Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (38)

Тридесет и трета глава

Две копия пробиваха болезнено слепоочията ми. Отворих очи и видях само безформено сиво поле — пейзажът на слепеца. Примигах и потрих очи, за да възвърна зрението си. Погледът ми се проясни и успях да видя, че действително се намирам в някакво сиво място — сиви бетонни стени и затворнически под, върху който нямаше мебели. Единствената светлина в помещението идваше от малък прозорец току под тавана.

Лежах на гумена постелка в ъгъла на стаята. Нищо не чувах и се замолих това да не означава, че взривът е пукнал тъпанчетата ми. На ръката ми имаше груба превръзка, която покриваше изгарянето, което бях получил от нажежения метал на вана.

Опитах се да стана, но отслабналите ми крака се подгънаха, сякаш някой бе извадил костите от тях, без да наранява плътта. Застанах на колене и пропълзях до вратата на отсрещната стена. На нея нямаше нито дръжка, нито ключалка, затова с усилие се върнах обратно и отново се срутих на гумената постелка.

Когато вратата най-сетне се отвори, в лицето ми блесна силна светлина. Разтърсих глава и видях, че в рамката на входа стои Томас.

— Е, Джон — каза той. — Добре дошъл на белия свят. — Чувах гласа му сякаш от голямо разстояние, но почувствах облекчение, че тъпанчетата ми не са се пукнали от експлозиите.

Един от хората му ми помогна да се кача на горния етаж. Сякаш се катерех по ниска кална планина. Стигнахме втория етаж и продължихме по следващата стълба, която водеше до малка тераса на покрива. На нея стоеше ниска статуя на фавън, в краката на който едно ръждиво петно показваше къде е падала водата от сирингата му. Свлякох се в един пластмасов стол. Томас ми подаде чаша чай.

— Изпий го. Ще те освежи.

Травмата от взрива ми попречи да окажа съпротива. Студеният ментов чай се плъзна приятно по гърлото ми. Над стената видях други подобни тераси, разположени върху скромните сгради, боядисани в бонбонено жълто, прасковено и къна, които се открояваха на фона на лазурното небе. В далечината се поклащаха ветрилата на палмите. Почувствах на лицето си топлината на слънчевите лъчи, омекотени от лекия бриз. Сякаш седях в пансион на Лазурния бряг. Искаше ми се да остана тук завинаги.

Томас беше малко почернял. Изглеждаше спокоен и умиротворен, доволен, че си е у дома. Допих си чая и оставих чашата. Той ми подаде табла със сушени фурми и ядки и ме попита дали съм гладен. Поклатих глава. Дори чаят бе накарал стомаха ми да се преобърне. Не исках да рискувам.

— Скоро ще се почувстваш по-добре — каза той. — Не си пострадал сериозно.

— Вярно ли е това за Лоръл?

Спокойствието на Томас изчезна и той отново се стегна.

— Тя е мъртва, Джон.

Колкото и слаб да бях, направих усилие да се оттласна от стола и се хвърлих върху него.

— Лайно такова! Ти ни предаде! Със същия успех можеше да я убиеш и със собствените си ръце!

Хората му ме издърпаха назад. Единият извади пистолет. Томас му махна да го прибере и потри мястото, където юмрукът ми се бе забил в челюстта му.

— Махни това, няма да ни трябва. — Погледът му се върна на лицето ми. — Не си помагаш, Медисън.

Няколко минути стояхме в мълчание. Накрая Томас заговори отново:

— Когато взех гравюрата, вече я бяха отвлекли. Нямаше какво да направя.

— Уорд я искаше. Беше готов на размяна.

— Наистина ли вярваш, че щяха да направят това честно и почтено?

— Това беше единствената ми надежда да я спася. Опитах се да измисля някакъв начин да съобщя на полицията, без Уорд да разбере. Ти обаче провали всичко и унищожи всяка надежда, която имах да я спася. Откъде изобщо разбра, че трябва да търсиш в гробницата?

— Лоръл спомена за привързаността на Хал към майка му. Тогава Ари ми каза какво си правил в гробището на Троицата. Спомних си за него, защото когато учех в „Колумбия“, живеех наблизо. Казал си на брат ми, че не си успял да влезеш в мавзолея. Открих безименната гробница и си донесох трион.

— Ами аз? Ти ме изостави.

И в най-добрите си моменти Томас не беше от търпеливите. Малко му трябваше, за да избухне.

— Какво очакваше от мен? — изкрещя той. — Един от хората на Уорд ме следваше и едва успях да изляза от САЩ. Двамата с Мазар поехме огромен риск, за да те доведем тук. Благодари на късмета си, защото можехме да те оставим да умреш.

— И защо изобщо си направихте труда?

Томас си позволи да се усмихне.

— Може би не съм такъв негодник, за какъвто ме смяташ.

— Наистина ли? Но хладнокръвно убиваш хора.

— Както те щяха да убият нас ли?

— Всички ли са мъртви?

— Ериния и Шим — да. Както и двамата наемници. За Уорд не сме сигурни. Но е най-малкото сериозно ранен. Разбираш, че хората ми не можеха да се мотаят там още дълго.

— Как са ни открили?

— В сакото, което са ти дали, е имало зашити чипове.

— Значи са ме оставили да избягам, за да те проследят?

— Да.

— Но Мазар провери сакото ми и не намери нищо.

Той отново се усмихна.

— Да, наистина го е проверил.

Минаха секунди, преди да загрея какво беше направил.

— Значи Мазар е знаел, че чиповете са там! Нарочно сте искали да ни проследят!

Томас направо сияеше.

— Заложихме им капан и те паднаха в него.

Гневът отново ме накара да забравя за изтощението си.

— Знаеш ли колко много си приличате с Уорд? Човешкият живот не означава нищо за вас!

Томас махна недоволно с ръка.

— Не е нищо. Но не е и най-важното.

Не отговорих известно време.

— Някой трябва да каже на нюйоркската полиция какво точно се е случило.

— Когато се върнеш, можеш да кажеш, на когото пожелаеш. Аз със сигурност няма да го направя. Обаче внимавай! Ти си един от последните, които са видели Хал и Лоръл живи. Внимавай да не настъпиш мина.

— Ще рискувам. Къде е гравюрата на Наум? Нека поне я видя.

— Когато му дойде времето.

— За какво време говориш? Сигурно е тук. Едва ли я изпускаш от поглед.

Томас размаха дланта си напред-назад, сякаш пъдеше досадна муха.

— Дори и това място не е достатъчно сигурно. Трябва да запазим гравюрата.

Отново пламнах.

— И думичка не вярвам от това, което говориш!

Презрителният му поглед бе единственият отговор, който получих. Знаеше, че е в позицията на по-силния.

— След това, което се случи със Самюъл, след всичко, което е преживял той, ти нямаш право да я криеш от мен!

Това го стресна.

— Не ми чети проповеди за Самюъл! Аз бях човекът, на когото той можеше да разчита. Ти само му пречеше. Хората го съжаляваха, че трябва да те търпи. Лоръл ми го каза още в Ню Йорк.

Наистина ли го беше казала, или сега си го измисли? Горещият срам, който ме обля, ми каза истината.

Пазачите застанаха между нас. Томас стана и тръгна към изхода, давайки ми да разбера, че надвикването е приключило. Беше се владял по-добре от мен. Сякаш този град някак го бе променил. Или може би всичко беше заради удоволствието да види поражението на своя враг.

— Няма да съм тук до вечерта — каза той небрежно, докато отиваше към стълбите. — Хората ми ще се грижат за теб, докато ме няма.

Нямаше нужда да ме заплашва какво ще ми се случи, ако се опитах да си тръгна.

От следобеда не оставаше много. Станах с усилие, отнесох стола си до парапета и седях там, докато небето не пламна в розово и виолетово, а после помръкна и угасна. Бях доволен, че ме оставиха сам. Главата ми се пръскаше от мрачни мисли и спомени за всичките ми провали. Катастрофата бе сложила началото на поредица от нещастия. Дори да успеех да избегна смъртта, едва ли някога щях да се съвзема от всичко това.

Към края на вечерта мислите ми се върнаха към Самюъл. Спомних си как веднъж бяхме взели влака след едно от дългите му отсъствия, за да посетим едни приятели, които живееха край град Утика. През по-голямата част от пътуването бях седял с притиснат към стъклото нос и бях зяпал селския пейзаж. Минавахме през позлатени от слънцето ниви, през забравени канали, чиито спокойни води бяха покрити със злачни водни растения, през разкошни лози, обвити около телеграфните стълбове; през пътища, водещи към нищото, през гори, където кафяви сърни пасяха по бреговете на поточетата. Този ден си бях мечтал, че съм последното човешко същество на земята, което наблюдава как природата си връща своето.

По едно време бяхме прекосили широки блата, заобиколени с тръстики, насочени като копия към небето. Какво идилично време бяхме прекарали заедно в младостта ми! Какво се беше объркало? Какъв недостатък в характера ми бе донесъл нещастие на всички, които обичах?

 

 

През следващите шест дни се възстановявах. Слухът ми бавно се оправи. Изгореното място на ръката ми вече не болеше толкова. Спомените за нападенията и битката в гробището започнаха да избледняват като лош сън. Физически бях станал по-силен. Душата ми обаче се люшкаше между самообвиненията за смъртта на Лоръл и дълбоката депресия — едни от най-мрачните чувства, които някога съм изпитвал.

В къщата нямаше телевизор или радио. Много скоро терасата стана моето убежище; там поне бях щастливо откъснат от целия свят. Единственият слабичък лъч на щастие, който ме навестяваше, бе нарастващата обич, която започнах да изпитвам към този град. В разрез с навиците си започнах да ставам рано, за да видя как кубичните силуети на сградите изплуват в първите лъчи на зората. Въпреки че бях нощна птица, начинът ми на живот стана почти селски — ставах в зори и си лягах по залез, така че когато токът спираше, почти не забелязвах. В центъра на Багдад имаше много хълмове, които едва се виждаха от терасата, затова предположих, че вероятно се намираме в покрайнините на града.

Разбира се, отзвуците от войната достигаха и дотук. От време на време в небето прелитаха военни хеликоптери, които обикаляха над главата ми като гневни оси. Един ден на хоризонта проблесна ярка огнена дъга, последвана от силен гръм, който сякаш продължи часове. Това обаче не ме тревожеше много. Чувствах се на сигурно място, подобно на ларва в пашкула си, далеч от бурята, която бушуваше навън. На следващата сутрин видях, че мебелите на покрива са покрити със сажди. Намерих парцал и избърсах всичко до блясък. Толкова лесно изглеждаше да изличиш ужаса от бомбата с едно движение на ръката. Може би това беше моят начин да си възвърна усещането за стабилност.

Веднъж ми се стори, че чувам гласа на Лоръл. Хукнах към парапета. На места уличката беше толкова тясна, че сякаш можеше да докосна фасадите на отсрещните сгради, само като протегнех ръка. Видях три жени с черни фереджета, които спокойно се разхождаха по улицата. Смехът им се издигна като камбанен звън към мен. Едната протегна напред нежното си краче; на глезена й висеше сребърна верижка. Забрадката й се свлече назад и разкри лъскавата й черна коса. Тя вдигна очи, защото усети, че отгоре я гледат. Разбира се, не беше Лоръл. Умът ми си правеше лоши шеги с мен.

Дали заради новопоявилата се любов към града, който Самюъл беше обичал, дали заради срещата ми със смъртта, или заради мрачните мисли за Лоръл, но сега за първи път започнах да се примирявам със смъртта на брат си. Не си бях простил за катастрофата, но вътрешният глас, който постоянно отричаше случилото се, заглъхна и аз с по-голяма готовност приех, че собствените ми действия са изиграли роля в нещастието.

След първата среща на покрива виждах Томас рядко. Когато го попитах защо просто не ми помогне да напусна страната, той отклони въпроса ми с шега:

— Защо? Тук не се ли грижат добре за теб?

Когато настоявах да видя гравюрата на Наум или се опитвах да науча дали е напреднал с дешифрирането й, той ми отговаряше неясно и незадоволително. Иначе се държеше с мен прилично, на моменти дори грижовно, но пазеше дистанция. Само веднъж си позволи да ми разкрие душата си. Много късно една вечер чух стъпките му по стълбите към терасата. Носеше чаши и гарафа сладко вино. Седна и наля питието в чашите. Изглеждаше в много дружелюбно настроение. Не можех да разбера какво го бе променило така.

— Ти мина през много трудности, Медисън — каза ми той. — Не знам дали можех да действам по друг начин, но ти дължа благодарност за ролята, която изигра във всичко това.

Едва не изпуснах чашата си. Оставаше само да ме помоли да кумува на сватбата ми. Толкова бях свикнал с бодливия му, свадлив характер, че не знаех как да реагирам.

— Надявам се да разбереш какво е да се опитваш да оцелееш тук — продължи той. — През последните месеци много пъти съм се чудил дали ще успея. Когато ни нападнаха, бях убеден, че ще ме убият.

Спомних си какво ми беше казал Ари за годеницата му.

— Сигурно е било ужасно дори да се опиташ да излезеш от Багдад.

— Не си спомням много от това време. Беше такъв хаос! Паникьосаните хора се тъпчеха в колите си, трупаха дюшеци и кашони по покривите им и задръстваха големите пътища. Крадците полудяваха от алчност сред изоставените вещи. Видях как един мъж самичък теглеше огромен хладилник, който беше откраднал. Той се килна и вратата му се отвори. Вътре се виждаха храната и бутилките, останали от семейството, на което е принадлежал. Хората вземаха всичко, до което успяваха да се докопат — ПВЦ тръби, маркучи, даже кабели, от които махаха изолацията, за да вземат медните жици. Крадците спокойно си минаваха през контролните пунктове. Никой не се и опитваше да ги спре.

През последния ни ден тук отидохме до един приятел, за да вземем малко бензин. Аз чаках във вана, а останалите се заеха да напълнят резервоара. На улицата забелязах една жена на около петдесет години, облечена в народна носия, но без хиджаб. Косата й висеше свободно на възли по гърба й. В едната си ръка стискаше маратонка. Държеше се много странно — току се навеждаше и ровеше в купчина боклук, после се обръщаше, правеше няколко стъпки в противоположната посока и започваше да рита пясъка. Една млада двойка се приближи до нея, хванаха я под ръка и се опитаха да я отведат, но тя им се разкрещя и ги изпъди. Приятелят ни каза, че се мотала така наоколо цял ден. Оказа се, че тримата й синове се прибирали към къщи, когато една ракета паднала и ги убила на място. Откъснала крака на най-малкия. Тя си беше въобразила, че ако намери втората му маратонка, ще могат да му пришият крака и той ще оживее. Просто беше полудяла от скръб.

Бодна ме остра вина, като го слушах, въпреки че никога не бях подкрепял войната в Ирак.

— Това прилича на някоя от историите на Ари.

— Той успя да заснеме част от това, което ти разказах, но фотографиите май свършиха в прословутата кръгла папка.

— Лоръл ми каза, че е печелил много награди. Значи вече не му се налага да се доказва. Лесно би могъл да си намери по-спокойна работа на друго място в Близкия изток. Защо толкова държи да остане тук?

Томас се облегна и разсеяно разклати виното в чашата си.

— Ще ми се да можех да ти отговоря. Дълго време мислех, че драмата го привлича, както войниците се опиват от опасността. Вече не смятам така. Сега вярвам, че просто започна да работи, когато още беше твърде млад и впечатлителен.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато беше студент първи курс, един новинарски канал го нае да отразява събитията в Ирак от войната в Персийския залив. — Томас ми се усмихна сардонично. — Сещаш се, че не се намираха много доброволци, докато Саддам още беше на власт. Някога Ари искаше да се занимава с портретна фотография; дори не мислеше за журналистическа кариера. Но прие предложението. Ще ми се да не го беше правил. Видя неща, които разбиха сърцето му. Болници, чиито подове бяха залети с кръв, хора, обгорени така, че парчета от кожата им падаха при най-малкото докосване. Това го промени завинаги. — Той пресуши чашата си и стана. — Обаче Ари умее да оцелява. Никога не поема глупави рискове. — Погледна часовника си. — Сега трябва да тръгвам. Хайде утре пак да поговорим на обяд.

— Добре — отвърнах. — Какво се е случило, че си в толкова добро настроение?

Той ми се усмихна лукаво и се извърна.

— Утре. Утре ще разбереш.

Стаята, в която обядвахме на следващия ден, беше безупречно чиста и гола. В средата й имаше само голяма правоъгълна маса, покрита с евтина мушама, няколко градински стола и конопена табуретка, върху която лежеше Библията. На едната стена висеше разпятие и няколко картини — евтини репродукции в рамки от фалшиво злато и всичките на християнски теми — Исус, който превръща водата във вино, сцена от Гетсиманската градина, Тайната вечеря. Томас каза молитва, преди да започнем да се храним, и през цялото време изглеждаше много развълнуван. Не тревожен, а сякаш се опитваше да прикрие някакво тайно, но хубаво чувство. На няколко пъти се опитах да го накарам да ми каже новината, но той премълчаваше.

След като се нахранихме и пристъпихме към кафето, той хвърли бомбата:

— Открих асирийското съкровище.