци. През редките зимни вечери, които прекарвах тук сам, обичах да седя пред газовата камина, да слушам музика и да гледам как снегът се сипе отвън. Пусках си великия Рой Орбисън или Даяна Крол и оставях гласовете им да попиват в душата ми.

Самият спомен за хубавите моменти, когато обзавеждахме бърлогата си, върна болката със страшна сила. А когато спомените за Самюъл ме навестяваха, което се случваше често, ми отнемаше много време да възстановя равновесието си. Откакто излязох от болницата, не бях намерил смелост да вляза в стаята на брат си. Вещите му продължаваха предизвикателно да населяват покоите му и ме провокираха да отворя вратата и да ги подредя. Повечето бяха събрани през десетилетията, когато той пътуваше до Егейските острови и Близкия изток. Сред тях имаше един рядък килим с брокатени кантове от кюрдското племе кафи, чиито алени и кобалтови нишки сияеха както в деня, в който са били изтъкани. Имаше анадолски девствен пояс от ковано сребро, датиращ от Отоманския период. Там бяха и книгите му. Екземпляр от „Седемте стълба на мъдростта“, подписан от Т. Е. Лорънс^[1], първи издания на четирите тома от „Александрийски квартет“ на Дърел^[2]. С удоволствие станах съучастник в плячкосването на наследството на Хал, но никога не бих се разделил с нещо свое.

Мисълта за моето наследство ме върна към седмия ми рожден ден — буреносен ноемврийски следобед, когато Самюъл и аз пътувахме към едно от любимите ни места — град на брега на езерото Онтарио, където живееше един близък приятел на семейството ни. Колко различни бяхме дори тогава, даже без да смятаме четиридесетгодишната разлика във възрастта ни. Аз бях буен и взискателен, а Самюъл — резервиран и спокоен. Понякога ми се струваше, че размишлява дори преди да направи крачка. Когато пораснах, станах по-висок от него. Косата ми бе буйна и черна, а очите ми издаваха общия ни средиземноморски произход. Неговите очи бяха бледосиви, а кожата и косата — толкова светли, че приличаше на скандинавец.

В този ден около нас нямаше жива душа — само един самотен мъж, който бягаше за здраве, и двойка, която разхождаше лабрадорите си. Кучетата гонеха пръчките, които им хвърляха в езерото, без да обръщат внимание на ледената вода. Докато се влачехме по грубия пясък, Самюъл ме хвана за ръка, а аз се гушнах в него.

— Знаеш ли, Джон — започна той, — около нас е пълно с чудеса, които никога не си правим труда да забележим. Повечето хора са твърде заети с ежедневните си грижи.

Пазачите на парка вече бяха издигнали заграждения от ръждиви на цвят летви, които трябваше да попречат на зимните ветрове да навяват сняг по крайбрежната пътека. По дължината й се точеше лента от окапали листа. Водата бе сива като стомана. Във въздуха хвърчаха пръски от вълните, които се разбиваха в скалите. Не се усещаше и намек от сол, а край водата не се виждаха изхвърлени водорасли. Само това ме спираше да се закълна, че сме на брега на океана.

Помислих върху това, което ми беше казал току-що, и се сетих за един летен следобед, когато седяхме край водата и пълнехме два буркана с парченца цветно стъкло, изгладени и заоблени от вълните.

— Нещо като скъпоценните камъни, които намерих миналото лято ли? — попитах. Бях се изумил, че такива красиви неща могат да си лежат на земята просто ей така и да чакат някой да ги вземе. Най-изобилни бяха зелените и те станаха моите смарагди, а сините — моите сапфири. От време на време се натъквах и на някой кехлибар или на рядък рубин.

— Да, точно така — отвърна Самюъл. — Хайде да се поразтърсим край скалите. Кой знае? Може да намерим нещо.

Скоро забелязахме бутилката, заклещена между два каменни блока. Наложи се Самюъл да ми помогне да я издърпаме. Беше стъклена и бледосиня, с коркова тапа. Вътре се виждаше навит лист хартия с цвят на слонова кост. Тапата бе хлабава и скоро успях да извадя листа от шишето. Самюъл го разстла на един плосък камък.

— Е, Джон — обяви той, — мисля, че намери карта на съкровище.

Ако бях по-голям, веднага щях да разконспирирам постановката. Но като дете едва смогвах да потисна ликуването си, докато двамата с брат ми внимателно изучавахме указанията на картата. Сто крачки към синия смърч, четиридесет към каменната чешма, после към естрадата и обратно към навеса за лодки.

Така стигнахме до една цветна леха, скрита зад кедров плет, където, колкото и да беше странно, още крееше една бледа роза.

— Съкровището лежи под знака на розата, така пише тук — обади се Самюъл.

Хвърлих се на ръце и колене и нападнах с една пръчка могилата от рохка пръст, върху която се извисяваше цветето. Самюъл коленичи до мен. Стогодишното му туидено сако плющеше на вятъра, а в ноктите му се наби пръст.

Играеше ролята си убедително.

С помощта на хартиена салфетка ние внимателно изчистихме останалата пръст и извадихме малко ковчеже — заоблено от едната страна и квадратно от другата. Типично за Самюъл, то не бе пълно с детски боклуци, а с истински ценни предмети. Отворих малка мрежеста кесийка, в която имаше седем жълтици. Извадих ги и заразглеждах необичайните изображения върху тях, като изпитвах тежестта им в дланта си. Вътре имаше и меден диск, позеленял от старост, върху който бе гравиран образът на птица. Намерих още цилиндричен каменен печат и златен ключ. По-късно опитах ключа на всяка ключалка вкъщи, но така и не открих какво отваряше. Ковчежето съдържаше и малка емайлирана кутийка, в която лежеше карамелена на цвят камея с профила на жена. На гърба й видях надпис, изпълнен с букви, които не разбирах.

— Пази ги на сигурно място — посъветва ме Самюъл. — Един ден ще разбереш стойността им.

Мобилният ми изцвърча и ме върна в настоящето. Погледнах часовника си. Беше почти дванайсет и половина.

Вдигнах телефона с надеждата да чуя гласа на русата жена, но вместо нея се обади Хал, който ужасно заваляше думите. Успях да разбера само името си и нищо друго. Последваха около петдесет секунди пъшкане и бавно, накъсано дишане. Накрая гласът му се изчисти.

— Джон, там ли си? Върни се у нас. Нуждая се от теб. — Звукът от телефона му, който се хласна в някаква твърда повърхност, прониза тъпанчето ми. След това връзката прекъсна.

Не можех да си спомня Хал да ме е търсил за помощ по личен въпрос, поне откакто пораснахме. Това, че я искаше сега, бе ясен знак за сериозен проблем. Грабнах ключовете си, спуснах се по задните стълби, за да спестя време, и се метнах в колата. След като карах като луд на зигзаг по улиците, забравяйки за всякакви ограничения на скоростта, най-сетне паркирах пред църквата край къщата на Хал. Улицата бе необичайно пуста и мрачна. Големите къщи се надвесваха над мен в тъмнината като грамадни мавзолеи, напуснати от своите мъртви.

Излязох, набрах кода на входната врата и се спуснах по кънтящия коридор и надолу по стълбите, през кухнята и задния двор. В съседство зави куче; освен този звук цареше мъртвешка тишина.

Охранителните камери засякоха движението ми и в градината светнаха ярки лампи, които обляха двора със сиянието си и запратиха оградата назад в тъмните сенки. Видях Хал, проснат на циментовия под на беседката. Едната му ръка лежеше неудобно на челото. Очите му бяха широко разтворени и изцъклени; лицето му наподобяваше тихия писък от картината на Едвард Мунк.

Наведох се и докоснах кожата на врата му, търсейки слабия, вибриращ пулс в меката ямка на шията му. Опитах се насила да затворя устата му, смятайки в паниката си, че ако успея да възстановя нормалността на лицето му, той ще оживее. Опитах се да натисна клепачите му надолу, но те се отвориха пак, когато вдигнах пръсти.

Хванах вече изстиващата му ръка в своята топла длан.

Господи, Хал. След всичкото ти фукане, че не купуваш чист хероин. С това нещо имаш възможност само за една грешка.

Когато очите ми посвикнаха с мрака, забелязах с ужас кървав прорез на лявата му длан, причинен вероятно от падането. Затърсих блекберито си, за да повикам „Бърза помощ“, и видях, че телефонът на приятеля ми се е претърколил под стола. Вдигнах го. Капакът се беше счупил и на негово място стърчеше ръб от назъбена, остра черна пластмаса.

Спринцовката на Хал все още лежеше на масата до празната му чаша. Прозрачното пликче от хероина бе празно, с изключение на няколко останали зрънца. Кучето отново залая, този път с пискливи, истерични изблици на скимтене, сякаш бе видяло дивеч и се готвеше да нападне.

Чух скърцане на стъпки по каменните плочи и се изправих. Русата жена, с която се бях запознал вечерта, стоеше и ме гледаше втренчено. На лицето й грееше странна полуусмивка. Косата й проблясваше на светлината на лампите като бледа, вълниста коприна.

Изглеждаше все тъй съвършена, както и по-рано, но с едно изключение — пръските кръв, които се виждаха на десния й ръкав. На вид бе спокойна, почти безгрижна. Сякаш беше съвсем естествено Хал да лежи мъртъв на пода на беседката. Тя направи няколко крачки към мен.

— Здравей отново, Джон — каза.