Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (28)

Двадесет и трета глава

В началото на клипа се виждаше само сивота и някакъв зърнист фон. Камерата не беше на фокус. После изображението се изчисти и видях Лоръл. Бяха я завързали за някаква тръба в стая, облицована с плочки. Нямаше звук. Клипът беше аматьорски и камерата подскачаше като в сватбарско видео. Тялото й висеше от въжетата, а главата й се люлееше така, сякаш вратът й бе счупен. Опитах се да видя дали гърдите й се повдигат и спускат, затърсих каквото и да е движение, което да ми даде искрица надежда. Някой, който не влизаше в кадър, явно бе издал някакво нареждане, защото тя рязко повдигна глава. Лицето й беше бяло като тебешир, а в очите й видях смесица от недоумение и ужас. Заговори, но не можах да прочета по устните й какво казва.

Спуснах се по стълбите като куршум. Паднах два пъти, но дори не го усетих. Събрах достатъчно присъствие на духа, за да се пооправя, преди да изляза във фоайето. Моят познайник портиерът нямаше да бъде на смяна. Отворих вратата на асансьора и кимнах на нощния пазач.

— Познавате ли Лоръл Вандерлин?

— Да — отвърна той.

— Видяхте ли я да излиза?

— Ами да, преди около час. Приятелката й я откара в болницата. Попитах я дали да повикам линейка, но колата й беше паркирана отпред. И слава богу, защото тя едва успя да стигне дотам.

— Приятелка значи. Да не би една доста сексапилна блондинка?

— Трудно ми е да преценя. Защо? Не помните ли с кого сте били?

Лицето му беше безизразно, но разбрах какво си мисли. Тройка, подправена с много алкохол и скъпи наркотици, която е излязла от контрол. Вероятно беше виждал доста подобни случаи. Проследи ме с поглед, докато не излязох от фоайето, но не каза и дума повече.

Тичах като луд по Седмо авеню. Дъждът се лееше като из ведро, но не ми пукаше. Трябваше да издигна някаква стена между себе си и ужасяващия последен един час от живота си.

Когато дробовете ми започнаха да горят при всяко вдишване, се подслоних под един навес. Всяко сантиметърче от тялото ми беше мокро, дрехите ми лепнеха по кожата, сякаш бях плувал с тях, а по лицето ми течеше вода. Образът на Лоръл в онази стая сякаш пробиваше дупка в мозъка ми.

Закретах нататък, без да разбирам накъде ме носят краката. Поредицата от ужаси преминаваше пред очите ми като парад на призраци — катастрофата, убийството на Хал, Шим и Ериния по петите ни, ухиленият шут и накрая Лоръл. Всяко мое действие завършваше с трагедия. Главата ми щеше да се взриви от отчаяние.

Телефонът ми изпиука. Нов имейл. Кратък и ясен.

„Ела във водната кула на Хайбридж утре в 9 вечерта. Лоръл срещу гравюрата. Тя ще умре, ако доведеш и полицията.“

Лутах се наоколо и отчаяно се опитвах да намеря изход от този кошмар. Накрая седнах в един малък парк. Пейките бяха мокри от дъжда, но почти не забелязвах влагата. Дори през нощта пушачите обикаляха наоколо и оставяха купчинки фасове под всяка. До мен седеше мъж, облечен в елегантен раиран костюм. Той хвърли горящата си цигара на земята, вдигна куфарчето и каската си и се запъти към мотоциклета си. Катраненочерен „Дукати“ 8411 — великолепие на две колела. Възседна го и форсира двигателя. Бих дал всичко, за да можех да изчезна в лятната нощ като него и да оставя адската яма на живота си далече зад гърба си.

Мостът Хайбридж е построен през 40-те години на 19-ти век — по него минавал тръбопроводът, доставящ прясна вода от река Кротън до Манхатън. Беше най-старият оцелял мост на острова и отдавна беше запуснат, а накрая и затворен, след като ченгетата бяха спипали няколко деца да хвърлят камъни по преминаващите отдолу лодки. Бях виждал стари снимки на моста и си бях мислил колко ми напомня на архитектурата от римско време. В началото е бил построен от камък и класическите му арки са короновали река Харлем, подобно на древните акведукти, разрязвали долината на Тибър на две половини. Под плоската му повърхност имаше тайна кухина, през която по дължината на целия мост преминаваше тръбопроводът. В онези дни дори и най-практичните съоръжения са били строени по красив начин. Мостът бе украсен със засукани колони и арки.

Кулата се намираше в едно запуснато ъгълче на парка. Миналата година там беше станало убийство. Да вляза в нея бе равносилно на това да се завържа за електрически стол и да дръпна шалтера. Трябваше да спася Лоръл по някакъв друг начин.

 

 

Когато влязох в „Уолдорф“, от небето изръмжа гръмотевица. Дъждът, който вече бе спрял, не бе променил високата влажност — въздухът беше гъст като каша заради потискащата жега. Сякаш градът се намираше в гърлото на вулкан, който всеки миг щеше да изригне.

Добрах се до стаята си и зарових ръце в куфара си, за да извадя пистолета. Сега ми трябваше цялата помощ, която можех да намеря.

Нямаше го. Да не би някой да се бе обадил на охраната и да бяха претърсили стаята ми? Ако беше така, бях свършен — вече щяха да са се обадили на полицията. Ако някой се беше оплакал, охранителите бяха принудени да направят нещо, но за хотел от този ранг бе необичайно да се нарушава личното пространство на клиентите. Пък и кой можеше да им каже за оръжието? Никой нямаше достъп до стаята ми. Бързо се преоблякох и се запътих към братята Закар.

Както обикновено, Ари ме поздрави с въодушевление веднага щом отвори вратата.

— Ей, Джон, чудехме се кога ще те видим. Чакахме те още преди часове. Томас се отказа и слезе в бара. Къде е Лоръл?

— Отвлякоха я, Ари. Какво, в името божие, ще правя сега?

Той се свлече на канапето и зарови лице в ръцете си.

— Лошо. Боя се, че може и да не успееш да я върнеш.

— Що за мръсно копеле е бил Хал, че да ни причини това!

Ари вдигна глава.

— Вече е станало. Трябва просто да продължим напред, това е всичко. Боя се обаче, че има още нещо, което трябва да ти кажа. — Той стана, отиде в спалнята си и се върна с някакво пликче. Зачудих се какво ли ме чака сега.

Ари открехна прозореца и попита дали ще ми пречи, ако запуши. Бръкна в джоба на джинсите си и извади малко сребърно съдче с капак. Преносим пепелник. Измъкна пакет „Житан“, избра една цигара и запали. Стисна я между палеца и показалеца си, дръпна дълбоко и издуха дима с въздишка. После отвори пликчето, бръкна вътре и извади пистолета.

— Томас го намери в куфара ти. Нямаш разрешително за него — видяхме, че серийният номер е изпилен. Много е ядосан, че си го държал близо до нас.

— Бъзикаш ли се? Той няма правото да рови в нещата ми! И как изобщо е влязъл в стаята ми?

— Не трябваше да го прави. Но и ти не трябваше да носиш това, докато си с нас. Томас е тук с фалшиви документи. Ако сме заедно и те хванат с пистолета, или по-лошо, ако го използваш, всички ще загазим жестоко. Така или иначе, Томас го повреди. С него вече не може да се стреля.

— Какво правя аз не е ваша работа! Нека добавя още, че заради решенията, взети от брат ти и Самюъл, Лоръл може да умре.

— Съгласен съм, но сега всички сме в тази… тази попара. Правя всичко възможно, за да ни отърва. Единствената причина, заради която дойдох тук, бе да наглеждам Томас, а сега се налага да отлетя за Лондон утре рано сутринта. Не искам да заминавам, без да съм сигурен, че между вас има мир.

— Не отговори на въпроса ми. Как е влязъл в стаята ми?

— Когато се опитваш да оцелееш в Ирак през две войни и многото мръсотии помежду им, бързо научаваш някои неща, от които хора като теб не се нуждаят. — Той остави пликчето на леглото до себе си.

— Защо трябва да ходиш в Лондон?

— Напреднах в журналистическото разследване, за което ти казах. Това е и проблемът — имах твърде голям успех и някои висшестоящи лица в щатския парламент са дочули за това. Отправиха ми сериозни заплахи и накрая ме отзоваха в Лондон. Искат да си почина известно време, докато не получа ново назначение.

— Значи шефовете ти се отказват от материала?

— Не. Вероятно ще потърсят услугите на някой местен журналист на свободна практика, който е по-неизвестен от мен и може да рови надълбоко, без да го усетят. Искат да ме защитят.

Цигарата му беше изгоряла до половината. Той въздъхна и я угаси в пепелничето си.

— Този ужас, който се случи с Лоръл, е ежедневие в Ирак. Отвличат, взривяват, убиват хора без никаква причина. Точно преди да дойда тук, с един репортер тръгнахме от Багдад към Ал Насирия, за да отразим една новина. По пътя видяхме само адска жега и пустош. Често срещахме американски товарни камиони, подобни на демонични прилепи. Двайсетина минути след като бяхме отминали един конвой, видяхме нещо пред себе си. Отначало — само някакво светло петно край пътя, нещо като парче развяващ се бял плат. Когато приближихме, осъзнахме, че е юноша, облечен в тоб^[1]. Момчето правеше няколко крачки към средата на пътя, а после се връщаше обратно, олюлявайки се, сякаш там имаше някаква невидима граница, която не можеше да прекоси. През цялото време плачеше. Направо пищеше. Плачеше и махаше с ръце.

Шофьорът ни скочи върху спирачките. В средата на пътя лежеше тъмна купчинка. Дете, момиченце, поне това, което бе останало от него. Конвоят я беше прегазил с всичките си машини. По-късно разбрахме, че когато видяла приближаващите се товарни камиони, изтичала към тях, защото преди няколко дни войниците били спрели и им дали бонбони. Съмнявам се дори да са разбрали, че са я прегазили. Пътуват ужасно бързо, за да избегнат нападенията. Брат й се боеше да отиде до останките й, защото мислеше, че същото ще се случи и с него.

Ропотът на бурята се приближаваше. Помислих, че трябва да затворя прозореца.

— Предполагам, че си свикнал да се справяш с опасностите. Знаеш за какво да бъдеш нащрек. Когато бях по-млад, съм се забърквал в разни каши, но никога не ми се е случвало нищо подобно на това.

— И ние участваме в това приключение — каза Ари. — Не си сам — не забравяй това.

— Дори и да е така, съм замесен в нещо, което не разбирам напълно. Заплашиха живота ми повече от веднъж и бог знае какво правят сега с Лоръл. Тази сутрин реших, че съм открил скривалището на Хал — мислех, че е в един мавзолей в гробището на Троицата, където е погребана майка му, но не можах да вляза там. Трябва да следвам играта му до самия й край, какъвто и да е той. Ако трябва да бъда честен, дори не мога да си позволя финансово да довърша това търсене.

Ари се пресегна и положи едрата си длан на ръката ми.

— Не мога да ти обещая, че всичко ще свърши добре, но ще направя всичко възможно да стане така. И не се тревожи за парите — ние ще ти помогнем.

Взрях се в него.

— Но откъде идват всичките ви пари? Ти си журналист, а Томас е антрополог. Значи някой друг ви финансира.

— Част от парите са от дарение. — Погледът му бягаше, сякаш криеше нещо от мен. Предупреждението на Лоръл за връзки с терористи изплува в главата ми.

— От кого? — настоях аз. — Да не е някоя бойна групировка? Трябва да знам това или няма да продължа.

Ари си извади още една цигара и я завъртя между палеца и показалеца си, без да я пали. Вероятно печелеше време, помислих си, опитва се да измисли нещо, на което ще повярвам. Той се усмихна.

— Ние, асирийците, си имаме достатъчно проблеми само защото се опитваме да оцелеем. Зарадвахме се на падането на Хюсеин, но сега все повече наши сънародници се виждат принудени да бягат от Ирак. Страната стана твърде опасна за нас. И парите не идват от нашите.

Той изучаваше лицето ми. Стори ми се, че се опитва да реши дали мога да преглътна истината.

— Самюъл ни остави тези пари. Те са негови.

Точно пред прозореца проблесна мълния. Имах чувството, че ме е ударила.

— Но това е невъзможно! Брат ми нямаше толкова много пари.

— Доколкото разбрах, е продал това-онова. — Ари се поколеба. — Мисля, че едно от продадените неща е вашият апартамент. Купил го един инвеститор от Дубай. Поне така ни каза Самюъл. Явно купувачът се е съгласил на отсрочена сделка и ще придобие права над имота чак четири-пет месеца след трансфера на парите.

— Това е невъзможно.

— Възнамеряваше да ти каже. Предполагам, че просто не е успял.

По лицето му виждах, че казва истината. В крайна сметка, защо му беше да ме лъже? Винаги се бях доверявал особено дълбоко на Самюъл. Ари току-що бе разбил това доверие навеки.

Във въздуха се чу странно съскане. Изведнъж ярка светкавица освети нощта със студения си, тънък стан. Сякаш някой бе насочил прожектор към прозореца ни. Ари се втурна да го затвори. Бях изгубил Самюъл, а може би и Лоръл, а сега и любимият ми дом си отиваше с тях. Зарових лице в ръцете си. Скръбта ми изби в накъсани ридания.

Ари не се опита да ме успокои, но дойде по-близо до мен. Изчака да се поуспокоя и ми донесе хавлия, натопена в студена вода. Подаде ми я с въздишка.

— Май все аз нося лошите новини. Нищо чудно, че реших да стана журналист.

— Винаги си приемал Самюъл като малко наивен човек, нали? — попита ме той. — Мислиш си, че вероятно Томас го е уговорил да участва в цялата тази схема. Не е така. От самото начало ни водеше именно Самюъл. Много добре осъзнаваше рисковете и ни заяви твърдо, че ако му се случи нещо, можем да разчитаме на теб, вместо на него.

— Не мога да си представя защо е казал това.

— Май се подценяваш. Понякога близките ни виждат у нас качества, които дори не знаем, че притежаваме. Томас често ми доказва тази истина. Помисли само. Благодарение на твоите усилия имаме реален шанс да възвърнем гравюрата.

— Не съм сигурен, че имам смелостта да продължа. През последните два дни непрекъснато гледам през рамо и се чудя кога ще ме нападнат отново. Чиста случайност е, че още съм жив. А до утре вечер Лоръл може и да не оцелее.

— Може ли да ти дам нещо? — Ари бръкна в пазвата на смачканата си дънкова риза и измъкна през главата си една верижка. От единия й край се люлееше златен талисман. Когато ми го подаде, усетих на метала топлината на кожата му. Едната страна на медальона бе украсена с най-прочутия асирийски символ — крилатия диск.

— Това е ктивятех — асирийски талисман. На него е емблемата на слънчевия бог Шамаш — рече Ари. — Служи за защита. Ние, асирийците, сме оцелели повече от четири хиляди години, така че е доказал силата си. Преди да се изсмееш, ще ти кажа, че ме е запазил непокътнат през две войни, три изстрела срещу мен и многобройни опасни ситуации. Някъде сигурно има куршум, на който е написано името ми, но засега не ме е намерил. Така че медальонът е минал през всички изпитания. Искам да го вземеш. Сега сме свързани. Сега сме побратими. — Той помълча и продължи: — И моля те, не се засягай от приказките на Томас. И той е под огромно напрежение като всички нас. Това не е извинение за поведението му, но не бих могъл да замина сега, ако не мислех, че го оставям в добри ръце. И на него ще му призлее, когато научи за Лоръл. Много я харесваше.

Не говори за нея в минало време! Не мога да го понеса!

— Томас и към теб не е нежен.

Ари се изкикоти.

— А ти какво очакваш? Аз съм баткото. Имаме дълга история зад гърба си. В очите на баща ни аз бях безгрешен, а Томас — точно обратното. Отдавна плащам за това. Оправям се. Имам, както казвате на английски, големи ръце.

— Широки рамене.

— Да. — Ари отново се засмя и докосна рамото си. Излъчването му бе толкова силно, че когато усмивката му угасваше като сега, светлината в стаята сякаш помръкваше.

— Има и нещо друго. Издавам една тайна, но ще е по-добре да я знаеш. Годеницата на Томас почина наскоро.

Погледнах го изненадан.

— Но Лоръл каза, че са се разделили и тя се е омъжила за друг.

— Томас много се срамува да разказва истинската история. Сам пое вината за случилото се.

— Какво стана?

— Лоръл каза ли ти, че някога брат ми се готвеше за свещеник?

— Да, както и че си е променил намерението, защото искал да се ожени.

— Само тук можеше да мине с такова оправдание. — Той поклати отегчено глава. — Асирийските свещеници могат да сключват брак. Друго се случи. Годеницата му живееше в Багдад с родителите си — по-точно в квартал „Карада“. Когато бомбардировките започнаха, тя изпадна в паника и молеше Томас да отиде да живее при него. Той обаче бе твърде зает да помага на Самюъл и мислеше, че за нея е по-сигурно да си остане у дома. След като намериха гравюрата, Томас отиде да я види. — Лицето на Ари се удължи. — Открихме само руини. Блокът, в който живееше семейството й, бе смазан от бомба. Половината от него още стоеше и видяхме вътрешностите на сградата. Но останалото! Само стърчащи метални колове и купища разтрошен бетон. За теб Томас сигурно е въздържан човек и обикновено наистина е такъв. Онази вечер обаче просто полудя. Това беше единственият път, когато трябваше да остана настрана. Нищо не можех да направя, за да му помогна. Така и не откриха тялото й.

— Знам колко е страшно това.

— Разбира се… Самюъл. Освен това искам да знаеш, че няма да забравя за наследството ти. Ще направя необходимото, за да получиш честно и почтено своята част.

Ари изчака, докато се увери, че съм напълно спокоен, и отиде да доведе Томас. Взе със себе си и пистолета. Всъщност май искаше да ме остави за малко сам, за да се взема в ръце.

Възползвах се от тази възможност. След набега в стаята ми нямах никакви скрупули да разровя куфара на Томас. В него намерих два паспорта. Иракският беше на негово име и него бях видял в ресторант „Хайберски проход“, а в другия пишеше, че той се казва Георгиос Анаполис и е гръцки гражданин. Намерих още дрехи, тоалетни принадлежности, запасен чифт обувки, нищо интересно. В един страничен джоб напипах книга и я прелистих. „Метаморфози“ на Овидий. Към средната страница бе прикрепено бяло хартиено квадратче с размерите на визитна картичка. На него прочетох някакъв адрес в Багдад. Това, че Томас го бе скрил така внимателно, ме накара да реша, че е нещо много важно. Открих лист хартия, записах адреса и го пъхнах в джоба си.

Бурята отново изрева в поредица от разтърсващи гръмотевици, прекъсвани от копията на светкавиците. Струите на дъжда задумкаха по прозорците като гигантски ръце.

Когато се прибрах в стаята си, изгледах няколко пъти клипа на изнудвачите, въпреки болката, която ми причиняваше това, за да съм сигурен, че не съм пропуснал някакъв знак, който да ме насочи къде е Лоръл. Около нея обаче имаше само обикновени стени и под, облицовани със стандартни плочки. Можеше да е коя да е баня, мазе или търговска сграда в града.

Пуснах хотелското радио с надеждата да се разсея от тревогите. В ефира звучаха песни на Дуайт Йоакам от подходящо титулувания му албум „Последен шанс за хиляда години“. Имах чувството, че последният шанс — и моят, и този на Лоръл — отдавна си е отишъл.