Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (36)

Тридесет и първа глава

Събота, 10 август 2003 г., 9 ч. сутринта

На следващата сутрин излязохме от хотела и яркото слънце едва не ни ослепи. Дори палмите сякаш вехнеха на убийствената жега. Патрулите ни хвърляха по един поглед и отминаваха. В нашата малка група цареше напрежение — настроението на Уорд отново беше на най-ниската си точка и той постоянно се сопваше на спътниците си.

Каляската ми ме чакаше. Едно очукано оранжево такси — „Датсун“, откъм осемдесет и пета година. Цяло чудо беше, че шофьорът успя да запали двигателя.

Ериния караше начело в своя седан. До нея беше колата на Уорд, а таксито ми бе притиснато между двата автомобила. Белият военен джип с двамата наемници завършваше кавалкадата.

Уорд се оказа прав, че адресът е наблизо. Пътешествието продължи само десет минути, след като влязохме в жилищния квартал. Спряхме на една пресечка. Къщите наоколо приличаха на дворци — така поне ми се стори, защото повечето бяха скрити зад високи стени. Пред много от тях патрулираха зловещи на вид въоръжени охранители. Явно в този квартал живееха големите клечки. Дори тук обаче, в един от най-богатите райони на Багдад, стърчаха скелетите на бомбардирани сгради. Спомних си, че бях чул по новините, че две къщи, пълни с хора, са били унищожени, след като военните погрешно решили, че Саддам Хюсеин се крие в близкия ресторант.

Уорд излезе от колата и се наведе към прозореца ми.

— Таксито ще паркира пред къщата. Тя се намира на няколкостотин метра оттук. Джипът ще остане тук, а аз ще спра малко по-нагоре. Останалото зависи от вас самия.

Къщата се криеше зад висока стена от базалтови блокове. Застанах пред орнаментната метална порта. През нея се виждаше двор, покрит с калдъръм, и един мерцедес, спрян пред двуетажна къща. Колата беше сребриста — различна от онази, в която се бяхме возили в Турция. Над стената надничаха клоните на млади дръвчета и пищни пълзящи растения. Натиснах копчето върху месинговата плочка до вратата и се помолих за чудо.

Нищо не се случи. Изпсувах. Дали всичко това нямаше да свърши с жалко фиаско и да се окаже, че в къщата няма никого? Отново натиснах звънеца и този път чух как входната врата се отвори. Към мен гледаше дребно човече в летен панталон и поло. Беше мъж, но не Томас.

Извърна се и каза нещо на някого, който стоеше зад вратата. После тръгна към мен. Спря на около четири метра, без да даде знак, че ще отвори портата, и продължи да дърдори. Езикът приличаше на асирийския, който бях чул от устата на Томас. Усмихнах се и свих рамене.

— Томас Закар — казах. — Тук ли е?

Човекът хвърли още един поглед към вратата на къщата и натисна копчето на дистанционното в ръката си. Портата се отвори и затвори автоматично след мен. Човечето ми направи знак да го последвам към къщата и ми посочи един стол във вестибюла. Минутите минаваха. Въпреки оскъдната мебелировка, стаята излъчваше изключителна елегантност. По стените висяха килими в разкошни цветове, сред които преобладаваха червеното и слоновата кост. Във високата алабастрова ваза на пода имаше огромен букет рози. Да се чудиш и маеш откъде бяха тези свежи цветя в опустошения град.

Във вестибюла влезе друг мъж, облечен в дълго черно свещеническо расо. Косата му бе тъмна, но имаше светло сини очи, които му придаваха неземно излъчване. Наведе глава в лек поклон.

— Как мога да ви помогна? — Усетих следи от английски акцент. Придадох си колкото можах по-дружелюбно изражение и отвърнах:

— Казвам се Джон Медисън. Току-що пристигнах в Багдад с една културна делегация. Томас Закар ми даде този адрес и ме помоли да го потърся, когато пристигна. Дали случайно не е тук?

— Закар ли? Как се пише това?

— Със „З“. З-а-к-а-р — повторих аз.

Той бавно поклати глава.

— Страшно съжалявам, но не мога да ви помогна. Тук няма такъв човек. Вероятно е станало някакво недоразумение?

— Не мисля. Даде ми визитната си картичка.

Мъжът се усмихна едва-едва.

— Странно. Тази къща е на баща ми от години. Не мога да разбера как може някой да сбърка така. Сам ли дойдохте?

— Да.

— Тогава бих ви посъветвал много да внимавате. — Той посочи към прозореца с грациозната си ръка. — В този град всеки ден стават отвличания. На тази улица живеят двама лекари. Преди три седмици синът на единия бе отвлечен. Още не са успели да го върнат. Другият лекар е толкова изплашен, че се е барикадирал вкъщи с цялото си семейство. Цяло чудо е, че сте стигнали жив от хотела до нашия дом.

Нетърпението ми нарастваше. Нали трябваше нещо да кажа на Уорд.

— Вижте, благодарен съм за загрижеността ви и разбирам, че се притеснявате за сигурността си, но е жизненоважно да говоря с Томас. Знам, че брат му Ари е в Лондон. Доскоро бяхме заедно в Ню Йорк. Можете да ми имате доверие.

Лицето му потръпна от раздразнение.

— Господине, разбирам, че някой ви е подвел, но ви уверявам, че никога не съм чувал за тези хора. Ако нямате нищо против, бих предпочел да си тръгнете. — Той се поколеба. — В хотел ли сте отседнали?

— Да, в „Ал Мансур“.

— Предполагам, че не говорите арабски?

Поклатих глава отрицателно.

— Служителите им са добре обучени и говорят английски. Бих ви предложил да потърсите помощта им. Те разполагат с бази данни и с други източници. — Той се отправи към вратата. — Боя се, че съм доста зает. Надявам се да ме извините.

Благодарих му и си тръгнах. Какво можех да сторя? Имах около две минути да измисля нещо, което щеше да задоволи Уорд. Отчаяно затърсих идеи и накрая ми хрумна една, която може би щеше да свърши работа.

Когато стигнах таксито, Ериния и Уорд ме чакаха.

— Е? — попита той.

— Както предполагахте, Томас не се показа. Човекът, с когото говорих, каза, че никога не е чувал за него. Но видях нещо.

— Какво? — Уорд приближи лицето си до моето. От слепоочията към брадичката му се стичаха ручейчета пот.

— Мъжът лъжеше. Поне Ари е в къщата — за това съм сигурен.

— Защо смятате така?

— Видях фотоапарата му върху един шкаф във вестибюла. Беше същият, който носеше в Ню Йорк. А ако той е там, Томас със сигурност е наблизо. — Реших, че това звучи по-убедително, отколкото лъжата, че съм видял някой от тях с очите си.

Уорд пребледня. Напрежението, от което между веждите и около устата му се бяха образували бръчки, се стопи. Ясно беше, че не е готов веднага да нахлуе в къщата. Докато я атакуваха, докато разпитаха собственика и откриеха, че в разказа ми няма нищо вярно, може би щях да съм успял да се изкопча от този кошмар.

Ериния извади телефона си.

— На кого звъниш? — попитах.

— Трябва да предупредим някои хора, че Ари Закар се е върнал — отвърна тя. — Това няма нищо общо с малкото ни приключение. Дължим малко информация на едни важни хора.

— А те защо се интересуват от него?

— Заради един материал, по който работи. Нещо за затвора „Абу Граиб“. Но това няма нищо общо с нас. — Тя набра номер и повтори това, което току-що им бях казал, на човека на другия край на линията. Усмихнах се вътрешно. Ари трябваше да е благодарен, че тази история със затвора го бе пратила на сигурно място в Лондон.

Когато се върнахме в хотелската стая, видяхме, че червената лампичка на стационарния телефон примигва. Уорд вдигна слушалката, а Ериния влезе в спалнята. Тъкмо се канеше отново да ме заключи за леглото, когато Уорд я повика.

— Изчакай, случило се е нещо ново.

Изблъсках я и отидох при него. Уорд сияеше.

— Поздравления, вие постигнахте успех!

Едва прикрих шока, който ме обзе.

— Преди минута са оставили съобщение за вас.

— Регистриран ли съм официално в хотела?

— Наложи се.

— Какво гласи съобщението?

— Че трябва да се срещнете с един познат на Томас в музея точно в три часа.