Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (5)

Пролог

Боговете ни изоставиха, като прелетни птици ни напуснаха. (Градът ни) е разрушен, горчива е жалбата му. Кръвта на страната изпълва дупките му като горещ бронз в леярския калъп, мъртвите тела се топят като лой под слънцето. Храмът ни е разрушен, над града тегне дим като покров, кръвта се лее като река.

Мъжете и жените плачат, изпълва ги скръбта.

Няма го вече (нашият град).^[1]

Часове преди последното нападение малцина вярваха, че градът ще падне. Как бе възможно някой да проникне през гордите порти на Ищар^[2], през здравите мостове, прострени над Тигър? Нима навсякъде не се виждаха войници, защитници на народа? Нима палатът, отразен от спокойните води на реката, не беше добре укрепен? Нима владетелят не бе обещал, че всичко ще е наред?

И все пак на деветия ден от месец нисан^[3] — добре подбрано от нашествениците време, което им спестяваше страшните летни жеги — градът падна, срути се с лекотата, с която пиленце троши крехката черупка на яйцето. Войниците побягнаха, отхвърляйки пътьом бойните си одежди, и се скриха сред хората. Жените събраха децата си и се спотаиха в тъмните стаи. Огньовете превръщаха къщите в пепелища. Пламъците пируваха с богата гощавка — папирусите и пергаментовите свитъци в голямата библиотека. Навсякъде по улиците лежаха неприбрани тела, носеха се по течението на реката като удавен и подпухнал добитък. Клетките на чудноватите зверове и птици, събрани за радост на хората, бяха разбити, а животните — откраднати и заклани за храна. Статуите на владетеля бяха осквернени. Самият той не се виждаше никъде.

Грабежът — близнакът на войната — шестваше по улиците на града. Не бяха пощадени нито мизерните вещи на обикновения гражданин, нито великолепната съкровищница. Плячкосващите се трупаха като ято гарвани, кръжащи над парче месо, крадяха скъпоценни статуетки от слонова кост, огърлици от халцедон и лапис лазули, храмови статуи и алабастрови вази. Един мъж строши главата на глинен лъв от храма на Хармел. Друг къртеше инкрустациите от Лирата на Ур^[4], седнал по турски на земята.

На 14 април 2003 г. Багдад преклони глава и призна поражението си. Съкровищницата му — прочутият Иракски национален музей, стана жертва на войната.

Един крадец си проправяше тихо и ловко път през тълпата. Беше слаб мъж със смолисточерни коси и бледа кожа. На лявата му китка се виждаше белег — странно петно с цвят на засъхнала кръв. Крадецът си позволи да се засмее тихичко на рояка трескаво грабещи плячка ръце. Нямаха и представа какво вземат. А той, опозореният син на белгийски дипломат, беше прекарал десет години в Багдад и добре познаваше музея.

На кръста си, в специално изработена кания, скрита под широкото му черно яке, той носеше военен нож марка „Викинг Тактикс“, готов за всеки, който посмееше да прекрачи границата. Беше дошъл да търси само два предмета. Първият, реалистично изработената медна глава на богинята на победата от древна Хатра, вече се гушеше в раницата му. Втората и още по-важна реликва щеше да бъде негова само след минута. Той зорко държеше човека на име Томас Закар под око.

 

 

Томас Закар наведе глава и притисна длани към ушите си, сякаш ако се престореше, че кървавата баня около него я няма, тя щеше да изчезне. Но виденията не пожелаха да избледнеят. Орди грабители разбиваха стъклените витрини с картечници и трупаха в ръчни колички глинени съдове, като ги лющеха и напукваха.

Почти целият архив на музея бе струпан на пода и подпален. Документите горяха като погребална клада. Томас падна на колене и се опита да изгаси огъня с голите си ръце. Брат му Ари, който бе много по-едър от него, го издърпа настрана.

— Престани, Томас! Ще се нараниш.

Томас се изтръгна от ръцете му и се хвърли към един от грабителите, който се канеше да отреже главата на скъпоценна статуя от Хорсабад^[5] с автоматичен трион. Машината бе предназначена да цепи мека дървесина. Острието й можеше да повреди пясъчника и напълно да унищожи скулптурата. Томас се метна върху вандала, който размахваше въртящия се трион. Ари сграбчи брат си, обви яките си ръце около кръста му и успя да го издърпа навреме.

— За бога! — кресна той. — Ще те убият!

Ари се огледа диво наоколо. Не знаеше как да постъпи. Това бе царството на брат му. Томас познаваше лабиринта от коридори и зали в музея много по-добре от него. Рижият и блед Ари изпъкваше в тази обстановка и ги правеше още по-уязвими. Токът бе прекъснат и в коридорите цареше сумрак, пронизван само от лъчите на слънцето. Мястото приличаше на гигантска гробница. Най-масивните предмети, твърде тежки, за да бъдат местени, бяха покрити с предпазни савани и приличаха на грамадни великани, очакващи погребението си.

Ари успяваше да различи през маранята гигантските ламасу — крилати бикове с човешки глави, които пазеха входа към Асирийската галерия.

— Ела насам. Помогни ми. Не знам накъде да тръгна — помоли той брат си. Притисна го към един от каменните стражи и не му позволи да се измъкне.

— Дишай дълбоко и се успокой.

Томас се опита да се освободи от хватката му.

— Трябва да изляза навън. Наблизо има танк.

— Директорът вече опита. Три пъти ходи до хотел „Палестина“, за да моли военните за помощ. Отказаха му. Ела, Самюъл ни чака. Вече закъсняваме.

— Не мога. Ще заприличаме на тези крадци.

— Да не предпочиташ да им я оставиш тук?

Томас направи още един слаб опит да му се опъне, но Ари бе непреклонен. Тръгнаха по сложна плетеница от затъмнени коридори и стигнаха в една малка и прашна зала за реставрации.

Там ги чакаше дребно старче със сковано от тревога лице. Когато видя двамата братя, Самюъл Дякос въздъхна облекчено.

— Най-сетне дойдохте. Толкова се тревожех!

Томас стисна устни в мрачна черта.

— Да започваме тогава. Прости ни, господи!

На пода лежаха разпилени парчета от счупени глинени съдове. Сякаш през стаята беше преминала вихрушка.

Самюъл почти не го чу. Забърза с пъргава младежка стъпка към редица претъпкани рафтове до стената. Ари опря рамо о най-крайния и го отмести. Зад него се криеше малка, квадратна стоманена врата. Самюъл коленичи.

— Ключалката май не е пипана.

Той направи знак на Ари да донесе един брезентов чувал и да го постави върху дългата маса, отрупана с памучни платна, четки и измервателни инструменти, предназначени за няколкото таблички и парчета от каменни гравюри, които лежаха наблизо.

Самюъл отключи стоманената врата и надникна в сенчестия сумрак.

— Още е вътре. Стигнахме навреме.

Той издърпа тежката, продълговата базалтова плоча и внимателно я положи на масата.

На вратата се появи силует в черно с преметната през рамо раница. Самюъл се занимаваше с гравюрата и отначало не го забеляза, но Ари и Томас се втурнаха да преградят пътя на човека. Крадецът свали чантата си и внимателно я постави на пода. После тръгна към Самюъл.

— Ще взема това — каза.

— Махай се от тук — хвърли се към него Томас.

Крадецът го изрита жестоко право в слабините. Томас се преви на две от болка и падна. Военният нож проблесна в ръката на натрапника. Ари прекрачи брат си, блокира замахващата ръка, която държеше оръжието, и брутално заби юмрук в гърдите на крадеца. Той се олюля, но успя да извърти ножа така, че наточеното му като бръснач острие поряза дълбоко дланта на рижия. През грозните ръбове на раната шурна кръв.

Крадецът държеше оръжието си готово за удар. Вярваше, че ножът притежава обоняние за кръвта. Точно както върбовите пръчици намираха подземната вода, той можеше да надуши къде има артерия и да я пререже на мига.

— Не! — Самюъл протегна гравюрата, която вече беше увил в памучно платно. — Ще ти я дам. Вземи я. Не ги наранявай повече!

— Ти си стар. Така или иначе, не можеш да ме спреш — изхили му се презрително крадецът, вдигна раницата си и я подаде на Самюъл. — Сложи я вътре.

Старецът се подчини.

Откъм входа се чу грохот — няколко грабители тикаха количка през вратата. Те се заковаха на място, когато видяха падналия на пода Томас и Ари, който стискаше ръката си и вече едва успяваше да спира бликащата кръв.

Крадецът грабна раницата си и тръгна към вратата. Насочи острия връх на ножа към вандалите.

— Отдръпнете се.

Ужасените мъже изпуснаха дръжките на количката и отстъпиха назад.

Крадецът изчезна в тъмния коридор зад гърбовете им.

Навън нощта вече беше паднала. Във всички посоки търчаха хора — бели призраци в мрака, чиито ръце преливаха от груби торби от лико и кашони. Един носеше компютърен монитор, а кабелите се подмятаха около врата му като панделки от рожден ден. Друг влачеше канапе, чиито хромови крачета чертаеха бразди в прахта.

Когато най-сетне стигнаха до тойотата, Томас гневно се тръшна на шофьорската седалка. Ари се качи, като стискаше грубата памучна превръзка около дланта си.

Самюъл се настани на задната седалка и остави брезентовия си сак на съседното място.

— Сега всичко ще се нареди — каза той. — Най-лошото мина.

— Какви ги дрънкаш? — изръмжа Томас. — Това беше тотален провал.

— Все още сте живи. Това е много по-важно.

— Послушай го, Томас — обади се Ари. — Прав е.

— Във всеки случай — продължи спокойно Самюъл, — не му дадох истинската. Нашата гравюра е в чантата ми. Потегляй. Трябва да се махаме от тук.

 

 

В покрайнините на Тел ал Рима, Ирак

20 април 2003 г.

Слънцето, което печеше точно над главата на Хана, й подсказа, че вече е обед. Жегата бе превърнала тялото й в отпусната дрипа. Клепачите й горяха. Копнееше за вода — за усещането как студените капки се стичат в гърлото й, за обраслите с тръстика езера край Тигър, за ледената влага по древни каменни стени. Пречупваше се и го съзнаваше.

На зазоряване грубите ръце на мъжете я бяха завлекли до една запустяла кариера. Бяха извили ръцете й назад и ги бяха завързали за някакъв стълб. Лопатите и беловете, с които бяха копали дупката, пръстта от която се извисяваше като пирамида чак до кръста й, лежаха безразборно нахвърляни в краката й.

Хана видя, че тримата мъже се връщат. Навеждаха се и събираха камъни, големи колкото детско юмруче — достатъчно масивни, за да пуснат кръв, но не и да причинят бърза смърт. Натрупаха ги на купчинка край ръба на кариерата.

Единият от мъжете се отдели от групата и се спусна по склона към нея. Беше слаб, с буйна черна коса, в контраст с кожата му — неестествено бяла за човек, прекарал много часове под безмилостното слънце. На лявата му китка личеше татуировка от червено мастило. Дръпна шала й и го остави да виси свободно на врата й. Наведе глава, докато лицето му се оказа на сантиметри от нейното, и понижи глас, така че само тя можеше да го чува:

— Къде отнесоха гравюрата? Кажи ми и ще те пощадя.

Хана не отвърна, защото почувства, че я лъже.

— Усещаш жегата, нали, Хана? — Той бръкна в джоба си и извади зелена стъклена бутилка, пълна с вода. Махна запушалката и докосна устните й с мокрото гърло на шишето. Когато тя отвори уста, мъжът жестоко отдръпна водата.

— Ще ти дам колкото искаш вода — само ми кажи.

Тя поклати глава отрицателно. Ръцете й бяха изтръпнали, а тялото й странно леденееше въпреки горещината.

— Не зная — отвърна тя. — Самюъл не ми каза.

— Лъжеш! Ти беше една от най-доверените му асистентки.

— Вече не съм. Нищо не съм чула от него. Той започна да ме подозира след първия ми опит да я открадна.

— Какво ти предложи?

Прищя й се да избухне в циничен смях, но набъбналият език й попречи. От ъгълчето на устата й потече слюнка. Толкова беше уморена! Погледна го и се сети за пясъчните усойници, които се криеха в прахта и чакаха да нападнат първия крак, който преминеше прекалено близо. Очите му приличаха на техните — с тежки, зачервени по ръбчетата клепачи, толкова светли, че изглеждаха почти жълти.

Думите й бяха просто шепот.

— Нищо. Защо ми беше да се съгласявам да мина на ваша страна, ако можех да измъкна пари от Самюъл?

— Откъде тогава той знаеше, че ще дойда в музея? Беше се подготвил. Тази информация е могла да дойде само от теб.

— Много добре знаеш как е тук. Слуховете плъзват бързо. Никой не може да пази тайна дълго.

— Саможертвата ти е напразна. Така или иначе, ще я намерим.

Тя подуши потта му и се зачуди дали и той не беше отчасти изплашен. Имаше ли изобщо някакъв шанс да се разбере с него?

— О, божичко. Пусни ме. Ще умра тук.

В пристъп на гняв мъжът запрати бутилката в земята. Тя се пръсна върху един камък. Парченца зелено стъкло лежаха в пясъка и намигаха под слънчевите лъчи.

— Да те вземе дяволът тогава! — Думите му я шибнаха като камшик. Мъжът се заизкачва обратно по склона.

— Хана ни предаде — извика той на другите. Вдигна лявата си ръка и направи дяволския знак със свити пръсти и изпънат показалец и кутре. Изпращаше й ужасно проклятие. Вдигна един камък, приближи се към по-дребния от другите двама и притисна парчето скала в треперещата му длан.

— Хвърли го.

— Ама ти каза, че само се опитваме да я сплашим! Вече й е достатъчно зле. Отидохме твърде далеч.

— Тя обаче още не вярва, че сме сериозни.

— Може би наистина не знае това, което ни трябва.

— Знае. Просто го хвърли.

Мъжът се прицели и се опита да прецени къде ударът ще я нарани най-малко. Камъкът отскочи от рамото на Хана с тъпо, безрезултатно тупване.

— Опита се да я пощадиш! — изкрещя гневно първият. — Шим, покажи му как става тази работа!

Един исполин пристъпи напред. По-дребният инстинктивно се отдръпна, защото беше виждал със собствените си очи какви щети може да причинява спътникът му. Голиатът се приведе сковано от кръста, вдигна два камъка и ги запрати с всичка сила към мишената.

Хана изпищя. Тялото й се разтърси, когато единият камък се вряза в лицето й, а вторият разкъса меката плът на корема й. След това времето и пространството сякаш отплуваха нанякъде.

Сякаш съпричастна към страданието й, светлината започна да се променя. Слънцето стана опърлено оранжево, а небето — неестествена охра. Земята се къдреше в нечовешката жега, като че ли под повърхността се гърчеше гигантска змия. Въздухът застина странно. Остана само някакво леко бръмчене, подобно на шумоленето на милиони наелектризирани песъчинки, които се събираха на едно място.

Мъжете погледнаха на север.

— Вятърът шамал идва — обади се единият. — Вижте!

Сякаш на плоския хоризонт изведнъж бе израснала планина. Отначало се виждаше само неясна, масивна сянка, но тя се уголеми с невероятна скорост пред очите им. След няколко минути видяха пясъчна вълна, висока стотици метри, която се търкаляше към тях като исполинско цунами. Бързи синкави светкавици прорязваха червеникавата прах. Арабите наричаха този вятър „камазин“, което значеше „петдесет“, защото в пълната си сила такива бури можеха да продължат по петдесет дни.

Хукнаха да бягат, макар да знаеха, че бе почти невъзможно да изпреварят пясъчната стена. По-дребният се спъна и падна върху остър камък, който стърчеше от земята. Коляното му пламна от болка. Той стана, стисна ранения си крак и отново закуцука напред. Другите двама вече бяха стигнали очукания пикап „Дженеръл Моторс“. Отвориха вратите със замах и се натъпкаха вътре. Моторът изрева.

— Чакайте! — изкрещя дребният. — Какво правите?

Вратите на колата хлопнаха и гумите се завъртяха на празни обороти върху пясъка. Шофьорът даде на заден. Гумите зацепиха и автомобилът се завъртя на юг. Дребният мъж принуди краката си да се затичат въпреки ужасната болка. Протягаше ръце като просяк, молещ за милост. Дългите светлини на колата проблеснаха и го ослепиха за миг. Ревът на мотора и на приближаващата буря удавиха последните му думи.

На ръба на съзнанието си Хана усети как някакъв нов вятър докосна лицето й, последван от първия удар от дребни парченца чакъл. Отпусна се на въжетата като счупена кукла. Развятият й шал сякаш приветстваше връхлитащата буря.