Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (29)

Двадесет и четвърта глава

Сряда, 6 август 2003 г., 7 ч. сутринта

Дали заради емоционалната центрофуга, през която бях преминал вчера, или заради спешната нужда от намирането на решение, на следващата сутрин аз набързо разшифровах първата част от загадката на Хал.

Думите „УМЕЛО и МОРАЛ“ бяха анаграма на „Лоу Мемориал“ — библиотеката, в която се намираше административното звено на Колумбийския университет. Тези думи не влизаха в седемте квадратчета, но бях убеден, че са ключът към отговора. А той сигурно ме чакаше в университетското градче.

Отново проверих имейла си, но нямах нови писма. Пратих съобщение до адвоката си Анди Стайн, в което го питах дали е твърде късно да се спре продажбата на апартамента.

Предпочитах да не се срещам с Томас, но беше по-сигурно да отидем до библиотеката заедно. Ари сигурно вече му беше казал за Лоръл и се надявах, че и той ще иска да й помогне. Нахвърлях вещите си в куфара и му се обадих, за да го предупредя да се приготви, но попаднах на секретаря. Почуках на вратата му, но никой не отговори.

Отидох на регистрацията и набързо платих за стаите. Оставих съобщение за Томас Закар да ме намери в „Колумбия“. Чиновникът провери името в регистъра.

— Но той вече върна ключовете си тази сутрин, господине, и замина.

— Сигурен ли сте? — Да не би новината за Лоръл да го бе изплашила така, че да е избягал и от нас, и от търсенето на гравюрата? С Ари ли беше заминал? Поредната мистерия, с която трябваше да се боря. Обадих се на Ари — никакъв отговор. Вероятно вече летеше над Атлантическия океан и телефонът му бе изключен. Нямах време да мисля и за Томас. Сега единственото, което ме интересуваше, беше Лоръл.

 

 

Градът се пробуждаше с метален грохот. Големите камиони повдигаха кофите за боклук, камионетки разтоварваха стока край тротоарите, продавачите вдигаха металните щори на магазините. Минах покрай един уличен продавач, който редеше сергията си на прага на една от грандиозните сгради на Пето авеню. В краката му се гушеха две котки — една сива тигрова и катраненочерна персийка. Лежаха на кръгли сини възглавнички, до които бяха оставени отворени консерви с храна и набързо надраскана табела „Моля, помогнете!“. Ако се съдеше по скъпите ботуши от „Кодиак“ на краката на човека, хората бяха доста щедри към котенцата.

Една Статуя на свободата размаха пачка флаери в лицето ми — беше мъж, облечен от главата до петите в зелен латекс. Широката му рокля плющеше на вятъра. Лицето му бе изрисувано в зелена боя, а на главата му стърчеше познатата корона със седем шипа. Котките го зяпнаха изумени.

Влях се в тълпата, която влизаше в метрото, и слязох на Сто и шестнадесета улица, откъдето се отправих към центъра на университетското градче. Повтарях си, че всичко с Лоръл ще бъде наред. Нямаше да предприемат нищо драстично без гравюрата. И все пак нервността ми нарастваше и заглушаваше носталгичния зов, който се събуди в мен при вида на „Лоу Мемориал“. Колко пъти се бяхме срещали с Хал, Корин и другите приятели на тези стъпала, за да се повеселим и да прекараме няколко часа заедно! Бях преживял много хубави неща в „Колумбия“. Твърде много, от гледна точка на сегашната ситуация.

Неокласическата красавица „Лоу Мемориал“ се издигаше като храм над внушителното си стълбище. Архитектите бяха черпили вдъхновение от римския Пантеон. Грамадният гранитен купол се поддържаше от десет йонийски колони.

Минах покрай бронзовите статуи на Зевс и Аполон и спрях на входа. Какво търсех? В интериора бяха вложени много класически елементи. Към кой точно ми сочеше Хал? Около прочутия бюст на Атина Палада бяха гравирани дванайсетте зодиакални знака. Никой от тях обаче не пасваше на празните квадратчета в загадката. Спомних си думите в нея: „Умело и морал“. Може би Хал ги беше използвал само като анаграма на името на сградата, но според мен в тях се криеше и друг смисъл.

Паметта ми се събуди от думата „умело“. Хал беше измислил играта специално за мен, значи отговорът се криеше в нещо, което познавах. Тогава се сетих какво беше то. Статуята на Алма Матер отвън. Тя бе направена по образ и подобие на древногръцката богиня Атина Палада и на римската Минерва — божествата на мъдростта, обществения морал и умелостта на женските ръце. Името на Минерва имаше точно седем букви и бе също така името на майката на Хал.

Седнах на стъпалата отпред и попълних „Минерва“ в седемте квадратчета. Името и анаграмата изчезнаха от екрана на телефона ми и остана само думата „трансмутация“. Значи отговорът ми беше верен. Какво ли означаваше това обаче?

Спомних си за погребалната урна, която бях открил в къщата на Вандерлин, пълна с мътни скъпоценни камъчета. Може би това бяха долнокачествени диаманти, но в урната нямаше нищо друго — никакви насоки към скривалището. Десетина минути помислих и върху това, докато накрая не се сетих за нещо, което Корин беше казала.

Много е странно това, което направи с нея.

Тогава си бях помислил, че говори за донякъде перверзните отношения между майката и сина. Но дали не искаше да каже нещо друго? Корин вдигна телефона веднага след като позвъних.

— Радвам се, че звънна, Джон! Съжалявам, че не ти се обадих по-рано.

— Няма проблеми, Кори. Слушай, чудех се за нещо, което ти каза. Когато разговаряхме у вас, спомена колко странно било това, което Хал бил направил с Мина. Какво искаше да кажеш?

— Хал не ти ли е споменавал?

— Не. Той кремира тялото й, нали?

— В първия етап да.

— В първи етап ли?

Чух как въздъхна.

— Не се учудвам, че е решил да не се фука с това. Толкова беше странно. Той беше не привързан, а направо прикован към нея. Компресира праха й и го превърна в диамант, който инкрустира в пръстена, който винаги носеше. Така щял да я направи безсмъртна.

— Сериозно ли говориш?

— Да, сега това е възможно. В тялото на възрастен човек има достатъчно въглерод, от който да се получат десетки диамантчета. Произвеждат се по синтетичен път от праха.

— Господи боже мой!

Онемях.

Корин прекъсна мълчанието:

— Трябва да ти кажа още нещо за Хана Джафри.

— Намери ли я?

— Открих нещо в един иракски новинарски блог. Никой вестник не би публикувал снимката, която бе качена там. Направо да си изповръщаш червата. Чувал ли си за едно място на име Тел ал Рима? Намира се някъде в Ирак.

Това е мястото, където Томас каза, че Джафри вероятно е отишла, след като напуснала лагера в Ниневия.

— Да, чувал съм.

— Очевидно тя и гаджето й са изчезнали от археологическия екип в Тел Афар през април. Районът бил пометен от страховита пясъчна буря. След като времето се оправило, започнали да ги търсят. Първо открили Хана, завързана за един кол. Било брутално. Убили са я с камъни. Един от членовете на екипа казал, че лицето й било неразпознаваемо.

Пригади ми се.

— Господи, това е ужасно! Заловили ли са извършителите?

— Намерили са и тялото на приятеля й недалеч от нейното. Подозират го. Коляното му било наранено, но полицията смята, че я е убил и после е попаднал в бурята. Още в лагера двамата са се карали за нещо.

А дали някой не е помогнал на приятеля?

Необходими ми бяха няколко минути да се успокоя достатъчно, за да продължа разговора.

— Там ли си още?

— Да, просто размишлявам.

— Джон, не искам да ти се меся, но тази история е просто ужасна. Всичко наред ли е с теб?

— Пазя се.

— Много се надявам да е така. Изрових и друга информация. Не е кой знае какво, но може би ще ти е от полза. Истинското име на Ериния Хейнс е Ериния Хансен. Тя не е била уволнена, както каза ти. Била е експерт по трансхуманизъм и е напуснала Министерството на отбраната с почести.

— Какво означава трансхуманизъм?

— Това са технологии за повишаване на физическите и умствените способности на хората. Нещо като при киборгите.

Хейнс беше казала, че е учила в Масачузетския технологичен институт, така че това беше напълно възможно.

— Много ти благодаря за всичко, Корин. Наистина ми помогна.

— Няма проблеми. Обаждай се. Не изчезвай пак, нали?

— Обещавам.

Затворих и се замислих за трансхуманизма. Чудех се дали няма нещо общо със съкровището, към което водеше гравюрата на Наум. Досега мислех, че трансмутацията означава превръщането на основни метали в злато, защото това беше обичайният смисъл, който се приписваше на думата. Тя обаче можеше да означава всяка промяна и даже еволюцията. Когато проучвах думата, се натъкнах на статия, в която се казваше, че в началото са наричали Дарвин трансмутационист. Типична за Хал игра на думи — от човешката плът до диаманта. От животното човек до напълно нова форма на живот и съзнание. За този ли свръхестествен елемент намекваше Томас? Тези въпроси обаче не водеха наникъде и аз бях все така объркан, както и преди.

Трябваше да се върна на площад „Шеридан“ — последното място, където бях видял някакъв пръстен. Преди да напусна библиотеката, проверих имейла си с надеждата да намеря някакво съобщение от Томас. От него нямаше нищо, но адвокатът ми беше отговорил.

„Джон,

Първо, какво стана с Резник? Свързах те с един от най-добрите криминални адвокати в града, а ти дори не си отишъл на срещата с него. Страшно е ядосан, а и на мен не ми е весело. Що се отнася до апартамента, купувачът се представлява от една нюйоркска фирма, с която успях да се свържа. Продажбата е извършена и няма връщане назад. В това отношение не мога да направя нищо. Обясних им в каква ситуация се намираш и те са съгласни да те оставят в апартамента до 26-ти август. Доста великодушно, като се имат предвид обстоятелствата. Трябва да изнесеш всичките си вещи до тази дата или ще ги конфискуват. Ще ти изпратя формуляр за потвърждение и сметката си.“

Последната ми надежда угасна като свещ. Можех да събера малко пари, ако продадях колекцията на Самюъл, но не исках дори да мисля за това. Иначе бях без пукната пара, преследван и съвсем сам.