Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (30)

Двадесет и пета глава

Имейлът на Анди направи следващия телефонен разговор десет пъти по-труден. Положението бе излязло извън контрол и вече не бях в състояние да се справям сам. Налагаше се да кажа на полицията за Лоръл, но трябваше да ида с някого, на когото щяха да повярват. Обадих се на личния му номер и той вдигна веднага.

— Резник на телефона.

— Обажда се Джон Медисън.

— Е, закъсняхте само с един ден. Доста хора чакат помощта ми, Медисън. Сместих ви в програмата си единствено за да направя услуга на Анди.

— Вижте, от сърце се извинявам, че пропуснах срещата. Една моя приятелка е в сериозна опасност. Тя…

— За юридически проблеми ли говорим?

— В определен смисъл да.

— Ако иска да й запиша час, ще се надявам да е по-възпитана от вас.

— Всъщност още не сме стигнали до юридическата част. Заплашиха я, а сега тя изчезна.

— Само не ми казвайте, че искате да отидете в полицията заради нея.

— Да, така мислех да направя.

— Бил ли сте някога в „Тумс“^[2]?

— Не.

— Скоро може да попаднете и, нека ви предупредя, там ще ви изядат за закуска. Последния път изрично ви казах по никаква причина да не се свързвате доброволно с полицията и това беше още преди да получа последната информация.

В главата ми зазвуча аларма.

— Каква информация?

— Скоро ще издадат заповед за арестуването ви.

— Защо? — Сърцето ми се сви.

— Явно един от съседите на Хал Вандерлин е намерил уреди за приготвяне на наркотици, изхвърлени през оградата му. По-точно една сребърна лъжица. Тя е в полицията. По нея има следи от хероин и вашите отпечатъци.

Той явно прие мълчанието ми като самопризнание.

— Съгласен съм да ви дам още един шанс. Елате в офиса ми, разкажете всичко подробно и ще дойда с вас до управлението. Ще ви отправят обвинение и вероятно ще прекарате около ден в ареста, но ще ви намеря…

— Не мога да направя това. Не знаете цялата…

— Тогава не мога да ви помогна повече, господин Медисън. Дочуване.

Стори ми се, че съм попаднал в средата на осем магистрални платна, по които фучаха коли. Току-що отрязаха всички възможности, които бях премислил. Сега всяко ченге, покрай което минех, щеше да представлява заплаха. Когато се докопам до гравюрата ще се наложи да намеря друг начин да преговарям с Ериния и хората й, и при това съвсем сам.

 

 

Когато влязох във фоайето на къщата на Лоръл, портиерът ме поздрави:

— Добро утро, Джон. Чудесно е, че времето се пооправи. Идваш за Лоръл, предполагам? Тя добре ли е? Разбрах, че вчера вечерта й е призляло.

— Оказа се само лоша мигрена. Сега е добре, но не си е у дома. Има среща с адвокатите на Хал и се нуждае от един документ, който е забравила тук. Дойдох да го взема. Може ли?

Лицето му загрижено потъмня.

— Много ми е неприятно да ти го кажа, но съветът е много строг в това отношение. Тя трябваше да ми се обади, за да потвърди. Можеш ли да й звъннеш сега?

По дяволите. Твърде много бях разчитал на доверието му в мен.

— Срещата е сериозна, а знаеш какви са рецепционистките — не искат да прекъсват такива важни разговори.

Лицето му заприлича на гранитна скала и разбрах, че няма да го трогна. Какво щях да правя сега?

— В тази сграда има ли охранители? Може да се качат горе с мен.

— Идват само на повикване. Виж, тъй като те познавам, мога да направя едно изключение. Майсторът е в сградата, поправя климатиците. Ще го повикам да дойде с теб. — Обади се по мобилния си телефон и предаде молбата.

— Благодаря. Лоръл е толкова разстроена заради Хал, че не е чудно, че започва да забравя.

— Тъжна история. Това момче израсна пред очите ми.

— Знам. За всички ни е трудно.

Асансьорът изпиука и от него се подаде майсторът и ми махна. Затичах се и влязох при него. За щастие успях да си спомня кода за влизане в апартамента.

Когато влязохме, нервите ми едва не поддадоха. Струваше ми се, че съм видял Лоръл да си играе с пръстена в кабинета, който се намираше до дневната, но не бях сигурен. През френския прозорец видях, че чиниите и подгизналата вечеря още стоят на масата отвън.

— Какъв хаос! — възкликна майсторът, когато влязохме в кабинета.

Сякаш през стаята беше минал ураган. По целия под бяха разхвърляни папки и снимки, а лаптопът на Лоръл липсваше. Майсторът ме погледна подозрително.

— Какво се е случило тук?

Вдигнах рамене. Не ми се налагаше да се правя на шокиран — бях толкова изненадан, колкото и той.

— Не знам. Вероятно се е канела да ги подрежда, но е изникнало нещо друго.

Май не успях да го убедя.

— Ще трябва да съобщя за това. — Свали пейджъра от колана си и набра някакви цифри. Усетих, че шансът ми да намеря пръстена се изплъзва. Мислех, че съм го видял в кабинета, но къде? Заотварях чекмеджетата на бюрото, защото реших, че Лоръл може да го е прибрала. Вътре имаше бележници, кламери и други дреболии, но нито следа от пръстена. Тогава неочаквано ме навести редкият ми добър късмет — върху една етажерка над бюрото видях мъжки часовник и портфейл, а до тях — пръстена на Хал.

Чух телефона на майстора. В секундата, когато той отклони вниманието си от мен, за да отговори, се престорих, че посягам към една книга, грабнах пръстена и го нанизах на показалеца си. Наведох се и започнах да ровя из папките на пода. Намерих една, на която пишеше „Недвижимо имущество“, и я отворих. Извадих една фактура за платени данъци и я пригладих.

— Това е. Това искаше Лоръл.

Мъжът ми протегна телефона си.

— Портиерът иска да говори с вас.

— Здравей! Слушай, всичко е наред. На една полица тук има портфейл и часовник. Не са взети, така че не мисля, че е имало грабеж. Вероятно просто е разхвърляно. Тя не е кой знае каква домакиня. Ще я помоля да ти се обади, когато се върне.

Върнах телефона на майстора. Той поговори с портиера, затвори и ме погледна.

— Добре. Каза засега да оставим нещата така. Но ще докладва на собственика на сградата.

Преди да си тръгна, портиерът отбеляза документа, който бях взел. Бях в екстаз заради пръстена и се чувствах така, сякаш от гърба ми беше паднала огромна тежест.

Пръстите ми бяха по-дебели от тези на Хал и пръстенът му така ме стягаше, че дори не можех да го нанижа докрай на пръста си. Беше дебело, масивно бижу. Свих лявата си ръка в юмрук, за да не се изхлузи. Щом се отдалечих достатъчно от сградата, го свалих. На кортовете на Четвърта западна улица играеха баскетбол. Край телената ограда се тълпяха потни, шумни запалянковци. Бях прекарал много щастливи часове край игрището, където обичах да наблюдавам бързото, задъхано представление. Размечтах се.

Открих едно празно местенце на края на оградата и се загледах в пръстена. Изглеждаше старинен. В златния обков бяха гравирани сложни фигури, които обграждаха единствения диамант. Помислих, че сигурно е антика — вероятно викторианско копие на древен келтски пръстен за съхраняване на отрови. Печатът на златаря от вътрешната страна потвърди подозрението ми — такъв няма да срещнете на сегашните пръстени. Диамантът намигаше на слънцето, сякаш духът на Мина още живееше в него. Беше зловещо.

Може би пръстенът се отваряше? Натиснах издутините върху горната му част. Чук тихо цъкане и предната част на бижуто се отдели. В кухината лежеше мъничко листче хартия. Разгънах го с треперещи ръце.

Паешкият почерк на Хал и синьото мастило затрептяха пред очите ми. Троица — гроб Янсен.

Значи вчера съм бил прав! Бил съм толкова близо! Значи все пак Хал беше скрил гравюрата в гробницата край църквата на Застъпника! Макар останките на Мина вече да не бяха там, той все пак би имал правото на достъп по всяко време.

Въпреки че вчера се бях разминал с гравюрата на косъм, откриването на пръстена ме поуспокои. Най-вероятно групата на алхимиците беше разхвърляла така кабинета на Лоръл в търсене на антиката или на някакви знаци за местонахождението й. Сигурно тя им беше казала да търсят там. Сама не знаеше отговора, но се е надявала да си спечели малко време и им е подхвърлила тази уловка. Много хитро. Това означаваше, че не е толкова зле, че да не може да мисли логично. Телефонът ми показваше 11:48. Оставаха ми девет часа, за да я освободя.

Поспрях в една железария и купих фенерче и трион на батерии, с който да срежа катинара на гробницата. Триончето беше дълго само около две педи и щях да го скрия с лекота. Хвърлих дрехите си в една кофа за боклук, за да отворя място за гравюрата в куфара. Огледах се за Ериния и хората й и махнах на едно такси.

Когато влязох в гробището, се озърнах за пазача, но от него нямаше и следа. Наоколо не се виждаше жива душа. Може би този път късметът бе на моя страна. Отправих се към безименния мавзолей — предполагах, че това трябва да е гробницата на семейство Янсен. Когато подръпнах катинара обаче, той падна. Заключалката му бе внимателно срязана. Вратите се отвориха лесно, без да заяждат от мръсотия и прах — още един знак, че някой беше идвал тук преди мен.

Сложих катинара в джоба си и затворих вратите веднага щом влязох. Включих фенерчето и завъртях лъча наоколо. Бледи стоножки и паяци хукнаха да бягат към тъмните ъгли, изплашени от болезнената за тях светлина. Край страничните стени лежаха каменни саркофази. Капакът на единия беше отместен. Лъчът на фенерчето освети купчина покафенели кости, които не лежаха там, където им беше мястото. В гробницата цареше влага и хлад. Но в саркофага нямаше нищо друго, освен костите и няколко паяжини. Във втория саркофаг намерих един недокоснат скелет. Гравюрата беше изчезнала.

Изтръпнах от отчаяние. Последната ми надежда да спася Лоръл си беше отишла.

Когато излязох от гробницата, един глас прониза въздуха:

— Я чакайте малко! Вие бяхте тук вчера. Мислех, че съм ви обяснил всичко достатъчно ясно. — Пазачът приближаваше откъм хълма зад гробницата и този път на лицето му нямаше приятелска усмивка. Наведох се така, че да не види липсата на катинара, и отвърнах:

— След като ме насочихте към колумбария, научих, че името на леля ми не е в техния архив. Затова се върнах тук, където братовчед ми каза да потърся.

— Странно, защото на този мавзолей дори няма име.

— Реших, че може да е написано някъде, където не съм погледнал.

— И, разбира се, забравихте, че не бива да влизате тук.

— Ами да.

Той ме изгледа продължително.

— Какво ви става бе, хора? Рано тази сутрин трябваше да изхвърля още един като вас. Някакъв турист с раница. Явно никой вече не може да чете.

— Как изглеждаше?

— Малко приличаше на вас, но беше по-нисък и слаб. С тъмна коса.

— Имаше ли чуждестранен акцент?

— Да, но говореше английски добре.

Томас. Извиних се за нахлуването и побързах да се махна от гневния му взор.

Главата ми гореше. Не можех да разбера как Томас е разкрил скривалището. Каза, че е карал курсове в „Колумбия“, значи може би беше успял да разшифрова анаграмата. Само че пръстенът не беше пипан и се намираше у мен. Томас не бе видял последната подсказка на Хал. Дали вчера не бях разкрил нещо по време на разговора си с Ари? Бях му казал, че съм идвал в гробището. Дали беше споделил това с брат си? Сигурно. Знаех си, знаех си, че не мога да имам доверие на Томас!

Както и да е. Сега гравюрата на Наум беше у него. Невероятното му двуличие ме смайваше. Беше ме предал и беше оставил Лоръл да умре. Ако някога ми паднеше в ръчичките, щях да го разкъсам!

Гневът е лош съветник. Замъглява ума. И въпреки че сетивата ми бяха нащрек, не успях да забележа какво ме чака. Когато излизах от гробището, шутът, който се бе спотайвал зад високата стена, заби пистолета си в корема ми.

И натисна спусъка.

Червата ми изреваха от болка и сякаш се разшириха и превърнаха тялото ми в огромна, пулсираща вълна от страдание. Паднах и се загърчих на тротоара като заклано агне. Не можех да дишам. Смътно си спомням как ме повлякоха до някаква кола, как усетих вонята от ауспуха и чух гласа на някаква жена. Когато се опитах да помръдна, разбрах, че тялото ми е неподвижно като торба цимент.

— Къде е? — Ериния ме гледаше яростно. Отвори куфара ми и изруга, когато видя, че е празен.

— Той ме застреля. — Опитах се да вдигна ръка и да я притисна към корема си.

— Не те е застрелял, а те удари с електрошок — поправи ме тя. — Какво си направил с гравюрата?

Все още замаян, аз се повдигнах и седнах. Вдишах мъчително няколко пъти, свих треперещия си юмрук и замахнах яростно към нея. Тя се отдръпна с лекота и болезнено изви ръката ми зад гърба. После извади електрошока.

— Още ли искаш? Този път ще пратя хиляда и петстотин волта право в слепоочието ти.

— Тогава никога няма да я намериш.

Тя се намръщи.

— Добре, вече се повтарям. Къде си я сложил?

— Не беше там.

— Лъжеш! — Тя щракна някакво копче на електрошока и го притисна към слепоочието ми. Иззвъня телефон. Тя бръкна в чантата си и го извади. След кратък и напрегнат разговор погледна през прозореца и се обърна с усмивка към мен.

— Почти приключихме — каза. — Сега той ще дойде да те види.

— Който и да е той, майната му и на него.

— Тогава ще те принудим да запееш.