Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (42)

Тридесет и седма глава

Вторник, 19 август 2003 г., 11:15 ч. сутринта

Събудих се от друсането на колата, която подскачаше по един неравен път. Караше Мазар. В съня си бях видял Лоръл и се бях пресегнал да я докосна. Когато пръстите ми допряха кожата й, тя се бе превърнала в злато. Видението се беше пръснало на остри метални парченца, които бяха одраскали лицето ми.

От двете ни страни, докъдето поглед стигаше, се простираха напукани жълтеникави поля. Гърлото ми се беше продрало като шкурка от сухия, горещ въздух. Помолих Мазар за малко вода.

Той се пресегна към отделението за чаши между нас и взе един термос.

— Дълго спа. Пийни едно кафе. Така ще се събудиш по-бързо.

Развинтих капачката, налях си малко кафе, изпих го и налях второ. Слънчевите лъчи, които проникваха през предното стъкло, ме накараха да присвия очи. Светлината беше ярка като сутрешна заря. Щом карахме срещу нея, значи отивахме на изток.

— На юг сме от Тикрит и на изток от Самара — каза Мазар. — Ако всичко върви добре, скоро ще пристигнем в Багдад. Бих предпочел по-прекия път, но се налага да избягвам контролно-пропускателните пунктове и военните автомобили.

Малко по-нататък той отби колата край някаква разнебитена хижа. Вероятно колибата на някой пастир.

— В багажника има по-хубави дрехи. — Той посочи колибата. — Влез и се преоблечи.

Измазаните ми със засъхваща тиня риза и панталон ме накараха набързо да се съглася.

— Защо Томас толкова не ме харесва? — попитах, след като се върнах в колата и отново потеглихме.

— Казва, че си неморален.

Хрумнаха ми няколко остри реплики, но си премълчах; Мазар не ми беше виновен с нищо.

— Защо тогава си прави труда да ме пази?

Мазар ми хвърли бърз поглед.

— Ари побесня, когато разбра какво е направил Томас — че е взел книгата на Наум и те е оставил на гнева на Уорд и лешоядите му и че по-късно едва не сме те взривили. Заплаши Томас. Друг път не съм чувал да го прави. Каза, че ще напише за храма в новините и ще съобщи публично местонахождението му, ако Томас не те спаси. Ето защо той те задържа толкова дълго при нас. Искаше да е сигурен, че си оздравял напълно.

— Кога разбра това?

— Миналата седмица.

— Значи Ари е тук, така ли? Мислех, че Ирак е твърде опасен за него. Нали трябваше да е в Лондон?

— Върна се. Томас се опита да го спре, но Ари отказа да сложи точка на репортажите си. Просто не можеше. Каза, че ако обнародва мъченията, те ще бъдат преустановени. Само че не е тук от името на английската телевизия. Има и други начини да се промъкнеш в тази страна, за които американците не могат да разберат.

Спомних си какво беше казала Ериния по телефона. Трябва да предупредим някои хора, че Ари Закар се е върнал. Обърнах се рязко към Мазар.

— Трябва да говоря с Ари. Те знаят, че той е тук и са имали достатъчно време, за да го потърсят.

Мазар вдигна вежди.

— Как разбра?

— Просто ме заведи при него, за бога!

— Трябваше да те закарам право в хотела.

Разкрещях се:

— Ще го хвърлят в онзи затвор! И не ми се мисли какво ще му причинят там. Длъжен си да ме заведеш при него!

Мазар вдигна рамене. Усетих, че е притеснен.

— Ето, вземи, ще ти платя. — Извадих пачката, която бяхме взели от Уорд, и я хвърлих в скута му.

— Не ти ща парите. — Той ми я хвърли обратно. Извади телефона си и набра някакъв номер, докато придържаше волана с лявата си ръка. Когато от отсрещната страна отговориха, той каза нещо на асирийски, изчака отговора и изключи телефона. — Томас каза, че журналистите имат право да снимат тук, но въпреки това трябва да опитаме да открием Ари. Слава на бога. Той ще се опита да звънне и на него. — Мазар даде газ, обърна колата обратно и се отправи на запад.

Когато приближихме главната магистрала, едва успяхме да отбегнем изстрелите, които дойдоха отнякъде. Бързахме по пътища, не по-широки от паркови алеи, маневрирахме около дупките, които на места бяха колкото цели кратери. По едно време се наложи да излезем от пътя, за да заобиколим една грамадна локва от смрадлива кал. Мазар шофираше опасно бързо по лошите шосета, но ако можех, и аз щях да натисна газта до ламарината, за да накарам возилото да побърза.

Колата заскача по бабуни с размерите на малки хълмове и ме изтръгна от обърканите ми мисли.

— Къде отиваме? — попитах. — Мислех, че Ари е някъде в Багдад.

Той откъсна за миг поглед от пътя.

— В „Абу Граиб“ е и снима филм за италианския канал „Раи Нюз 24“. Затворът се намира на запад от Багдад. Когато приближим, ще се наложи да внимавам. Не мога просто да паркирам пред портата.

— Само побързай, колкото можеш. — Потта се стичаше по врата и лицето ми. Сърцето буквално ме болеше. Надявах се, че Ари беше успял добре да прикрие самоличността си и че военното командване на затвора беше твърде незначително по ранг, за да следи за него.

Мазар намали ход. Пред нас се виждаше прашен комплекс от сгради.

— Този затвор е огромен! — възкликнах.

— „Абу Граиб“ означава „домът на гарваните“. Побира петнайсет хиляди души. По времето на Саддам е бил препълнен. Америка не е достигнала чак такава цифра затворници, но злата гарванова душа на затвора не се е променила. — Той свали десницата си от волана и направи неприличен жест за съвкупление. — Събличат хората голи и ги карат да правят един с друг ужасни неща. Вътре има дори деца.

— Как ли ще го намерим въобще?

— Томас ми каза къде са снимките.

След миг намалихме още. Колата запълзя напред като костенурка и накрая спря.

— Твърде опасно ще е да продължим — рече Мазар и посочи няколко автомобила, които се виждаха в далечината. — Това са те. Ще обърна колата, а ти се приготви да тръгнем веднага щом се върнеш.

Оставих вратата отворена и хукнах. От дясната ми страна се простираше мръснобяла сграда без прозорци, а в края й като навигаторска будка на параход стърчеше наблюдателна кула, в която различих сянката на войник. Бяха издигнали висок пилон, наклонен на 45 градуса и боядисан в бяло и червено като стълбовете пред старите бръснарници в Америка. Около входа се виеше лабиринт от огромни бетонни блокове, циментови прегради и километри бодлива тел. Журналистическите коли се виждаха далеч напред.

От едната излезе човек. Едва не паднах на колене от благодарност. Беше Ари. Вървеше с бавни, отмерени стъпки и крепеше камерата на рамото си. Размахах ръце и извиках името му. Дали защото беше твърде далеч, за да ме чуе, или бе твърде съсредоточен в работата си, но той не се обърна. Събрах всичките си сили и затичах към него.

От отсрещната страна към него се приближаваха няколко военни автомобила. Конвоят приличаше на стадо тромави динозаври, предвождано от бронетранспортьор „Брадли“. Вероятно просто патрулираха. Ясната утринна светлина ми позволи да видя залепената на колите дума „Преса“. Очевидно беше, че Ари държи камера.

Извиках отново. Вече бях само на около петдесет метра от него. Ари ми хвърли един поглед и лицето му се озари от радост и изненада, че ме вижда тук. Вдигна ръка, помаха ми и ми направи знак да почакам, докато приключи с кадъра. Сякаш изобщо не забелязваше военните машини зад себе си. Да не би това, че ме видя, да го беше разсеяло? Извиках още веднъж и засочих конвоя. Ари отново ми махна и се усмихна, но не ме разбра.

Затичах още по-бързо.

Отново погледнах брадлито, което водеше колоната. То приближаваше. Нещо в позата на войника, който стоеше при оръдието, ме изплаши. Не оставаше много време. Сега вече Ари нямаше много голям шанс да избегне ареста. Повиших глас и изкрещях:

— Обърни се — зад гърба ти са!

Рижавата коса на Ари се развяваше от ветреца и на светлината приличаше на купчина златни нишки. Той започна да сваля камерата от рамото си, за да ме поздрави. Усмихна се широко. Каза ми нещо. Усетих как топлината на усмивката му ни свързва. Но не можех да го чуя, а значи и той още не ме беше чул.

Оръдието на бронетранспортьора се прицели в него. Готвеха се да стрелят.

Погледни назад, Ари! Върни се в колата и дим да те няма, човече!

Чу се звук като от фойерверки. Ари се присви, сякаш го беше ударила ракета. Камерата му падна на земята. Той изкрещя и сграбчи гърдите си. Един от журналистите изскочи от служебния автомобил и изригна ураган от италиански думи. Ари се гърчеше в прахта и от ризата му шуртеше фонтан от кръв.

— Застреляха го! Застреляха го! — крещях, докато пробягвах последните метри. Хвърлих се към него. Ари едва дишаше. От гърлото му излизаше мъчително свистене. Клепките му потрепнаха и тялото му се разтърси от конвулсии. Не знаех какво да правя.

От двете ми страни изникнаха войници. Наложи се да ме хванат двама, за да успеят да ме издърпат настрани.

— Пуснете ме! — крещях. — Трябва да направя нещо! Ранен е, не виждате ли?

— Идват други хора — отвърна единият. — Те ще се погрижат за него. Кой сте вие?

Погледнах към Ари, около когото сега се трупаха военни, които се опитваха да спрат шуртящата кръв. Свлякох се на колене и затреперих.

— Аз съм му приятел — отвърнах. — Аз съм му приятел.

Не можах да кажа нищо повече. Разкъсваше ме жестока болка, сякаш собственият ми живот изтичаше. Войникът сведе пушката си, клекна до мен и сложи ръката си на рамото ми.

— Ще се опитат да го спасят — каза той мило. — Така или иначе, сега не можете да направите нищо.

Когато екипът около Ари най-сетне се разстъпи, стана ясно, че никой не може да направи нищо повече. Тялото му лежеше в прахта. Войникът ме поведе към него и ме остави да постоя до тялото му и да се сбогувам. Бяха решили, че съм един от журналистите. Свалих слънчевия медальон, който Ари ми беше дал, и го обвих около ръката му. Спомних си предсказанието на Даян: „Само знакът на слънцето може да те спаси“.

Накрая италианците ме откараха до града. Не можахме да намерим Мазар. Помолих журналистите да ме оставят при хотел „Ал Мансур“. Нарязах се почти до смърт в бара и прекарах остатъка от нощта, шляейки се из парка. Мечтаех кучетата да дойдат и да ме довършат. Сцената от последните мигове на Ари се редуваше в мислите ми с ужаса от съдбата на Лоръл.

Дойдох на себе си чак призори.

Един журналист на свободна практика, който отиваше към град Кувейт, се съгласи да ме откара в късния следобед. Отново беше горещо като в пещ и гъстата жега втечняваше въздуха. Когато излизахме от Багдад, хвърлих един поглед назад. Изтляващата светлина на слънцето бе превърнала сградите в оранжеви пламъци. Градът сякаш гореше.