Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (33)

Двадесет и осма глава

— Нали трябваше да идем в Багдад и да намерим адреса, който ви дадох?

— Оплаквате ли се, че сте на посещение в родната си страна?

Лазар се изхили на забележката на Уорд. Казах му да го духа.

— Какво става тук, Уорд?

— Просто едно малко отклонение — отвърна той. — Насладете му се, докато можете.

Минахме лесно през митническия контрол. Не направих опит да бягам, защото в главата ми още звучеше изтънелият от страх глас на Лоръл. Не се и съмнявах, че Ериния беше способна да използва отровата си. Трябваше да изчакам подходящия случай и да съм сигурен, че Лоръл няма да пострада, преди да се опитам да бягам. Това означаваше да чакам да се разсеят или да остана насаме с някой от тях.

Според часовника на летището бяхме пристигнали в десет вечерта. В тъмнината не можах да видя нищо през прозорците на колата — градът само се мяркаше пред очите ми. Стори ми се, че видях купола и екзотичните остри минарета на великолепната Синя джамия, но може би просто си въобразявах.

Няколко седмици преди деветия ми рожден ден Самюъл ми беше писал, че ще напусне обекта си в Мосул и ще прекара няколко седмици в Турция. Бях му се примолил да ме вземе със себе си. Евелин ме предупреди да не се надявам много, но и двамата бяхме изненадани, когато той се съгласи. Тя ми купи книга със снимки от Турция и аз я разгледах толкова много пъти, че запомних целия текст наизуст. Още си спомням вида на зелените басейни на Йераполис^[1], където под повърхността на водата се мержелееха мраморни римски колони като призраци от далечното минало. Дни преди полета Самюъл прати телеграма, за да съобщи, че плановете му са се променили. Сякаш бе затръшнал врата в лицето ми. Минаха месеци, докато се оправя от разочарованието.

Тази случка изигра голяма роля в изчезването на интереса ми към родната ми страна. От този момент нататък тя бе за мен само дума в паспорта ми на натурализиран американец. Към това се прибавяше и горчивият привкус от историята, която ми бяха разказали за роднините, които ме били изоставили. Така че гордостта, която изпитах сега, когато за първи път виждах Истанбул, макар и като размазан пейзаж през прозореца на колата, ме изненада. Но първата ми среща с родината бе опетнена от жестоката ситуация, в която се намирах.

Мерцедесът спря пред една изключително красива сграда от жълтеникавобял камък, чиято фасада бе богато украсена със статуи и декоративни розетки.

— Гранд хотел „Лондон“ — обяви Уорд. — Ще влезем тук.

Влязохме в хотела и на мига се пренесохме в миналия век — богати кристални полилеи, викториански тапети и златни статуи в стил ар деко от двете страни на величественото стълбище. Кадифената дамаска на мебелите някога е била бургундскочервена, но бе избеляла с времето.

Уорд хвърли бърз поглед на фоайето, после на часовника си и излая към Ериния:

— Не виждам посрещаните. Мислех, че трябва да ни чакат тук.

— Ще дойдат. Сигурно са се забавили в задръстванията или нещо такова — отвърна тя.

— Плащаме им достатъчно, за да са точни — изсъска той. — Тогава да си намерим маса — умирам от глад.

Уорд отиде до бара, а ние се настанихме на столовете си. Видях, че говори с бармана и му подава пачка банкноти. Залата изглеждаше толкова викторианска, че можеше да мине за филмов декор от времето на британския колониализъм. В бамбукови клетки наоколо имаше живи папагали, които рошеха яркоцветните си пера и се люлееха на пръчките си. От време на време изкряскваха по нещо, но каквото и да казваха, не беше на английски. Почти очаквах да видя героя от романа „Ориент експрес“ на Греъм Грийн да сърба джин с тоник на някое високо столче край бара.

Когато Уорд се върна, настроението му се беше оправило. Пред мен отново стоеше жизнерадостният и весел професор. Беше си талант да скачаш така от мрака на истинския си характер към добродушната усмивка.

— Нашият познат се е обадил в хотела. Скоро ще бъде тук. Казаха ми, че не е обичайно да се вечеря в бара, но аз успях да убедя бармана. Поръчах ни храна и напитки.

— Тук ли ще прекараме нощта?

— Не. Ще останем само за малко, после тръгваме. До дестинацията ни има още пет часа път.

— За града Афион ли говорите?

— На север от него. — Барманът ни прекъсна, като донесе табла с напитки и сервира първо на Уорд, не на Ериния. Почти се кланяше, без съмнение заради огромния бакшиш, който бе получил от него. Заиграх се с идеята да му предам съобщение до нюйоркската полиция, но се съмнявах, че ще успея да го хвана насаме.

Уорд реши да се изфука и пак влезе в ролята на умния професор.

— От този хотел се открива една от най-красивите гледки към Златния рог. Вече не е толкова модерен и затова обичам да идвам тук. Построен е през 1892 година, скоро след прокарването на железопътната линия „Ориент експрес“ до Истанбул. Влаковете довели нова вълна завоеватели — английските туристи, които търсели мистиката на Близкия изток. Агата Кристи е написала „Убийство в Ориент експрес“ в хотел „Пера Палас“ само на няколко крачки оттук, а през 20-те години в същия този бар е седял Ърнест Хемингуей.

— Тук е доста лъскаво за Хемингуей. Чел съм, че в Китай е пиел вино от буркан с осем змии вътре. — Наслаждавах се на раздразнението, което се изписа на лицето на Уорд, когато го прекъснах.

На вратата се появиха двама мъже. Ериния се усмихна с известно облекчение и тръгна към тях. Предположих, че единият е около тридесетгодишен, а другият, чиято коса бе изпъстрена със сиви кичури, беше на около петдесет. Носеха обикновени костюми без вратовръзки и черни очила, макар вече да се беше мръкнало. По-младият имаше златен часовник с дебела верижка. Приличаха на герои от „Кръстникът 3“.

Уорд им предложи питиета с артистичен жест, но те отказаха. Ериния не си направи труда да ни представи, или поне така изглеждаше, защото говореше нещо на турски. Когато свърши кратката си реч, сивокосият мъж погледна Уорд и кимна.

— Попитай ги преди колко време са го видели — каза й Уорд. Тя преведе, изслуша отговора и отвърна:

— Вчера вечерта в гробницата. Мазар — тя посочи по-възрастния, — потвърди, че още се намира в района.

За кого ли говореха? За Томас? Той ми беше казал, че съкровището идвало от Анадола. Знаехме, че има връзка с Фригия, но не можех да повярвам, че ще намерят нещо в Турция. Плячката на Ашурбанипал е била пренесена в Асирия преди хилядолетия. И все пак не можех да бъда сигурен, че Томас ми е казал истината.

— Тогава къде точно отиваме? Нямам желание да гоня Михаля — каза Уорд. Ериния каза нещо на по-възрастния мъж. Той извади телефона си, заговори бързо на турски и отново се обърна към нея.

— Намира се на едно от две възможни места — каза тя. — Или в село Язълъкая, или в село Аязънкьою. Мазар има съгледвачи и на двете места. Мислят, че се е скатал някъде за през нощта и няма да излезе до сутринта. Ако се опита да си тръгне, ще го задържат, докато пристигнете.

Лицето на Уорд почервеня от гняв заради неясния отговор и необходимостта да разчита на Ериния, която знаеше езика.

— За Томас Закар ли говорите? — Зададох въпроса си на Уорд. Той се поколеба, но реши да ми каже истината.

— Той е тук, а не в Ирак, както смятахте вие. Предполагам, е решил, че може да ни измами.

Още се съмнявах, че това е така, но си замълчах.

Храната пристигна. Имаше няколко предястия — едното поднесено със сос джаджък от кисело мляко, имамбаялдъ, пилаф и феноменално вкусен дюнер кебап. Започнахме трескаво да се храним, защото Уорд бързаше да тръгнем.

Когато се върнахме в колата, отново трябваше да седна между Ериния и Лазар. Предишният шофьор беше изчезнал и зад волана седна Мазар, който наду колата с невероятна скорост. Спътникът му ни последва със син миниван „Форд Еконолайн“. Никога нямаше да настигне мерцедеса, помислих си аз.

Миризмата на острия парфюм на Ериния ме отвращаваше, както и близостта на твърдото, ръбесто тяло на шута. През цялото пътуване останах буден въпреки късния час. Биологичният ми часовник напълно се беше разбил от полета.

През предното стъкло можех да видя как с наближаването на зората светлината започва да се процежда по източното небе. Теренът беше хълмист, с червеникава почва, по която се мяркаха тъмнозелени туфи трева и друга растителност. От време на време минавахме през дефилета и тук-там по някоя овощна градина или стопанство. Сърцето ми отново подскочи. Какво не бих дал да имам свободата да опозная собствената си страна!

Отварях си очите за крайпътни знаци, за да разбера накъде отиваме. По едно време минахме покрай голям град на име Ескишехир и продължихме на изток по магистрала Е-90. Скоро след това разбрах, че сме изгубили минивана. Когато двайсетина минути по-късно доближихме още един град, шофьорът се обърна и заговори на Ериния.

— Стигнахме Чифтелер — каза ни тя. — Тук ще завием.

Свърнахме надясно по еднопосочен черен път и скоро стигнахме някакво селище. Колата рязко спря и Мазар посочи групата къщи пред нас.

— Язълъкая^[2] — каза той.

Слязохме от колата.

— А сега накъде? — попита сприхаво Уорд. Мазар явно разбираше малко английски, защото отново посочи напред. Гледката направо ми спря дъха. Пред нас се издигаше хълм с полегати склонове, осеян с прекрасни къщици с керемидени покриви и стопански постройки. Зад тях се извисяваше усойно скалисто било, направено сякаш от високи каменни кули. Меката вулканична скала бе изгладена от хилядолетните ласки на вятъра и водата, която сякаш бе оформила галерия от гигантски статуи. В средата на хребета, почти на върха на скалите, в камъка бе издълбана фасада на гробница, висока поне тридесет метра. Беше във формата на обикновен правоъгълник с островръх покрив. Изгряващото слънце хвърляше лъчите си право върху нея и розовите отблясъци на камъка ме заслепиха. Специалните ефекти на утринната светлина и контрастът между гробницата и грубия камък около нея я караха да прилича на магическа порта, която по вълшебство се бе появила на скалната повърхност.

Заобиколихме селото. Малцината, които бяха излезли навън в този час, не ни обърнаха никакво внимание. Предположих, че отдавна са свикнали с туристите. Когато се приближихме, видях, че структурата е покрита със сложни геометрични барелефи, а в долната й част има дълбока ниша. Имаше само фасада — вътрешността така и не е била построена.

Уорд не можа да й устои и спряхме отпред.

— Гробът на Кибела — каза той и посочи някакви надписи. — Това е един от най-добрите образци на фригийската писменост. — Обърна се към мен. — Знаете ли легендата за Кибела?

— Отчасти — отвърнах и си спомних какво ни бе разказал Филип Антъни.

— Била е сестра на богиня Ищар и, подобно на нея, символ на плодородието и кръвожадността. В изблик на страшна ревност Кибела заклала жената, която желаел любовникът й Атис. От отчаяние Атис отрязал собствените си гениталии с остър кремъчен нож. — Уорд се усмихна. — Не бихте искали да си имате неприятности с тази дама.

Оставихме паметника зад гърба си и закрачихме към изсечена в скалата стълба. Ериния вървеше до Мазар и му говореше нещо бързо. Лазар остана на опашката на малката ни процесия. Стигнахме до стълбата и се заизкачвахме. Стъпалата бяха неравни и изронени на много места. Нямаше парапет. От двете страни ни притискаха назъбените стени на скалните кули. Стълбата приличаше на пътека в катедрала. Мястото сякаш бе родено от развихрената фантазия на Гауди.

Дори в ранната сутрин жегата вече започваше да се усеща и Уорд — най-тромавият от нас, започна да пъхти и да се задъхва. Вървях точно зад него и забелязах, че краката му треперят — или заради усилието, или, което беше по-вероятно, от страх от височините. От време на време в скалата зейваха цепнатини и пътеката рязко се накланяше надолу. Нужно беше само едно побутване и Уорд щеше да се срине в пропастта. Можех да изпълзя след него, да взема телефона му и да се опитам да избягам. Може би. Но Ериния и Лазар щяха да ме последват като ловджийски кучета.

Стълбите отвеждаха до една естествена арка в скалата. През отвора й блестеше кръг лазурносиньо небе. Когато излязохме от другата страна, се озовахме на плоското плато на върха на хребета. Пред краката ни се простираха руините на акропол. На скалата бе издълбан релеф с каменни олтари и странни фигури в дълги роби и конични шапки. Ветрецът разроши косата ми. Бях поразен от магията на мястото.

Водачът ни махна и клекна на края на скалата. Ериния се приближи и също надникна.

— Тук има скална тераса, която се издава от входа на друга гробница на около петнайсет метра надолу. Лазар и аз можем да идем да й хвърлим един поглед.

Уорд ме погледна и отвърна:

— Не. Единият от вас трябва да остане с мен.

Изругах под нос. За частица от секундата в мен се бе събудила надеждата, че групата ще се раздели и ще остана насаме с него.

Загледахме как Ериния започна да се спуска. Силното й, атлетично тяло й помогна да стигне до скалната площадка за нула време. Когато стъпи на нея, телефонът на нашия водач иззвъня. Той проведе кратък, напрегнат разговор и изкрещя нещо на Ериния. Тя изпсува и започна да се катери обратно.

— Мазар ми каза, че току-що са видели Томас в другото село — извика ни тя. Уорд се спусна към Мазар и закрещя в лицето му обвинения, в които се чуваше и по някоя мръсна дума. Водачът също не му остана длъжен, но на турски.

— Писна ми от всичко това. — Уорд впери очи в Ериния, която най-сетне се изкачи до върха. Изглеждаше готов да я удари. — Казаха ни, че Закар е тук.

На нея обаче също й беше дошло до гуша и му се нахвърли с особена злост.

— Това, което всъщност ни казаха, е, че Томас е бил тук вчера вечерта. Виж тази земя — навсякъде има пещери и усукани скални образувания. Томас спокойно е могъл да им се изплъзне. Поне са го намерили отново. Престани с истериите си и се съсредоточи в усилията да ни закараш там, преди да го изпуснем още веднъж.

Уорд усети, че тя е права, и преглътна гнева си. Забързахме обратно към колата.

Отново караше Мазар. Големият мерцедес се втурна по черните пътища. Камъни и чакъл деряха шасито, колата се люлееше бясно и хвърляше струи прах на завоите. Скоро стигнахме в друго село, което много приличаше на онова, което бяхме оставили зад гърба си. Миниванът някак бе успял да стигне преди нас. Беше паркиран край пътя и празен. Ериния, Уорд и водачът ни събраха глави за няколко минути и заговориха бързо.

И тук земята бе осеяна със скали и странни комини от вулканичен камък. На много места бяха издълбани дупки и светилища. Предположих, че ще тръгнем право към скалите, но вместо това поехме по една стръмна, криволичеща пътека, покрита с калдъръм, която прекосяваше селото. Завихме край един ъгъл и изведнъж пред нас легна огромна сянка. От нишата между две сгради излезе Шим. Зад него вървеше спътникът на Мазар. Явно бе отишъл някъде, за да вземе Шим. Изругах. Току-що бягството ми бе станало много по-трудно. Сега бяхме шестима срещу един.

Отидохме до една от къщите, която се намираше на края на селото. Двуетажната сграда, боядисана в яркожълто, беше залепена за високата скала отзад. От другите три страни я заобикаляше триметров дувар, от който преливаха цъфтящи диви лози. Водачът ни похлопа на портата и извика. След няколко минути чухме приближаващи се стъпки и някой отлости портата. Тя се отвори и разкри възрастен белокос мъж, който ни се усмихна широко и топло. Поздрави ни на турски и задържа вратата, докато влезем. Минахме през прохладен двор, засенчен от овощни дръвчета. Отнякъде се чуваше плисъкът на фонтан.

Когато Шим мина покрай стареца, той хубавичко се вгледа в него, а после се сви, протегна ръце напред и изкрещя нещо. В очите му блесна страх.

— Не иска Шим да влиза в дома му — каза Ериния. — Щял да донесе лош късмет.

— Попитай го дали иска парите ни, или не. — Уорд извади портфейла си и отдели две стодоларови банкноти. Беше разкопчал горните копчета на ризата си и се потеше силно. Беше на косъм да избухне отново.

Мазар въведе стареца в къщата и тихо му заговори. После направи знак на Уорд да даде парите. Домакинът сграбчи банкнотите и избяга.

— Шибана откачалка — обади се Лазар.

Ериния беше най-близо до външната порта. Старецът се приближи, посегна към дръжката и я завъртя. Ериния пристъпи към него. Предположих, че ще се сбогува на турски. Той я погледна отдолу нагоре, усмихна се на хубавата жена и започна да отваря вратата. Тя хвана нещо между палеца и показалеца си и направи рязко движение, сякаш стиска шията му — странен начин да се сбогуваш. В очите му се появи стреснато изражение. Той сграбчи гърлото си и се опита да каже нещо. Пое дълбоко дъх и не падна веднага, а сякаш се сгъна, като протегна едната си ръка, за да смекчи удара в земята. Тялото му подскочи от първия спазъм. Краката му затрепериха. Мисля, че прехапа езика си. Спазмите зачестиха.