Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (43)

Тридесет и осма глава

Петък, 22 август 2003 г., 12 ч. на обяд

Три дни по-късно се прибрах в Ню Йорк. След още три дни отсрочката ми щеше да изтече и новият собственик щеше да се нанесе в апартамента, в който бях живял със Самюъл.

Амир грейна, когато ме видя.

— Постоянно изчезваш и отново се появяваш. Започвам да си мисля, че си някакъв призрак.

Усмихнах му се едва-едва. Нямаше представа колко близо беше до истината.

— Защо си продал апартамента си? — Изглеждаше малко засегнат, сякаш изселването ми беше обида лично към него. Потрих палеца и показалеца си в универсалния жест, който означаваше пари. Той сви устни.

— Идваха да те търсят доста хора. Записах имената им. Затърси нещо под бюрото и извади стиска листове.

— Първият беше полицай, някъде към петдесет-шейсетгодишен. Дойде на четвърти август, преди около две седмици. Здраво сложен човек, като боксьор, с дупки по лицето. — Амир се взря в написаното. — Детектив Джентъл.

— Джентил — поправих го.

— Да, точно така. Изглеждаше доста бесен.

— Кой още?

— На следващия ден се върна черната дама.

— Искаш да кажеш дамата, която се облича в черно.

Той кимна.

— Да, тя. Много тъжна жена.

— Това е била Евелин.

— А накрая дойде една красива непозната. Жена като ангел. Косата й блестеше като лед, а очите й бяха сини.

— Кога е било това?

— Всички минаха почти по едно и също време. — Той отново погледна хартиите си. — Светлокосата жена е била тук на пети август. След нея не е идвал никой. — Той смачка листата. — Имаш много тайнствени приятели.

Обясних му, че съм загубил ключовете си, и той ми даде дубликат. Извадих наръча писма, който задръстваше пощенската ми кутия. Вратата на асансьора почти се беше затворила, когато той извика:

— Забравих нещо! Миналата седмица идваха майсторите за мокета.

Какъв мокет? Сигурно бяха идвали новите собственици. Тъй като бяха от Дубай, нямаше как да бъда сигурен дали възнамеряваха да дават мястото под наем, или щяха да го използват от време на време. Ами ако вече бяха изнесли вещите ми?

Отворих входната врата с огромно нежелание — очаквах да видя апартамента си опразнен. Вместо това той приличаше малко на хотелската стая на пиян футболен запалянко.

По стените бяха надраскани графити — доста лишени от фантазия заплахи като „мама ти мръсна“ и „курвенско синче“. Извършителите не бяха внимавали много и бяха пръскали и през картините, когато им беше скимнало. Канапето беше разкъсано, но пълнежът не беше пипан — значи не бяха търсили нищо. В тиковото ми шкафче, към което бях особено привързан, бяха издълбани дълбоки резки.

Върху всичките ми безценни туркменистански килими беше излята белина, която на места беше прояла напълно тъканта. На пода пред шкафчето някой сякаш беше строшил огромно огледало. Всичките ми компактдискове бяха извадени от кутийките, начупени на парченца и хвърлени на земята.

Догади ми се от гледката. Наведох се и намерих останките от DVD-то на Стив Вай. Събрах ги и ми се прииска да можех да ги залепя. Беше от концерта му в лондонската зала „Астория“ преди две години; едно от парчетата, „Да прошепнеш молитва“, беше едно от най-добрите китарни сола, записвани някога. И една от любимите ми песни.

„Наблюдателница“ от саундтрака към филма „Али“, Джими Пейдж и Джон Мейъл с участието на Мик Тейлър. Какъв ужас. Някои от тези дискове бяха незаменими.

Влизах от стая в стая. Кухненските шкафове от черни бразилски плоскости и бюфетите от неръждаема стомана бяха намацани с отровнозелен спрей.

В спалнята ми беше същата бъркотия. На огледалото ми с маркер бе написано: „Скъпи Джон, благодаря ти за гостоприемството. Прощавай, че оставям разхвърляно… Рап“. Разбира се, че нямаше да бъде възможно да го обвиня в престъплението, защото човекът още беше на сигурно място в затвора. Приятелите му бяха свършили работата.

Нямаше начин да оправя всичко само за три дни. Застраховката ни бе приключила с извършването на продажбата. Предполагах, че новите собственици са осигурени, и се надявах, че застраховката им ще покрие щетите. Пред очите ми затанцуваха съдебни искове. Така или иначе отивах към банкрут — това просто щеше да ускори малко нещата. Емоционалният ми запас и без това бе напълно пресушен. И все пак намерих сили за нов пристъп на отчаяние.

Не бях сигурен, че имам сили да отворя вратата към покоите на Самюъл. Открехнах я и надникнах вътре. По стените имаше още графити, но явно тук енергията на нападателите беше започнала да се изчерпва, защото не видях кой знае какви разрушения, освен избутаните от лавиците книги.

Извадих ковчежето със съкровищата си от гардероба. Всичко си беше на мястото. Това, че Самюъл си беше мълчал за гравюрата и беше продал апартамента, без да ми каже, бе отворило пробойна в доверието ми към него. Дали историята за произхода ми не беше някак твърде подредена и опростена? Никога не бях виждал снимки от миналото, на вратата не бяха тропали отдавна изгубени роднини. При това Самюъл и аз никак не си приличахме.

Взех златното ключе. За какво ли беше предназначено? Коя ли красавица бе вдъхновила портрета на камеята? Кой щеше да ми каже всичко това след смъртта на Самюъл? Отново прибрах ковчежето, чудейки се дали някога ще мога да открия отговорите.

Съблякох се и застанах под душа в банята на брат ми. Пуснах най-горещата вода и я оставих да ме облива, докато не можех да издържам повече. Цялото ми тяло бе изографисано с картата на приключенията, които бях преживял. Скица на всичките ми провали. По ребрата ми още се виждаха червеникавите, болезнени шевове, останали след катастрофата; изгореното на ръката ми още се чувстваше; на местата, където Шим ме беше стискал, личаха жълтеникави синини, на долната ми устна имаше белег, лицето ми бе издраскано, а на крака ми се виждаше приличният на рибена кост шев, където хирургът ме беше зашил. Затърках се здраво, за да отмия греховете си.

Нямах друг избор, освен да облека старите си дрехи, защото тези на Самюъл ми бяха твърде малки. Цялото съдържание на гардероба ми беше разкъсано на парченца. Обадих се в полицията от стационарния телефон. Застрахователната компания на новия собственик щеше да очаква да съобщя веднага за вандалщината. Чиновникът ме увери, че веднага ще изпратят хора.

 

 

След половин час на вратата се почука тихо. На полицаите не им се налага да се изнервят като нас, обикновените хора. Отворих и видях детектива с боксьорската фигура и белязаното лице, който стоеше до Върнън — униформения му помощник.

— Виждам, че си се върнал от пътешествията си, Медисън — каза Джентил и влезе. Вдигна ръка към мен. — Не се панирай. Не съм дошъл да те арестувам.

Той застана в средата на хола и започна бавно да се върти, сякаш се намираше в Лувъра и желаеше да разгледа всички шедьоври, без да мърда от мястото си.

— Някой хич не те харесва — каза. — Защо ли не съм изненадан?

— Върнах се и намерих апартамента в този вид. Предполагам, че са ви понижили — отвърнах аз. — Сега кражби с взлом ли разследвате?

— Хитряга си ти, Медисън. Всъщност това е здравословно. Да посрещаш нещастията с чувство за хумор, или нещо такова.

Преглътнах хапливия отговор, който напираше в гърлото ми. Нямаше смисъл да си създавам още проблеми — и така не ми бяха малко.

— Защо сте тук? — попитах. Боях се от отговора му. Дали наистина нямаше да ме арестува? Дали не бяха разпитвали за Лоръл и не подозираха, че съм замесен?

— Само събирам някои подробности — каза той. — Хайде да си поговорим.

Отидохме в кабинета на Самюъл и седнахме край работната маса, на която той беше разстилал картите и илюстрациите, с които работеше. Джентил отново пожела да чуе моята версия на събитията от нощта на убийството на Хал. Реших да му разкажа всичко, което се беше случило през последните две седмици, с две изключения. Първо, не споменах нищо за Лоръл. Ако повдигнеше въпроса, щях да му кажа истината, но нямах намерение да му се предлагам на сребърен поднос. Не разкрих и какво беше намерил Томас.

От време на време Джентил ме караше да повторя това или онова, но като цяло ме слушаше, без да ме прекъсва. Върнън дращеше в бележника си. Само веднъж на лицето на детектива се изписа шок — когато описах сблъсъка в гробището „Северната порта“. Стори ми се обаче, че ми повярва; това ме изненада.

— Значи Уорд е мъртъв — отбеляза той.

— Не знам. Откарали са го с хеликоптер в болница. Още е в Кувейт.

— А онзи репортер — Ари Закар, е починал. Съобщиха го по новините. Явно е заснел собствената си смърт.

Думите му върнаха гледката на падащия Ари, който изпускаше камерата от рамото си. Притиснах длан към очите си в напразно усилие да изтрия спомена.

Джентил извади от джоба си салфетка и попи челото си. По-рано бях забелязал, че то лъсва все повече и повече от пот. Детективът стана, отиде до прозореца и застана там с гръб към мен.

— Проверих онази жена — Ериния Хейнс или Хансен. Историята й е доста интересна. Срещу нея имало висящо обвинение за престъпно нападение в един друг случай. Освен това смятам, че е била отговорна за твоята катастрофа.

Ако преди ме бяха попитали дали има още нещо, което може да ме шокира, щях да се изсмея невярващо. Това обаче успя. Бутнах стола си назад и се хвърлих към него, за да го погледна в очите.

— Как сте разбрали това?

— Получихме съобщение от екипа, разследващ групировките, които се занимават с крадени автомобили. По време на една внезапна полицейска проверка на автокъща са открили пикап. Боята и следите от сблъсъка съвпадат с тези по твоята кола. Нарочно са те изблъскали от пътя. Пикапът е бил неин. — Той помълча. — И все пак си карал с превишена скорост. Никога няма да разберем дали това е допринесло за нещастието, или не.

Не бях виновен за смъртта на Самюъл. От гърдите ми се изтръгна дълбока въздишка и се разтвори във въздуха като демон, изгонен от екзорсист.

— Благодаря, че ми казахте — рекох.

— Ще запишем всичко, което ни разказа. Искам утре да дойдеш и да подпишеш доклада.

— Добре — отвърнах. — Ще направя всичко, което искате. А убийството на Хал?

— Вероятно ще свърши в папката с неразкритите случаи. За момента разполагам само с подозрения и с твоя разказ.

Когато тръгнах да го изпратя към входната врата, Джентил кимна към бъркотията в апартамента.

— Върнън ще поостане и ще опише щетите. Дай името ми на застрахователната компания. Но на твое място не бих се надявал да открият извършителите.

 

 

Следващите седмици бяха напрегнати. Получих пощенски запис, изпратен преди смъртта на Ари, за около седемдесет хиляди долара — сумата от продажбата на апартамента, с която бе убедил Томас да се раздели. Мъничка част от стойността на имота. Не очаквах Томас да ми се обади, но предполагах, че скърби ужасно за брат си.

По-голямата част от парите отиде за лечението на Евелин за идната година. Когато уредих малко делата си, веднага се запътих да я видя. Живееше в малък апартамент в един скучен кафяв блок в центъра. Когато почуках на вратата й, отвътре се чу проскърцването на инвалидната й количка. Вратата се отвори и преди още да успея да вляза, тя се наведе напред. Едва успях да приклекна, когато ме сграбчи в прегръдките си — къде ти, направо увисна на шията ми. Мина дълго време, преди да ме пусне от обятията си.

Вече беше в пижама и халат — бях дошъл доста късно. Тя стисна възлестите си пръсти, доколкото й позволяваше артритът, и ги притисна до бузите си. Очите й се напълниха със сълзи.

— Боях се, че вече няма да те видя — избъбри тя. — Опитвах ли, опитвах. В болницата не искаха да ме пуснат. Можело само за близки роднини, казаха. Звъняла съм поне сто пъти. Дори ти написах писмо. Видя ли го? — Тя млъкна насред изречението и се взря в лицето ми. — Какво ти се е случило? Какви са тези белези?

— Нищо ми няма, Еви. Не се притеснявай. Вече съм тук. Всичко е наред.

Откарах я до канапето и седнах край нея. Срамувам се да призная, че това бе първият път, когато стъпвах в апартамента й. За нея се грижеше Самюъл, а когато се виждахме, винаги ходехме навън — през почивните дни брат ми устройваше вечери или следобедни срещи у дома. А когато пътуваше, наемаше жена да й помага.

Домът й бе претрупан с вещи, но чист като аптека. Не можех да разбера как успяваше да го поддържа, като беше толкова болна. На масичката до канапето видях кутийка за лекарства, разделена на дните от седмицата, недопита чаша с чай и кутия с хартиени кърпички. На секцията имаше малко телевизорче, радио, книги и разни дреболии. Видях обикновена кухничка, баня и преградено място за леглото. В стаята имаше само една хубава мебел — бюфет, който някога принадлежеше на Самюъл. Плотът му бе претрупан със снимки в рамки, на една от които бяха те със Самюъл, а на всички останали — аз. Бяха ни снимали как се разхождаме в Сентръл Парк, после пак аз като малко момченце с капеща фунийка сладолед, после снимки от училище — от началното, та чак до университета. Изненадах се.

Бях решил да не й казвам нищо за играта на Хал и за пътуването до Ирак, защото само щях да я разстроя.

— Прости ми, Еви, че толкова време не идвах да те видя. Трудно ми беше да се съвзема след катастрофата и смъртта на Самюъл. Трябваше да се справя самичък по моя си начин.

— Знаеш ли, че е продал апартамента ви? Исках да те предупредя. Той се канеше да ти каже след завръщането си от Ирак, но не успя. Молех го да не продава. Това беше вашият дом, но Самюъл не щеше и да чуе.

Зачудих се колко ли знаеше тя за всичките ни истории.

— Каза ли защо иска да го продаде?

— За да помогне на музея да запази съкровищата си. Добър човек беше, но отиде твърде далеч. Продаде това, което ти се падаше по право. Не беше честно.

Усмихнах се.

— Е, свършено е вече и мисля, че се справям добре — казах. Самюъл и Евелин се познаваха от толкова отдавна, че сигурно често си бяха споделяли туй-онуй. — Като говорим за съкровища, помниш ли моето ковчеже, което Самюъл ми подари за рождения ден?

— Разбира се, че помня. Толкова пъти си си играл с него.

— Веднъж Самюъл ми каза, че то е част от наследството ми. Сега обаче започвам да се замислям. Дали във всичко това няма нещо повече? Говорил ли ти е някога за родителите ми? Имаме ли техни снимки, които не съм виждал? А писма? Каквото и да е?

— Няма нищо друго.

— Просто започнах да се питам… да се чудя за миналото си в Турция.

Тя несъзнателно потри с ръка гърдите си там, където беше сърцето.

— Когато за първи път дойдох в тази страна, си казах: „Имаш нова възможност. Ако мислиш само за лошите спомени, те ще се превърнат в демони, които никога няма да те напуснат. Забрави за тях“. Това и направих. Не си навличай тревоги и не питай за тези неща, Джон. Това няма да ти помогне.

Докато говореше, тя гледаше встрани, а това не бе обичайно за нея. Може би някой друг път щеше да бъде по-открита — ако изобщо имаше какво да ми разкаже.

Поговорихме си още малко, но тя очевидно започваше да отпада. Сложих я да си легне и с тревога забелязах как изпъшка от болка, когато трябваше да стане от инвалидната количка и да се прехвърли на леглото. Целунах я по челото и й пожелах лека нощ.

След няколко дни отидохме заедно до гроба на Самюъл. Везните се бяха наклонили. Сега вече не бях пакостникът, а Самюъл не беше светецът от едно време — последствията от катастрофата, чието начало беше поставил бяха твърде реални. Благодарен бях за възможността да постоя до гроба му и да си припомня всички хубави моменти заедно, без да се присвивам от чувство за вина.

 

 

Наех малък апартамент в евтиния квартал „Астория“ и се опитах да съживя бизнеса си. Нямах кой знае какъв успех, защото хората още не можеха да забравят катастрофата. Веднъж започне ли да пълзи клюката, фактите трудно могат да я победят. Идваха някакви комисиони, но малко. Огромна част от нашия бизнес разчита на общуването и връзките. Трябваше да се дават приеми, обеди в скъпи ресторанти и всичко това в съответните дрехи. Струваше ми се, че няма да мога да спася кариерата си, освен ако от небето не паднеха пари.

Една случка ми даде лъч надежда. В огромната купчина писма, които бях получил, намерих едно от някакъв лондонски адвокат, работещ за престижна фирма на площад „Линкълнс Ин Фийлдс“. Беше в обикновен кафяв плик; разкъсах го, разяждан от любопитство. От него изпадна един каталог на аукционна къща и писмо в скъп бял плик, адресирано до мен от адвоката Артър С. Нюхаус. Пишеше ми от името на свой клиент, който искал да го представлявам на търга, който щял да се проведе на 13 октомври и на който трябвало да наддавам за ръкопис от седемнайсети век. Когато видях комисионата — 25% от стойността на покупката, която според оценките щеше да достигне поне сто и петдесет хиляди британски лири, ченето ми увисна. При това щяха да ми дадат и аванс, за да покрия разходите си.

Имаше обаче една уловка. Винаги имаше, когато на хоризонта ми се появеше нещо хубаво. Когато приключех с наддаването за ръкописа, нямах право да го чета. „Очевидно документът е донесъл доста нещастия в миналото — пишеше Нюхаус. — Изискването е за ваше добро.“

Нямаше съмнение, че комисионата щеше да ми помогне да стъпя на краката си, но се бях научил да не вярвам много на оферти, докато не видя парите. Точно вдигах телефона, за да се обадя в лондонската кантора, когато той иззвъня. Беше Корин. И това, което имаше да ми каже, ме накара да забравя всичко за мистериозните ръкописи от седемнайсети век.