Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (35)

Тридесета глава

Ослепително зарево заля коридора. Последва силен гръм. Секунда преди таванът да се взриви чух крясъка на Уорд. След миг ударната вълна ме хвърли по лице на пода. Опитах се да мръдна, но левият ми крак бе затиснат под нещо. Извих тяло, заопипвах надолу и разбрах, че предметът, който ме приковаваше към земята, е парче скала с размера на масичка за кафе, което се бе откъснало и бе паднало върху мен. Кракът ми бе хлътнал в канавката и не беше смазан на палачинка от тежестта. Не усещах болка и можех да движа стъпалото си. Опитах се да хвана ръба на камъка с две ръце, но позата ми не позволяваше да дръпна силно и не можах да поместя тежестта и на сантиметър.

Нищо не виждах. Прахта във въздуха беше толкова гъста, че едва дишах. Разкопчах ризата си, свалих я и я увих около носа и устата си.

Когато влязохме в тунела, се бях опитал да проследя в каква посока вървим. Прецених, че проходът минава под скалите, о които бе опряна къщата на стареца. Това означаваше, че в селото едва ли бяха чули експлозията. Един ден някой щеше да слезе в тунелите и да види срутването, но тогава за мен щеше да бъде твърде късно. Съдбата вече ме беше изритала в слабините толкова много пъти, че им бях изгубил бройката. А сега, когато най-сетне бях свободен от мъчителите си, бях обречен да умра в този прашен ад.

Вероятно не бяха минали повече от десетина минути, които обаче ми се сториха много повече, когато чух първите звуци. Някакви стонове и бърборене. Разпознах измъченото подобие на говор, което можеше да идва само от Шим.

Над мен заблестя слаба светлина. През прахта видях, че епицентърът на взрива е бил близо до стаичките. Силата му е била толкова голяма, че беше стрила скалата на прах. Проходът бе запушен от камъни с размера на яйца и по-едри тухли. Те стигаха чак до зеещата дупка на покрива. Не можех да видя докъде се простира купчината камънак. Ако не бях побягнал, сега щях да съм погребан жив.

От върха на купа изригнаха камъчета. Изкрещях на Шим да спре, преди да ме погребе ново срутване. Паднаха още камъни, но този път по-бавно. Накрая месестата му ръка се показа. Разчисти мястото около себе си и отново изчезна. Ериния се промуши през дупката и стъпи на купчината, последвана от Уорд. И двамата бяха покрити с жълтеникава скална прах.

От Лазар нямаше и следа. Уорд ме погледна и каза:

— Ето, това ви подхожда, Медисън — прикован сте като мъртво насекомо към пода.

— Но как оцеляхте?

— Основната сила на взрива удари другото помещение. Затрупа и нас, но Шим може да помести и планина, стига да поиска.

— Вдигнете това от мен. Кракът ми е затиснат.

— Мечтайте си — отвърна той.

В някакъв момент си бях въобразил, че съм ценен за тях, макар и да не знаех точно за какво. Вече нямаше нужда да ме използват като щит между себе си и Томас. Уорд знаеше, че е изстискал всичката информация, която можех да му дам. Това означаваше, че и с Лоръл е свършено. Сключих пръсти около един остър камък. Щях да примамя Уорд към себе си и да го забия в главата му. Ако ме чакаше смърт, той също щеше да умре.

Шим разчисти още по-голямо пространство и се промуши през купчината камъни. Уорд насочи лъча на фенерчето си към входа на другата стая. Стори ми се, че виждам тъмна пукнатина, която може би беше част от входа. Другите двама отстъпиха назад, а Шим се зае да издърпва камъните. Ериния повика Лазар, но не получи отговор.

Шим успя да вдигне една огромна плоча и я захвърли настрана като пухена възглавница. От гърлото му се изтръгна вик и той падна назад, за да избегне кошмарната гледка, която се разкри. Видяхме главата и раменете на Лазар. Половината му лице бе смазано. Бялата кост на черепа се виждаше ясно. Кървавата му уста зееше, сякаш се прозяваше. Беше пълна с прах. Острието на ножа бе пронизало меката плът под брадичката му, а тежестта на свлачището го бе нанизала в главата му до дръжката.

Спомних си за онова, което Корин ми беше казала за Хана Джафри. Бяха я убили с камъни и лицето й било смазано до неузнаваемост. А сега същата съдба бе постигнала и Лазар, който лежеше, погребан в пирамидата от паднали камъни.

— Нахвърляй обратно камъните, Шим. Нека поне го погребем достойно — каза мрачно Уорд.

 

 

Накрая все пак ме освободиха. Вече бях твърде изтощен емоционално, за да се питам защо. Закуцуках след тях. Завихме наляво по другия коридор и видяхме източника на светлината, която Мазар ни бе накарал да повярваме, че идва от Томас. На пода стоеше голям прожектор. Не видях жици, затова предположих, че се захранва от мощна батерия. Мазар го беше счупил с ритник, преди да избяга.

Новият тунел минаваше на четиридесет и пет градуса от основния проход, по който бяхме дошли. Нямахме представа накъде води, но щом Мазар си беше плюл на петите, значи някъде напред имаше изход. Докато се връщахме, Уорд не спря да кашля. Единственото ни фенерче започна да мига. Ако не намерехме изхода, скоро щеше да се наложи да си проправяме път в тъмнината. Вървяхме дълго и мъчително, докато накрая Ериния посочи слаб кръг светлина, която ставаше все по-ярка, колкото повече я доближавахме. Оказа се, че идва от една от дупките, които бяхме видели в скалите на идване. Излязохме на светло, поспряхме да си поемем дъх и тръгнахме към колата.

Естествено, мерцедеса го нямаше. Бяха оставили синия ван, но за него пък нямахме ключове. Ериния разби вратата и започна да си играе с жиците на запалителя. Уорд кипеше от яд, а Шим ме пазеше неотлъчно. Сателитният телефон на Уорд бе оцелял в срутването без драскотина. Преди да потеглим, той се обади на някого. Каза на Ериния да седне на пасажерското място и сам се намести зад волана. Шим изчака да вляза отзад и се натъпка до мен. Зачудих се дали Ериния беше загубила отровите си, но реших, че точно сега не искам да знам.

Яростта на Уорд, че е бил измамен от Томас, беше толкова силна, че атмосферата в колата можеше да се реже с нож. Мазар беше излъгал, беше го подвел и в крайна сметка беше останал верен на Томас. Възможността да спечели много пари се бе оказала лъжа, на която и той, и Томас са знаели, че Уорд ще повярва. Изпитвах известно задоволство да гледам самоуверения професор, който винаги владееше положението, буквално да се пръска по шевовете. Далеч от удобния си живот в Ню Йорк почвата под краката му се клатеше и той го знаеше.

Страшно засрамен, че е паднал в капана, Уорд мълча гневно през целия път. Обади се само веднъж:

— Щом стигнем в Ирак, всичко ще се промени. Там ние държим козовете.

Беше направил огромна грешка, като замина за Турция. Надявах се, че увереността му, че в Ирак ще успее, щеше да се окаже също толкова безпочвена.

 

 

Стигнахме до летище „Еркилет“ край град Кайсери, където вече ни чакаше самолет. Отлетяхме за Аман. Прекарахме там няколко часа и накрая получихме позволение да продължим към Багдад. Това ме изненада. Бях решил, че от Йордания нататък ще пътуваме с автомобил. Връзките на Уорд с местните власти явно бяха доста здрави.

Когато кацнахме в Багдад, самолетът остана на пистата поне час. Вътре влезе суров американски униформен чиновник, огледа ме хубавичко, провери паспорта ми и излезе. Предположих, че е издал разрешение да ме пуснат в страната. Излязохме от самолета, стъпихме на напуканата площадка и сякаш попаднахме в някаква пещ. Сигурно беше над четиридесет градуса. Не можех да си представя как войниците понасяха тази жега в пълно бойно снаряжение и с четиридесет килограма амуниции на гърба. Поех си дъх и устата ми се напълни със сажди. Чакаше ни бял военен джип със затъмнени стъкла. Целият беше очукан, издраскан и покрит с прах.

На предната седалка седяха двама здравеняци — съвременни варвари с каски и жилетки в защитен цвят върху мокри от пот ризи и джинси в цвят каки. Около вратовете им подрънкваха верижки с метални плочки, гравирани с имената и поделенията им. И двамата бяха гладко избръснати и подстригани на канадска ливада. На левия ръкав на единия имаше цяла редичка нашивки. Мъжете носеха оръжия, които изглеждаха така, сякаш можеха да отнесат цели сгради. Хвърлих поглед към Уорд.

— Кои са тези?

— Наемници. Тук е невъзможно да оцелеем без тях.

— Изглеждат доста млади.

— А вие какво очаквате, да си намерят някаква скапана работа в Америка ли? Тук печелят по хилядарка на ден.

— Къде точно отиваме?

— В хотел „Ал Мансур“. Не можете да се оплачете. Петзвезден е.

Хотел? Това ме изненада. Бях се изплашил, че отиваме в някакъв военен лагер. Ако Уорд бе принуден да ми бъде тъмничар, вероятно искаше колкото се може по-комфортен затвор.

— Когато влезем в хотела, няма да бъдете с белезници. Стойте до нас. Тукашните ни приятели ще вървят постоянно зад гърба ни, така че определено не ви съветвам да вършите глупости. Ако се опитате да излезете от хотела, ще попаднете право под огъня.

От летището излязохме на една магистрала. Колко ли пъти и Самюъл бе минавал точно оттук към града? Представих си как си почива вечер в някоя чайна, как посръбва чай и хапва сладки питки и пращящи от сокове горещи кебапи. Как се любува на блестящите куполи на джамиите. Как крачи покрай ленивите кафяви води на Тигър и посяда в „шарая“ — малките паркове край реката. Как се разхожда с любимите си приятели из сокаците и в стария еврейски квартал.

„Този град винаги успява да прелъсти човека — ми беше писал веднъж. — Когато го напуснеш, мислиш за него като за случайна позната, кратък флирт, моментно сближаване. След това разбираш, че се връща отново и отново в мислите ти. Не след дълго започваш да търсиш начини да се завърнеш. Багдад гъделичка интелекта ти само повърхностно; истинското привличане е плътско. Прилича на любовница, която не можеш да оставиш, колкото и пакости да прави. А за мен тя носи и чара на историята.“

Чудех се какво ли би казал сега, ако видеше в каква развалина се бе превърнал любимият му град.

Прозорецът на колата гледаше към обширна пустош, осеяна тук-там със зеленина и стопански постройки. Край пътя пейзажът започваше да прилича на декор от филма „Лудия Макс“ — изкъртена мантинела, кратери в асфалта и земята, купища пепел и парчета от издънената настилка; видях и една мъртва маймуна. Вонята от трупа стигаше до нас дори през затворените прозорци. Виждаха се потрошени камиони и леки коли и скелетите на унищожени танкове. Всичко беше покрито с прах и пепел. Из канавките тътреха крака хора с народни носии и търсеха Бог знае какво. В един момент ми се стори, че виждам на паважа леке от почерняла, засъхнала кръв.

Минахме през предградията и навлязохме в гъсто застроения център, осеян с разрушени сгради. Първият етаж на някои бе невредим — по големите мавритански прозорци и едрите тухли нямаше и драскотина. Горните етажи на същите сгради обаче представляваха кошмарна картина от овъглена дървесина и изкривени подпори. В продължение на стотици метри къщите бяха здрави, но винаги се появяваше по някоя напълно разрушена, подобно на изваден зъб в здрава челюст. Навсякъде се търкаляха зловонни чували с боклук.

Излязохме на широк път, който някога вероятно е наподобявал парижки булевард. Тогава между платната са расли редици величествени финикови палми. Сега повечето от тях бяха отсечени или взривени и пъновете стърчаха като забити в земята копия. Около тях гниеха кафяви листа. Забелязах, че и Уорд гледа към тях.

— Какво се е случило тук? — попитах.

— Наложило се да ги махнат, защото бунтовниците ги използвали като прикритие. Този път от летището към центъра е едно от най-опасните места в целия град.

— Колко жалко!

Уорд извъртя очи.

— Пробвайте някой път какво е усещането да ви отнесат краката с взрив. И вие ще отсечете едно-две дръвчета, ако вярвате, че това ще ви спаси.

Непрекъснато спирахме за проверка и пътят до хотела се разтегна на цял час. Когато все пак стигнахме, се натъкнахме на бетонни бариери, предназначени да спират евентуалните автомобили с експлозиви, и на гъсто разположени военни патрули. Наложи се да оставим колата и да извървим пеша пътя до входа.

Из хотела патрулираха набити здравеняци в черни военни униформи. Носеха толкова много огнестрелни оръжия, че спокойно можеха да превземат някоя малка държавица. Изненадах се, когато видях, че не бяха американци.

— Пешмерги — каза ми Уорд. — Кюрдски войници. Работят за американците. Не ви препоръчвам да се шегувате с тях.

След като пазачите ни провериха за оръжие, се запътихме към апартамента си — една спалня с дневна и баня. Хотелът беше много запуснат и Уорд ми каза, че е бил ограбен, когато окупационните сили влезли в Багдад. Бутна ме в спалнята и сложи точка на краткия ми флирт със свободата, като прикова китката ми за таблата на леглото. Този път свободна остана дясната ми ръка.

— Трябва да изляза и да свърша някои неща. Ще ви поръчам нещо за ядене. Ще поговорим, когато се върна — каза Уорд на излизане. Ериния тръгна с него. Двамата наемници се настаниха в хола и веднага сложиха някакво DVD в плейъра.

Открих, че мога да приплъзвам гривната на белезниците по рамката на леглото, така че успях да отида до прозореца и да погледна навън. В далечината видях тюркоазения купол на 14-а джамия Рамадан — един от последните грандиозни проекти на Саддам Хюсеин. Диктаторът се справяше отлично с огромните градежи, особено когато славословеха самия него.

Сведох поглед към двора на хотела и различих глутница кучета — бивши домашни любимци, които гладът беше принудил да се върнат към дивите си корени и да търсят храна из градските улици. Късаха със зъби някакви белезникави парчета на земята. Отвърнах очи, защото не исках да виждам какво точно ядат.

Шумът от автомобилния трафик утихна. Във вечерния въздух се разнесе лиричният глас на мюезина. Това трябваше да е петото и последно повикване за молитва за деня — точно между смрачаването и полунощ. Усещах красотата на тази песен и се опитах да се отпусна и да оставя полутоновете да ме пронизват. И тогава чух изстрелите — та–та–та! Кучетата завиха и заглушиха мюезина със собствената си отчаяна песен. Сега Лоръл беше толкова далеч, че не можех да си представя как да й помогна. Собственото ми бъдеще не изглеждаше много по-добро от нейното.

Когато минахме през фоайето, бях забелязал доста западняци. Съдейки по лекотата, с която общуваха помежду си, и ежедневните дрехи, повечето явно бяха журналисти. Хрумна ми, че ако успеех да се освободя, някой от тях можеше да ми помогне да избягам. Но без пари и документи нямах никакъв шанс да напусна страната. А дори и да успеех, Уорд щеше да си го изкара на Лоръл.

Използвах самотата си, за да помисля. Мисля, че разбрах защо ме бе довел в Ирак. Ако бях прав, скоро щеше да проличи.

Извиках единия пазач. Той провря глава през вратата.

— Какво?

— Искам нещо за пиене. Може ли да ми донесеш нещичко от минибара?

— Не сме ти келнери.

Надушвах хотдозите, които току-що беше притоплил в микровълновата.

— Откъде взехте хотдог?

— Всичко идва от Кувейт. Ние не ядем айракските лайна.

Въпреки твърдението му, че не бил келнер, той донесе храната ми на табла, която остави на нощното шкафче. Пикантно пиле с ориз и нещо зеленикаво, което вероятно някога е било зеленчук. До тях имаше термос със сладък чай и завинтваща се капачка, която можех да използвам като чаша. Излапах всичко за миг, сякаш беше изискана френска кухня.

Уорд се върна и отключи белезниците, за да мога да отида до тоалетната. Бавно сапунисвах ръцете си чак до лактите и дълго ги плакнах. После намокрих една хавлия с гореща вода и я притиснах до лицето си. Сресах се. Брадата ми започваше да добива доста дивашки вид.

Когато се върнах в спалнята, казах на Уорд, че искам нещо за пиене.

— Ами вземете си — отвърна той.

Усетих колко ниско съм паднал, когато почувствах истинско щастие, след като ми позволиха да отида в дневната без придружител и да отворя минибара. Гардовете зорко проследиха как извадих шишенце скоч, как го излях в една чаша и се върнах в спалнята.

Залюлях крака от ръба на леглото, а Уорд си придърпа един стол. Сега изглеждаше по-спокоен и приветлив.

— Ериния провери адреса, който ни дадохте. Изглежда е истински. Всъщност дори се намира в този квартал — ал Мансур. Собственикът на къщата е асириец, също както и братята Закар. Много е вероятно Томас да крие гравюрата там.

— Тогава защо просто не претърсите мястото? Имате наемници. Защо изобщо ме замесвате?

— Не искам да рискувам да я повредят по време на претърсването. Освен това трябва да науча повече, преди да влезем. Ще ги следим денонощно. Каквото и да е имало там преди няколко дни, още е в къщата.

— Дали Томас е имал време да се върне тук? Едва ли може просто да мине през летището.

— Преди колко време го видяхте за последен път — преди три дни?

— Горе-долу толкова.

— Много се съмнявам, че въобще е бил в Турция. Всичко беше клопка. Отклоняването ни му е дало предостатъчно време да отлети до Сирия или Йордания и да стигне до Багдад с кола. Сега на границите е истинско сито с хиляди дупчици, през които всеки може да се промуши. Оттам до града е само половин ден път с кола.

Той се облегна назад и се протегна. Въпреки жегата бе облечен в относително официален костюм, бяла риза и вратовръзка. Вероятно за да си придаде по-небрежен вид и да ме предразположи, той свали сакото си, отпусна възела на вратовръзката и нави ръкавите на ризата си.

Татуировката над китката му светна като неонов знак. Малко латинско h, а над него — къса тактова черта. Той се наведе напред и опря лакти на коленете си, а брадичката — на юмруците си.

— Утре сутринта ще ви изпратим на адреса, който ни дадохте. Искаме да влезете вътре.

— Защо пък аз? Сигурно има много хора, на които може да разчитате повече.

— Заради елемента на изненадата. Вие сте последният човек, който Томас Закар би очаквал да види в Багдад. Така ще успеем да го накараме да излезе. — Помълча, за да подчертае значението на следващите си думи. — Освен това можем да се лишим от вас. Не искам там да загине някой от хората ми.

— А след това, което стана в Турция, как точно ще обясня как съм стигнал дотук и защо изобщо съм си направил този труд?

— Няма да се наложи. Томас едва ли ще отвори вратата. Човекът, който го направи, ще му разкаже за вас. Сега той е доволен от себе си и почива на лаврите си. Само като разбере, че сте жив и че сте се добрали дотук, ще се стресне до смърт. Ще иска да разбере дали сте сам, или всички сме се спасили. Точно това искаме от него — да се чувства несигурен и да знае, че плановете му са били осуетени.

Станах и отидох до прозореца. Той не понечи да ме спре. Палмите в далечината се полюляваха от бриза; във въздуха трептеше мараня от жегата. Стори ми се, че съм в мираж и че всичко това не може да ми се случва наистина. Обърнах се към Уорд:

— Няма да го направя. Какъв е смисълът? Така или иначе, ще убиете и мен, и Лоръл.

Уорд се усмихна, стана и отиде в дневната. След секунди се върна с един куфар, който остави на леглото и отвори. Бръкна в платнения джоб и извади кафеникав пощенски плик. Изсипа съдържанието му на одеялото. Приближих се, за да видя какво има там.

Пачка от около стотина американски банкноти и кредитната ми карта, както и паспортът ми, който бях видял по-рано. Уорд посочи кредитната карта.

— Уредихме проблемите с баланса. Сега може да я използвате.

Бръкна в куфара и извади голяма черна кадифена чанта. Отвори красивия златен цип и внимателно извади някаква скулптура. Медната глава на Победата от Хатра.

За миг останах като ударен от гръм заради естествената красота на лицето. Очите бяха на мястото си — не като маската Варка^[1], която имаше само дупки и приличаше на сляпа сибила. Ирисите на Победата бяха направени от обсидиан, а бялото на очите й — от седеф. Това я караше да изглежда стряскащо жива.

— Да не мислите, че мога да я взема със себе си в Америка!

— Когато приключим тук, ще ви откараме със самолет до Белград. Оттам ще идем с кола до Цюрих. А там познаваме един търговец, който с радост ще ви помогне да се отървете от нея.

— Знам кой сте. Не можете да си позволите да ме пуснете на свобода.

Уорд отбягна погледа ми и се изсмя пресилено.

— Не ни интересувате нито вие, нито Лоръл. Не сте центърът на света. Само ни дайте това, което искаме.

Поредната лъжа. Защо направо не забодеше кука в устата ми и не ме издърпаше с въдица? Парите и обещанието за свобода бяха само начин да си осигури съдействието ми. Освен това не му повярвах, че не желае да нападне къщата. Още щом потвърдях, че Томас е там, щяха да атакуват. Скулптурата на Победата се издирваше от всички международни организации и щеше да изиграе главна роля в пиесата. Щяха да обвинят мен за кръвопролитията — мен, опозорения американски търговец на изкуство. Нямаше да мога да направя нищо, за да се спася, защото аз също щях да бъда мъртъв. Предложението му имаше за цел единствено да ме накара да изиграя ролята, която ми бе определил.

Уорд подскочи леко и аз разбрах колко е изнервен. Осъзнах, че телефонът му вибрира до бедрото. Извади го от джоба си, започна да говори, после се обърна и застана до вратата, като снижи глас. Тялото му изпълваше рамката на вратата така, че двамата пазачи не можеха да видят нищо. Взех пачката пари, пъхнах няколко банкноти в джоба си и бързо я оставих обратно. Болеше ме, че се налага да оставя паспорта и кредитната си карта.

Когато затвори телефона и се обърна, бе станал изключително делови. Махна куфара и съдържанието му от леглото и отново прикова китката ми за рамката.

— Ще се върна късно и веднага ще започнем.

— Още не съм дал съгласието си.

— Нямате избор. — Той прошепна нещо на пазачите и тръшна вратата зад гърба си.

Протегнах ръка към скоча, който бях оставил на таблата до мръсната чиния от обяда. Сключих пръсти около чашата и я поднесох към устните си. Изведнъж отново избухна експлозия от изстрели, толкова силни, че можеше и да са насочени към нашите прозорци. Изпуснах чашата и алкохолът се разля върху ризата ми. Лежах, смърдях на пиячка и тънех в нещастие.

 

 

Вероятно съм задрямал, защото посред нощ се събудих стреснат. Ръката, прикована към таблата на леглото, ме болеше заради неестествената поза, в която бе извита, и заради всички мъки от последните дни. В стаята на пазачите още бе светло и няколко слаби лъча се процеждаха и в спалнята. През звуците от филма и хъркането им като че ли чувах някакво шумолене, което идваше откъм краката ми. Седнах и погледнах към източника на шума.

Какво беше това — някаква халюцинация ли? По юргана пълзеше странно насекомо. Тялото му бе с размерите на ловджийски нож и притежаваше същия неземен, блед цвят като подводните същества, които никога не виждат светлина. Червените му челюсти стърчаха като клюна на сепия. Чудовището беше огромно. Започнах да ритам и да крещя. То побягна към стената. Сграбчих празната чаша и я хвърлих към него. Стъклото се строши в стената, но гадината се спаси в тъмната пролука между леглото и нея. После се появи — още по-близо до мен. Вдигна предните си крачка и ги размаха във въздуха, сякаш се опитваше да се настрои на честотите на своя враг.

— Какво става, по дяволите? — Силуетът на пазача се появи в рамката на вратата и закри светлината. Сега вече не виждах чудовището.

— На леглото ми има някакъв скорпион. Убий го! За бога, побързай!

Той включи лампата и аз видях, че нещото вече бе само на няколко сантиметра от голата ми ръка.

— Мамка му. Как ли е стигнало дотук? — затюхка се наемникът. — Това е камилски паяк. Няма да го пипам. Крият се в пясъка и изскачат изведнъж, залавят се за корема на камилата и го захапват с челюстите си — оттам и името им. Ухапването им е много отровно — по-лошо, отколкото на скорпиона.

Напълно паникьосан, аз се дръпнах колкото се можеше по-далече на леглото, но ръката ми още бе здраво прикована към релсата. Вече усещах пухеното докосване на предните крачка, които заопипваха кожата ми.

— Тогава ми хвърли ключа, задник такъв!

Вторият пазач се намъкна в стаята, хвърли ми един поглед и се преви на две от смях.

— Само да се видиш, Медисън! На косъм си да напълниш гащите. — Той хвана таблата, изтърси празните чинии на пода и я стовари върху паяка. Той се претърколи по гръб и крачката му замахаха безпомощно във въздуха. Войникът здраво го притисна с таблата и се чу хрущене. Наемникът изтърси трупа от покривката на леглото. Покатерих се отново на мястото си.

— Нарочно сте го пуснали тук, глупаци такива!

— Я си затваряй човката и пак помисли, преди да ни говориш като на прислуга! — изръмжа вторият пазач. — Искахме да се посмеем. Скучно ни е само да гледаме филми. Боли ли те ръката?

Гривната на белезниците беше протрила кожата на китката ми до кръв, докато се бях дърпал от паяка. Двамата отново изчезнаха в стаята си. Лежах буден до сутринта от страх от глупавите им майтапи.