Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (34)

Двадесет и девета глава

Когато се втурнах да помогна на стареца, Шим ме сграбчи и ме залепи за стената. Мазар крещеше. Не ми трябваше да знам турски, за да разбера гнева в гласа му.

— Ериния, кажи на Мазар да се успокои — обади се Уорд.

Когато Шим ме пусна, Лазар и Ериния извадиха пистолетите си. Мазар и спътникът му се втренчиха враждебно в нас. Уорд не им обърна внимание, бръкна в една чанта и измъкна оттам няколко фенерчета. Задъхвах се от гняв.

— Защо го убихте? — изкрещях. — Вие сте свине!

— В минутата, в която излезеше с парите, половината село щеше да разбере, че сме тук.

— Убихте го без причина. Ако Томас се крие в тази къща, значи е адски тих!

— Чували ли сте за Кападокия? — попита Уорд. — Знаете сигурно, че там има подземни градове, древни зали и килии, които се спускат на осем етажа под повърхността. — И какво? Далече сме оттам.

— Тук също има подобна мрежа, макар и много по-малка. Томас е намерил един специален гроб, след като е разчел правилно гравюрата. До него можем да стигнем през зимника на тази къща.

Почти се изсмях невярващо, но се спрях навреме. Ако Уорд искаше да вярва, че е намерил някаква подземна съкровищница, нека си вярваше.

— Откъде знаете това? — попитах. Уорд посочи към Мазар.

— Той е довереник на Томас. Свърза се с нас чрез посредник, един от верните приятели на Ериния. Гробницата, която Томас е открил, е запечатана още от падането на фригийската империя.

— И вие мислите, че старецът е знаел това?

— Разбира се, че не. Просто си е мислел, че искаме да видим подземните християнски светилища.

— И защо избрахте точно Мазар за тъмното си дело?

— Заради най-убедителната възможна причина. Томас не му е давал достатъчно пари. А аз му предлагам голям дял от печалбата.

Когато Томас ми беше казал за скритото асирийско съкровище, бях приел думите му като преувеличение, но това, което каза Уорд, вече граничеше с фантазията. В продължение на хиляди години тези места са били преравяни сантиметър по сантиметър от иманярите. Отдавна щяха да са намерили един скрит гроб. Съществуването на тайна гробница, пълна със съкровища, в един подземен турски град беше толкова вероятно, колкото и Светият Граал да се появи в Кливланд. Фанатичното му желание да открие нещо колосално го бе накарало да изгуби всякаква представа за действителността.

Обаче ми хрумна една идея. Подобната на пчелна пита мрежа от килии и проходи, с каквито бяха известни тези подземни градове, съдържаше и много свързващи стълби и дупки в подовете. Някои от тези дупки някога са служили като тоалетни или кладенци, но стълбите са били използвани, за да могат хората да достигат до по-долните коридори. Ако внимавах, може би щях да успея да се спусна по някоя от тях и да се измъкна. Това ми даваше мъничък шанс за спасение.

— А защо трябваше да вземате и мен?

— Вие сте нашата застраховка — отвърна Уорд.

— Томас ще се радва да ме види мъртъв. Вече ви казах това.

— Той е долу с още двама мъже и всички са въоръжени. Ще ви сложим най-отпред, докато се пазарим. Ако започнат да стрелят, вие ще ни послужите за щит.

Но вие никога няма да се измъкнете.

Уорд погледна часовника си.

— Томас е долу вече два часа. Трябва да тръгваме. — Посочи към стареца, който лежеше неподвижно на пода.

— Вдигнете го — това бе казано на мен. — Не можем да го оставим тук.

— Сами си вършете мръсната работа. Аз няма да го докосна.

Уорд ми се изблещи.

— Тогава си изберете отровата. Отварата на Ериния или ножът на Лазар? Препоръчвам Ериния. Тя ще ви дари с по-бърза смърт.

Мазар извика още нещо и отиде до стария човек.

— Каза, че той ще носи стареца — преведе Ериния. Мазар вдигна трупа с лекота — старчето едва ли тежеше повече от едно малко момче. Устните му бяха посинели, а главата му се люлееше безпомощно. Отвърнах поглед. Спътникът на Мазар остана на мястото си, за да следи за любопитни съседи.

В стената на зимника бе изсечена груба врата. Отворихме я и влязохме в един тунел. От куките, забити в тавана му, висяха бели коледни лампички и хвърляха бледа светлина в плътния мрак. От двете страни на прохода бяха наковани лавици, отрупани с увити в конопено платно пити кашкавал, прашни буркани с маслини и разни сладка. Тук, долу, бе значително по-хладно.

На рафтовете имаше и множество глинени гърнета. Веднага видях, че са антики, и предположих, че старецът ги е намерил, когато е прокопавал този коридор. Явно си беше запазил по-ценните находки. Тунелът бе укрепен с греди. На всеки десетина крачки от тавана се ронеше пръст заради тежките стъпки на Шим, които тресяха земята. Чудех се колко ли е стабилен този коридор.

Проходът рязко свърши. Кръгла скала, прилична на воденичен камък с дупка в средата, ни препречваше пътя. Очевидно бе направена от човешка ръка.

— Древната врата — каза Уорд. — Използвали са тези дупки, за да стрелят през тях с лъкове.

Отдръпнахме се, а Шим с грухтене изтърколи вратата настрани и разкри втори коридор. Тук вече нямаше електрическо осветление. Уорд включи фенерчето си и един плъх бързешката се скри в някаква пукнатина. Дългата му, гола опашка приличаше на змия, която се шмугва в дупката си. Тук каменните стени бяха по-груби, а таванът — по-нисък. Тунелът миришеше на древни гъби и спори — миризмата на разложение. От едната страна на пода бе издълбан примитивен канал. Шим се видя принуден да се наведе, за да продължи напред. Бяхме влезли в подземния град.

Малко по-нататък стените бяха загладени с пясък. Отгоре бе залепена мозайка — доста повредена, но все още цяла. На нея видяхме византийски християнски символи и сюжети, както и един голям кръст. Под него в скалата бе издълбана квадратна дупка. Реших, че някога е служила като примитивен олтар. Знаех, че в Кападокия тези селища датират отпреди 3500 години — чак от империята на хетите, а може би дори и от по-рано. През вековете те са били използвани от различни култури, които ги бяха разширявали и бяха оставили собствените си незаличими следи. Лабиринтът от стаи и зали представляваше отлична защитна система и предлагаше подслон от обсадите над земята, които можеха да продължат с месеци. Стори ми се, че виждам следи от пушещите факли, които някога са били прикрепвани към тези стени.

Накрая стигнахме до няколко празни килии. Спряхме пред едната и изчакахме, докато Мазар внесе вътре тялото на стареца и го остави на пода.

Когато минахме през следващата килия, Уорд посочи издълбания в задната стена релеф на лъвица. Беше толкова майсторски направен, че когато Уорд насочи лъча на фенерчето си към него, лъвицата сякаш изскочи от скалата. Скулпторът нарочно бе използвал естествените контури на камъка, за да очертае тялото на звяра. Лъвицата стоеше на задните си крака и от разтворената й паст стърчаха страховити зъби. На корема й имаше няколко добре издялани цицки.

— Това е фригийски барелеф — каза Уорд с очевидно вълнение. Настроението му отново се беше променило. Сега изглеждаше екзалтиран, сякаш появата на лъва бе потвърдила всичките му надежди. Лошото настроение бе преминало почти в екстаз. Стори ми се, че долавям лъч на надежда дори в мъртвите очи на Лазар.

Спомних си думите на Наум. Де е сега леговището на лъвовете? Дали не бях сбъркал? Нима наистина бяхме на прав път? И ако беше така, откъде беше научил Наум, един асирийски писар, за скритата гробница? Предполагах, че беше възможно да е придружил Ашурбанипал в похода му към Анадола.

Продължихме надолу по коридора. Изведнъж Мазар се обърна рязко и ни направи знак да спрем. Бяхме стигнали до две малки помещения, изсечени в скалата едно срещу друго. На около петдесет метра по-нататък тунелът свършваше в Т-образна пресечка. Мазар зашепна нещо на Ериния.

— Иска да изключим фенерите — преведе тя. — Гробът е тук вляво.

Светлинките угаснаха една след друга и потънахме в пълен мрак. Когато очите ни привикнаха, успяхме да различим леко сияние, което идваше от лявата страна на пресечката.

Мазар отново включи фенерчето си и насочи лъча към пода. После отново каза нещо на Ериния.

— Ще тръгне първи — каза тя. Уорд накара останалите да влязат в стаичките, но настоя аз да остана в коридора, където всички можеха да ме видят. Уорд и Ериния се вмъкнаха в едното помещение след Шим, а Лазар зае другото. Когато се опитах да се набутам след него, той извади ножа си.

Ако Томас наистина беше тук и ме засилеше с градушка от куршуми, можех да се защитя само ако се залепях за стената като ваденка. Мазар напредваше стъпка по стъпка от лявата страна, докато почти достигна арката, където тунелите се пресичаха. Направи ми знак. Не помръднах. После каза нещо. Счу ми се като „Ела“. Сигурно си въобразявах. Той вдигна рамене, задържа фенерчето в една ръка, бръкна в джоба си, извади телефона и набра някакъв номер.

За миг се почудих защо се опитва да се обади оттук. В следващата секунда осъзнах какво ще се случи и хукнах към него с риск да си счупя врата.