Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (44)

Тридесет и девета глава

Новата информация, събрана от Корин, ме накара да се задействам трескаво. Отдадох на новата задача всичкото време, което не прекарвах в опити да вкарам живота си в релси.

Усилията ми се оказаха плодотворни и достигнаха апогея си вечерта на 10 септември, който се падаше в сряда. В осем и половина влязох през вратата — бях подранил малко за срещата, която си бях уговорил. Галерията беше празна, но от кабинета край изложбената зала се чу шумолене. След миг оттам се появи Филип Антъни и затвори вратата зад себе си.

Развеселен, забелязах каква шокирана физиономия направи, когато погледът му падна върху мен. Ченето му увисна и пак се затвори с хлопване като врата на плевня по време на пролетна буря. Успя да намери гласа си чак след минута.

— Я, Джон — излезе най-сетне от устата му. — Колко се радвам да те видя! Колко неочаквано! — Той прикри нервността си и се взря в мен през дебелите лупи на очилата си. — Какво е станало с лицето ти? Май си изгубил доста боксови мачове, бедно ми момче.

— Пътувах доста, Филип, и не беше леко.

— Събра ли стокица? Винаги съм готов да купя нещо, както знаеш.

— Нищо, което да те заинтригува.

Той се направи на разочарован.

— Според слуховете доста си го закъсал. Нашият бизнес е непостоянен като жена. Мислиш си, че държиш господ за пеша, и изведнъж всички ти обръщат гръб. — Той млъкна, за да ми даде възможност да оценя остроумието му.

— Ще се оправя. Все пак ти благодаря за съчувствието.

— Знам, че въпросът е болезнен, но ако се чувстваш склонен да се разделиш с нещо от колекцията на Самюъл, аз съм готов да ти помогна.

Превод: ще ти дам една четвърт от истинската цена.

— Всъщност правя всичко възможно да запазя колекцията му непокътната. Самюъл би искал това.

Той не ме разбра правилно.

— Аха, значи говорим за всичко накуп. Е, за такова количество артефакти ще трябва да договорим по-ниска сума.

— Филип, нямам никакво намерение да я продавам.

Той протегна тънката си ръка с пресилен жест, за да погледне часовника си. Маншетът на ризата му се повдигна и разкри петната и сивите косми по бялата му като рибешки корем кожа.

— Бих се радвал да си поговорим надълго и нашироко, но чакам един клиент. Ще бъде тук всеки момент.

— Аз съм твоят клиент, Филип.

Веждите му се смръщиха и високото, лъскаво чело се набръчка.

— Мислех, че току-що отказа предложението ми.

— Исках да кажа, че аз уговорих тази среща. Доколкото си спомням, името на клиента е Бърнард Уайт.

— Той трябваше да оцени автентичността на един предмет за купувача. Откъде знаеш всичко това? Ти ли представляваш купувача?

— Бърнард Уайт не съществува. Хвърлих ти малко прах в очите. Цялата история е измислена.

Той захвърли лицемерната любезност.

— Копеленце такова! Отложих срещите с други двама клиенти, защото мислех, че този твой призрак ще предложи по-добра цена. Изгуби ценното ми време. Махай се оттук!

Струва ми се, че точно в този момент мнението ми за Филип претърпя коренна промяна. Стана някак за секунда, както сутрин слънцето изведнъж изскача зад хоризонта и разкрива истинската природа на пейзажа. Дилетантът изчезна; оказа се, че в него се крие друга личност. Познавах я покрай някои от най-богатите колекционери, които бях срещал. Всички те бяха мъже и душата им беше безскрупулна.

Запътих се към кабинета му.

— Защо не влезем тук да си поговорим по-обстойно?

— Не виждам защо. — Той забърза към вратата, без да мисли повече за достойнството си, и се изпречи пред мен с кръстосани ръце като бултериер, решен да опази кокала си.

— Филип, знам, че тя е тук. Чаках повече от час от другата страна на улицата. Видях я да влиза.

— Това не е твоя работа, Джон.

Вратата скръцна и се открехна. Филип хвърли нервен поглед през рамо и отстъпи встрани. В стаята влезе Лоръл.

— Не ставай глупав, Филип. Очевидно е, че той знае.

Около очите й се усещаше напрежение, но това беше единственият знак, че е нервна. Беше се отказала от хипарските дрехи и сега приличаше на луксозна дама от Ъпър Ийст Сайд — скъпо вталено сако, тясна пола над коленете, ниски обувки от Кристиан Лубутен. Огърлица от опали и малки диаманти, шлифовани като рози, обгръщаше шията й.

Гневът, който ме обхвана, когато я видях, почти ме победи, но успях да се сдържа и се съсредоточих върху крайната си цел.

— Кой би си помислил, че новата ти кариера ще е в углавните престъпления, Лоръл!

Вечният кавалер Филип веднага скочи в нейна защита.

— Сарказмът ти е излишен. Можеш да си тръгваш.

— Ще си отида, когато приключим работата си.

Лоръл го потупа по ръката.

— Няма да постигнем нищо, като се караме. Няма смисъл да се разделяме с лоши чувства.

Лоши чувства ли? След всички смърти, причинени от нея, в каква версия на реалността живееше тази жена?

Филип отвори уста да протестира, но премисли. Отиде до входната врата и набра някакъв код на заключващия механизъм на стената. Пред витрината се спусна месингова решетка. Той ни поведе към просторния си кабинет, който беше облицован отгоре до долу в плюш. Мебелите бяха от Гери^[1], по-голямата част от пода бе покрита с бакшаишки килим^[2], а на триножника в ъгъла стоеше картина от Тинторето. Плоският телевизор на стената срещу бюрото му вероятно му помагаше да рекламира стоките си.

— Лъскавичко бижу — казах аз на Лоръл. Тя поглади огърлицата си.

— Наследство от Мина. Честно казано, мисля, че на мен ми стои по-добре.

Наследство, което не е искала да получаваш.

Филип затвори вратата и отиде до бюрото си. Извади бутилка коняк „Рабле“ и наля по една чашка на всички.

— Така — казах. — В някои части ще гадая, но съм сигурен, че съм близо до истината. Хал е бил второстепенен член на алхимическата група, но така и не е успял да се издигне до важен играч. Предполагам, че не е знаел самоличността на всички останали. Уорд беше Сатурн, Ериния — Венера, а Лазар — Марс. Шим е бил твърде увреден, за да стане пълноправен член. Ти, Филип, си бил Меркурий. Първо мислех, че си Юпитер, но не притежаваш творческия заряд да ръководиш всичко. В началото Юпитер е била Мина, вещицата. А когато тя е умряла, ти, Лоръл, си видяла своята възможност и си заела мястото й.

Тя отново си поигра с огърлицата.

— Предполагам, че трябва да приема комплимента, под каквато и форма да ми е поднесен той. Как разплете тайната ни?

— Ериния имаше татуировка на знака на Венера. Веднъж в багдадския хотел Уорд нави ръкавите си и на ръката му видях татуировка на малко латинско h с чертичка. Това е символът на Сатурн. А ти ми каза, че Хал е бил Сатурн. В писмото си до мен Хал спомена петима противници. Ако той е бил Сатурн, значи е броял и себе си. Доста тъпо. А ти си познавала Мина, макар и отношенията ви да не са били добри, затова си била в идеалната позиция да контролираш събитията. Та ти живееше в нейната къща, за бога! Портиерът ми каза, че Хал никога не е мислил да се събира отново с теб. Просто се е съгласил да останеш временно на площад „Шеридан“ и нищо повече. Обслужващият персонал вижда всяко движение на хората, които живеят наоколо. Така успява да запази работата си.

Когато се върнах в Ню Йорк, една приятелка успя да проникне зад маските, прикриващи вашата самоличност, и потвърди всичките ми подозрения. Значи ти си се свързала с Уорд, а не Томас. Какво беше мястото на Уорд във всичко това?

— Този фанфарон! — изсумтя Филип. — Мислеше се за някакво величие, а ни беше само момче за всичко. От време на време посредничех в някои от продажбите му и така се запознахме. Вземаше цялата тази работа с алхимията много на сериозно и внуши същото на бандитите си. Можеш ли да повярваш? Шим, чудовището, с което пътуваше Ериния, направо се е взривил, докато се опитвал да направи злато от олово. Уорд показа ли ти „частния“ си музей? Пълен е с глупости. Някои от ръкописите наистина са редки, има и някои чудесни предмети от Близкия изток, но като цяло колекцията е долнопробна, а голяма част от нея — напълно фалшива.

Ласкателството винаги влияеше на Филип.

— Доста хитро си постъпил, значи. Първо си насъскал групата на Уорд срещу Самюъл, после срещу Хал и накрая срещу мен, а през цялото време вие двамата сте се криели в сянката им. А изпипаният план на Томас да ги обезвреди в Ирак окончателно ги е извадил от картинката. В собствената си страна Томас имаше много по-добра възможност да ги победи. А след смъртта им никой не би могъл да проследи каквото и да било до вас. Впечатлен съм.

— Това са само догадки, Медисън — каза Филип. — Нямаш никакви доказателства.

Отпих от коняка и се насладих на нежните му нюанси.

— Хана Джафри, която, както разбрах, е била много по-близка с Уорд, отколкото той признаваше, не успяла да открадне гравюрата, след като Самюъл я е открил. Лазар и Шим си разчистили сметките с нея. По време на грабежите Лазар се опитал да вземе гравюрата от Багдадския музей, но Самюъл бил предвидил това и тя отново ви се изплъзнала от ръцете. Сигурно сте били бесни, че след толкова усилия пак не сте успели да я получите.

Когато брат ми загина, а аз лежах в болницата, вие сте накарали Хал да претърси апартамента ни. И тогава всичко се объркало. Хал ви излъгал. Казал, че не е намерил нищо, а всъщност е имал намерение да продаде гравюрата и да си запази печалбата. Знаел ли е изобщо какво държи в ръцете си?

— Беше решил, че надписът е ключ към превръщането на основни метали в злато. Знаеше, че гравюрата е всъщност книгата на Наум, и беше съвсем наясно колко би струвала тя.

— Значи сте използвали Уорд и хората му, за да ме държите под постоянно напрежение, да ме тормозите и да създавате у мен впечатлението, че трябва да си спасявам кожата. А те винаги са знаели къде се намирам заради проследяващото устройство. Ти го махна, за да спечелиш доверието ми, Лоръл. Тогава аз вече бях започнал да споделям с теб всичко, затова не беше нужно повече да ме следиш. Ах, колко крокодилски сълзи изплака за Хал! Как ли си се смаяла, когато си разбрала, че се кани да продаде предмета! Ериния отишла да говори с него. Той обаче отново излъгал, но този път споменал и моето име. А играта му ви сварила напълно неподготвени.

Лоръл слушаше внимателно думите ми.

— Когато разбрахме, че наистина не знаем къде е гравюрата, единствената ни възможност беше да те нападнем. Хал беше вплел в загадките си някои неща, които само ти можеше да разпознаеш, така че нямаше начин да ги разплетем сами. Поне не за толкова кратко време. По-лесно беше да те накараме ти да свършиш цялата работа. Филип си мислеше, че ще търсиш гравюрата само за да можеш после да я продадеш, но аз не бях сигурна, че е така.

Търсех някакъв израз на вина, може би леко изчервяване по бузите, което да покаже, че тя вероятно се срамува, но не открих нищо такова.

— Трябва да призная — обади се и Филип, — че беше доста забавно да те гледаме как се бъхтиш.

— И все пак ето ме — жив и здрав. Аз успях, а вие се провалихте. Наистина ли се канехте да разиграете онзи фарс и да извършите размяната в парка Хайбридж?

— Разбира се, че не — каза Лоръл. Филип я погледна над очилата си като нетърпелив учител.

— Какъв е смисълът да говорим за това? Не му дължим никакви обяснения. В крайна сметка те победихме, Медисън. Имаш доста кофти късмет.

— Направи ми това удоволствие, Филип. Заслужил съм си да ми отговорите на някои въпроси и съм решен да ги получа, освен ако не искате да направя наистина грозна сцена, когато се опитате да ме изхвърлите.

Обърнах се към Лоръл.

— Ти и Филип сте заложили двоен капан — ангажирали сте вниманието на Уорд и хората му, като сте ги накарали да ме преследват, и в същото време без наше знание сте следили и Томас. Когато той ме изпревари и взе гравюрата, късметът ви е проработил. Как успяхте да му я отнемете? Оръжие ли имахте?

— Сериозно ли си ме представяш да размахвам пистолет? — Лоръл се изкикоти. — Имахме само парични оръжия. Филип осигури връзките, така че да й вземем възможно най-добрата цена. Томас бързо разбра кое е най-добро за него. Освен това му позволихме да я заснеме. На него не му трябваше повече. А вината е изцяло твоя.

— Как така?

Лоръл почука по ръбчето на чашата си.

— Ти, Джон, не си направи труда да ни кажеш, че възнамеряваш да заминеш. Когато отиде до пристанището и Уорд разбра за това, той изпадна в паника, защото реши, че сме прекалили и ти ще се измъкнеш. Така че се наложи да измислим историята с отвличането. От друга страна, Томас наистина вярваше, че ще отнесеш гравюрата на ФБР. Ако не беше така, нямаше да ни я даде.

— Но докато Уорд и Ериния са се занимавали с мен, Томас се е върнал в Ирак.

— Хал не беше единственият, който умееше да залага капани.

— Разбирам какво е спечелил Томас от всичко това, но какво да кажем за Ари?

— Ари никога не е бил замесен. Уорд и хората му преследваха една мечта. Томас също искаше да намери съкровището повече от всичко на света. И за двамата гравюрата беше просто средство за постигане на целта.

Изпих остатъка от коняка си и станах.

— След всички трудности, през които преминах, може поне да ми я покажете.

— Мило момче — намеси се Филип, — не сме длъжни да правим нищо такова.

— Може да се окаже, че нямате избор. — Той се надуваше, но аз пък не бях дошъл с празни ръце. Пръстът ми почиваше на спусъка и можех всеки момент да го натисна.

Лоръл потупа ръката му. Филип направо се изчерви от удоволствие.

— Няма смисъл да си играем игрички, нали? — каза тя. Филип извади от бюрото си едно дистанционно и натисна копчето. Телевизорът тихо се плъзна на една страна. В нишата зад него до една скица на Микеланджело и картина на Вермеер лежеше гравюрата на Наум.

Тя имаше типичния маслиненозелен оттенък, присъщ на базалта, потъмнял от кислорода, на който е бил излаган през вековете. Още не беше почистена. Видях как в клиновидните знаци се е събрала червеникава прах. Логично беше. Не искаха да я изчистят, защото прахта можеше да бъде изследвана в лаборатория и да потвърди възрастта и автентичността й.

Прокарах длан през осемлъчните звезди, за които ми беше разказал Томас. Предметът излъчваше величие, сякаш страстта на Наум бе вдъхнала на скалата живот и дух. За миг ме прониза тъга за пророка, чийто великолепен план не беше успял. След хиляди години богатствата, които е искал да даде на Юдейското царство, щяха да останат в ръцете на асирийците.

— Предполагам, че когато я продадете, Томас също ще получи дял?

— Разбира се. Парите, останали от Самюъл, никога нямаше да му стигнат, за да финансира всички реставрации, необходими на храма и предметите в него. — Филип отново натисна дистанционното и телевизорът се върна на мястото си.

— Е, аз пък бих предпочел да взема този Вермеер.

Филип се изкикоти цинично и вдигна бутилката коняк към мен. Поклатих глава. Нито той, нито Лоръл бяха докоснали питиетата си.

— Малко съм изненадан от готовността ти да се откажеш от голямото съкровище. Гравюрата струва двадесет милиона, но имането на Мидас е направо безценно.

— По-добре една птичка днес, отколкото две утре, приятелю — отвърна Филип.

— Не съм ти никакъв приятел.

Очевидно бях успял да го раздразня, защото отговорът му бе по-рязък отпреди.

— Мислех, че си говорим като възрастни хора. Нека довърша. Уорд се заблуждаваше, че ще е лесно да пренесем съкровището. Но как би могъл да вземе всичко, което се крие в храма, и да го докара дотук — та дори и да беше победил Томас?

— Имаше много връзки и частни клиенти.

— При тези обстоятелства не бяха достатъчно. Разграбването на музея се оказа прекалено срамно за американските власти. След като ФБР започна да сигнализира това, притежанието дори и на най-дребния предмет можеше да доведе до сериозни неприятности. А да не говорим за местните жители. Нали не мислиш, че те не знаят какво става? Можеш да наемеш цял батальон крадци и пак няма да ти позволят да сториш, каквото си намислил. Храмът пък се намира в земите на халдейската църква. Те ли ще погледнат на другата страна, когато Уорд започне да товари камионите? Католиците не се разделят лесно с ценностите си. Предполагам, че находката никога няма да бъде обнародвана. Не, Лоръл и аз сме доволни от дребната си плячка.

— Халдейската църква прави всичко възможно, за да опази антиките по време на войната. Всеки ден ги заплашват и все пак те се опитват да реставрират гроба на Наум и синагогата. Ти си абсолютен мръсник, Филип.

Той се усмихна и подмина обидата.

— Ти няма да получиш нищо, Джон, най-малкото пък този Вермеер. Боже мой, та той струва колкото гравюрата на Наум!

— Гравюрата е крадена. Няма да успеете да я пласирате, без да си навлечете проблеми.

— Няма никакви доказателства, че е крадена. Нито музейни архиви, нито маркери за идентифициране.

Предположих, че нямаше да намеря по-добър момент от този, за да си разкрия картите. Извадих телефона от джоба си и го вдигнах.

— Преди да вляза тук, се обадих на едно място. През цялото време телефонът бе включен и имахме връзка. Приятелят от другата страна записа всяка дума, която казахте.

Това не постигна ефекта, на който се надявах. Лоръл изръмжа весело, а Филип направо се разсмя.

— Стар фокус. Наистина ли си мислиш, че ще се вържа? Не съм тъп. Кабинетът ми е предназначен за лични разговори. Имам клиенти, за които дискретността е всичко, човек никога не знае кой може да подслушва. В днешно време разполагаме с много полезни технологии, а пък аз обичам да ги използвам. Безжичните връзки не работят в тази стая.

Когато погледнах телефона си, видях съобщение, че няма достъп до мрежа.

— Тогава отивам в полицията.

— Та те не ти повярваха дори и за Хал. За да претърсят галерията ми, им трябва заповед, а за да се издаде заповед, трябва да има веществени доказателства за престъпление. Дори и да успееш да получиш заповедта, гравюрата вече отдавна няма да е тук.

Лоръл повдигна леко рамене, сякаш за да покаже, че тя лично нищо не може да направи и нещата не зависят от нея. Усетих, че бентът на спокойствието ми отново се пропуква под напора на гнева.

— Ари и Самюъл нищо ли не означават за вас?

— Не започвай с поученията, Джон. Ти просто искаш да се докопаш до гравюрата. Първия път отиде до гробището сам, без да казваш на никого. Пазачът те описа. — В гласа й нямаше злоба — може би само нотка на задоволство, че ме е прецакала. Способността й да гледа на всичко това като на игра, без изобщо да мисли за последствията, беше шизофренична, нещо като морална слепота.

Филип ме изпрати до външната врата. Изминах стотината метра на изток, докато стигнах до камионетката, надписана с логото на една електрическа компания. Огледах се, за да видя дали Лоръл или Филип не ме следят, и извиках. Вратата на камионетката се открехна. Джентил изглеждаше притеснен.

— Не уловихме нищо, освен бял шум — каза той.

— Филип Антъни е защитил кабинета си от безжични сигнали. — Разкопчах ризата си, издърпах жиците и лепенките и му подадох записващото устройство.

Не го познавах добре, но по принцип бих казал, че усмивката не му е свойствена. Той опроверга мнението ми за себе си и лицето му се озари от истинско щастие.

— Винаги съм предпочитал старомодните методи. Предложението ти да опитаме и двете неща беше хитро. Иначе той щеше да заподозре, че има нещо гнило. Всичко ли записа?

— Всичко. В ръцете ни са.

Докато той и агента от програмата на ФБР за кражби на предмети на изкуството слушаха записа, аз се загледах в екрана, който показваше входа на галерията. Изпод решетката се процеждаше светлина и ми се стори, че различих сенките на двамата да се движат вътре. В сградата нямаше задна врата. Нито Лоръл, нито Филип излизаха. Ако имахме късмет, щяхме да постигнем тройна победа, защото произведенията на Вермеер и Микеланджело сигурно също бяха придобити по подобен незаконен път.

— Добре, това звучи чудесно — каза Джентил. Агентът на ФБР кимна и се обади по телефона си. След няколко минути две коли без маркировка спряха пред галерията.

Останах, за да се насладя на удоволствието да видя как откарват Филип и Лоръл.

 

 

На следващия ден, преди да ида в кабинета на Джентил, за да съставим пълен доклад на случилото се, реших, че имам нужда да се поуспокоя, затова извървях осемте пресечки до бара на Кени.

Когато влязох, Даян вече беше на поста си. Седнах, а тя едва успя да ми се усмихне едва-едва — явно още не се беше съвзела от сблъсъка с полицията.

— Дойдох да се сдобрим — казах.

Тя кимна, извади един парцал изпод барплота и започна усърдно да го трие. Забелязах обаче, че търкаше само на едно и също място.

— Ей — казах. — Това да не е краят на едно прекрасно приятелство?

— Лъжата според мен не е едно прекрасно приятелство.

— Обстоятелствата ме оправдават.

— Всички така казват.

— Предсказанието ти беше невероятно точно. За съжаление.

Това събуди интереса й.

— Защо? — Чак тогава видя лицето ми. — Какво ти се е случило?

— Гониха ме петима маскирани убийци, един от които се е изпържил сам, докато се опитвал да направи злато. Стреляха ме, удряха ме с ток, почти ме ухапа гигантски паяк, отвлякоха ме и накрая ме отведоха в чужбина.

Тя едва успя да потисне широката усмивка, която се появи на устните й, като тръсна глава.

— Джон, ти прекаляваш. Мога ли да попитам защо са те избрали за тези мъчения?

— Мислеха, че крия тайната на съкровището на цар Мидас.

Даян не успя да се овладее и избухна в лудешки смях.

— Е, това вече е толкова откачено, че дори не минава за лъжа. Въпреки всичко ми липсваше, човече, но ще трябва да сключим един договор.

— Не си нося бръснарските ножчета. А те ще ни трябват, за да смесим кръвта си!

— Може и само на думи. Съвсем сериозно искам да те помоля да не ме лъжеш повече.

Протегнах ръка; тя я хвана и сключи пръсти около дланта ми.

— И никакви гадания повече!

— Нямаш проблем — отвърна тя.

Поговорихме си още малко, преди напливът от нови клиенти да отвлече вниманието й. Спомних си последното й предсказание: щастието следва скръбта. Но колкото и да се радвах, че съм си отмъстил, гледката на арестуваните Лоръл и Филип само временно бе запушила пробойната в сърцето ми. Това, че заради тях бях загубил брат си и Ари, щеше да остане като кървяща рана в мен до края на живота ми.

Бях си донесъл нещо за спомен от Ирак. Извадих го и го стиснах в ръка. Една златна ябълка — всяка жилка по кожичката й, всяка пукнатина, гънчица и леко назъбеният ръб на единственото й листо бяха толкова съвършено изработени, че можех да се закълна, че някой просто е докоснал плода с пръст и го е превърнал в злато.

Останах, докато не затвориха. Дори в този късен час улицата гъмжеше от хора. Вече не се чувствах на мястото си тук. Усетих леките промени. Приличаше на начина, по който приятелството забавя своя ход, когато единият насочи вниманието си към други неща. В нощния въздух се усещаше лека хладина. На тротоара паднаха няколко листа — ранни предвестници на неизбежния край на годината. Вдигнах поглед, за да зърна осветените прозорци на някогашния си дом. На перилото на балкона се облегна един непознат — точно както правех аз някога. В ръката му имаше чаша. Махнах му. Той вдигна наздравица за мен. Дребна поличба, но се надявах, че вещае по-добри времена.