Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (27)

Двадесет и втора глава

Благодарихме на Уорд за помощта му, излязохме от дома му и тръгнахме по Девето авеню, изгубени в размисли върху току-що чутото. Мълчанието наруши Томас:

— Не съм сигурен, че съм съгласен с всичките му становища, но Уорд е прав за едно — гравюрата е написана след падането на Ниневия.

— Откъде знаеш? — попитах.

— Датирахме я до 614 г. пр.н.е.

— Мислех, че методите за датиране не са чак толкова точни.

— Самюъл ни каза, че надписът на долната част на гравюрата показва датата — разбира се, според акадското летоброене.

Още не бях забравил лошото отношение на Томас досега, затова затърсих начин да се отърва от семейство Закар. Неочаквано извинението дойде от Лоръл.

— Хвана ме мигрената — каза тя. — Накрая едва успявах да седя кротко на мястото си. Очите ми се премрежват. Когато дойде голямата болка, ще бъда пълна развалина. Всичко е заради силната влажност.

— Няма ли лекарство за това?

— Имам хапчета, но са вкъщи.

— Да идем до някоя аптека? — предложих.

След по-малко от минута лицето й премина от обикновена бледност към тебеширена белота.

— Можем да ти спрем такси. Ще идем до „Уолдорф“, а после ще се съберем всички там.

Изпратих Лоръл до апартамента на Мина, като зорко следях за знаци, че ни следят. Когато стигнахме до сградата, Лоръл се качи, а аз останах долу. Облегнах се на оградата на малкия триъгълен парк от другата страна на улицата. Оттук имах отлична видимост към тротоара и платното. Почаках двадесет минути, без да видя и следа от Ериния. Накрая влязох и намерих Лоръл просната на канапето в дневната.

— По-добре ли си?

— Главата ми да, благодарение на хапчетата, поне засега. Но ме заболяха краката. Не трябваше да слагам тези токчета.

— Това е поправимо. Имаш ли някакъв лосион?

Тя порови в чантата си, извади тубичка крем и ми я подаде. После затвори очи и се отпусна върху възглавниците. Беше боса. Видях около петите и кутретата й яркочервените следи, които заплашваха да се превърнат в мехури. Изстисках малко крем върху дланите си. Миришеше приятно на плодове — нещо като зреещи ябълки. Докоснах горещата й и влажна кожа. Започнах да я масажирам с бавни, нежни движения. Ъгълчетата на устните й се повдигнаха нагоре от удоволствие. Без да отваря очи, тя промълви:

— Представа си нямаш колко прекрасно е това! — Въздъхна и стъпи на пода. — Детектив Джентил ми е оставил съобщение. Утре ще освободят тялото на Хал, така че трябва да подготвя погребението и да накарам адвокатите да ми отпуснат част от парите му за това. Доста имам да свърша.

— Чудесно. Защо не започнеш, докато аз поразмишлявам върху играта? Може да не ти отнеме толкова време, колкото си мислиш.

Разкопчах горните две копчета на ризата си, защото жегата отвън все още ме мъчеше. Лоръл бе настроила климатика на идеалната температура — нямаше и повей от студ. През следващия един час се борих с думите на Хал. Накрая надникнах да проверя какво прави тя. Още беше на телефона и докато говореше, си играеше с нещо на бюрото. Като че ли някакъв пръстен.

Копчетата на печката от неръждаема стомана в кухнята още бяха обвити в опаковъчен целофан. Знаех, че Хал се препитаваше от храна, поръчана по телефона, и предположих, че в редките случаи, когато готви, Лоръл е магьосница на микровълновата.

В хладилника открих чаена чаша, пълна с мухлясало брюкселско зеле, парче камамбер и стек газирана вода „Перие“. Бях намислил да забъркам салата, но се наложи да се откажа. Извадих сиренето и го сложих на един красив кристален поднос за торти. За разлика от хладилника, кухненските шкафчета бяха претъпкани с пуканки, кутии с кашу, буркани с гръцки маслини, руски хайвер от севруга, каперси, пушени канадски стриди, пакетчета с бисквити и солети, пликчета с мексикански чипс и черен шоколад.

В отделението за охлаждане на вино имаше една бутилка хубав ризлинг „Шлос Лизер“. Сух и освежаващ. Отворих две пакетчета с различни солети и ги подредих около сиренето. После намерих една стъклена купа от същия сервиз като подноса, която подхождаше идеално на маслините. Отворих консервите със стриди и ги изсипах в една купичка. Шоколадът намери мястото си в отделна чиния.

Извадих сребърни вилици и ножове от едно чекмедже в трапезарията и намерих ленена покривка и салфетки с надписи на латински и избродирани със златни нишки по ръбовете инициали НКВ. Прибавих свещник с три жълтеникави восъчни свещи. Натрупах всичко на един поднос, излязох на терасата и подредих красиво едната маса.

По вечерното небе потрепваха лавандулови отблясъци. Избърсах масите и столовете от дъждовната влага и заслоних свещите с длан, за да ги запаля. За щастие, те не угаснаха. Край балюстрадата бяха подредени няколко слънчеви лампи и саксии с храстчета и цветя. Когато се обърнах за да вляза, забелязах огромна нощна пеперуда, която кацна на глобуса на една от лампите. Крилцата й се размахваха бавно и хармонично — сгъваха се и пак се разтваряха. Вечер летят само женските. Бях смаян, че една нощна пеперуда бе успяла да се издигне толкова нависоко.

Когато се върнах вътре, Лоръл сякаш не ме забеляза.

— Искаш ли да вечеряме на терасата?

Подадох й ръка и я изведох навън. Когато видя наредената маса, тя се изчерви.

— Колко си мил!

Налях вино и се чукнахме.

— За теб — казах и оставих чашата си. От ръбчето й протече капка вино и остави петно на покривката. Чух как майката на Хал вие от гроба си.

— Успя ли да напреднеш с подготовката?

— Открих погребална агенция, от която се съгласиха да поемат всичко, а адвокатите ми ще освободят достатъчно пари, за да покрия разходите. Камък ми падна от сърцето. Сега ще трябва да известя познатите.

Тя отиде до парапета и се облегна на него. Вече целият град светеше — милиони Звездици в урбанистичната галактика. В далечината плоското, тъмно тяло на Хъдсън изпъкваше с отсъствието на светлина. Високите сгради сияеха със златистото зарево на отразения залез. Под тях се точеха светлинни панделки, отбелязващи вертикалите и хоризонталите на улиците и шосетата. Неоновите реклами сияеха в отровнозелено, алено и синьо. На тази височина уличният грохот едва се чуваше. Укритият в дълбоките сенки водоливник разглеждаше града от гнездото си и сякаш събираше сили, за да се нахвърли на нищо неподозиращите тела на улицата.

— Джон, аз ще замина. Трябва да се махна от играта на Хал. Този проблем е твой, не мой, и аз вече се уморих. Толкова много ми се струпа, че нямам сили за нищо. Пък и изходът от всичко това по никакъв начин не ме касае.

— За съжаление алхимиците мислят, че и ти си замесена.

— Няма да им позволя да ръководят живота ми. Доколкото помня, съм жена на двайсет и четири години, която е способна сама да взема решения.

— Но нали вече говорихме, че не можеш да останеш тук.

— Знам. Най-сетне се свързах с приятелката си. Ще ме приеме за няколко дни.

— Чудесно! Къде живее тя?

— Близо до Ню Хейвън. Идва дотук един-два пъти седмично. По-късно ще мине да ме вземе.

Компанията й щеше да ми липсва, но животът ми щеше да стане много по-лесен, ако се налагаше да се тревожа само за себе си.

— А и ти напълно си се вманиачил в тази работа. Трябва да се откажеш. Няма ли къде да заминеш за малко?

Сетих се за преследването край пристанището.

— Така или иначе ще ме открият.

Тя прокара пръсти през косата си и въздъхна.

— Струва ми се, че дълбоко в себе си обичаш приключенията. Каза, че ще предадеш гравюрата на ФБР. Вярно ли е това? Представи си колко пари можеш да спечелиш от нея — не е възможно да не се изкушаваш.

— Такова изкушение е за глупаците. Този предмет ще ме вкара право в затвора. Някой дилър с дълъг опит и изключително дискретни клиенти от чужди държави може и да успее да я продаде, но аз още не съм на това ниво.

— Цялата колекция на Питър е разпродадена, нали?

— Доколкото знам, да. Аз лично продадох всички предмети, които включихме в каталога.

— Трябва да видиш каква каша е в архивите. Вината не е само на Хал — документите на майка му също са пълен хаос. — По бузите й закапаха сълзи. Не бях сигурен какво очаква от мен. Приближих се до нея просто за да й покажа, че съм там, но без да я притеснявам по никакъв начин.

— Какво има?

— Ще ми се с Хал да бяхме опитали да се съберем отново. Такива надежди хранех след смъртта на Мина! Хората ни казваха, че не сме един за друг. У него обаче имаше неща, за които никой не знаеше. Той никога не се е опитвал да ме контролира. Винаги е ценял гледната ми точка и винаги ме е подкрепял, дори и решенията ми да не са били винаги най-разумните.

Главата й леко клюмаше. Потри бузата си с длан, сякаш за да потисне напиращия плач. Прегърнах я с намерението да я успокоя. Но жестът на утешител бързо се превърна в нещо друго. Гърдите й се притиснаха в моите. Зарових лице в копринената й коса, целунах шията й, а после и устните. Опитах се да задържа напора на страстта си, но старанията ми бързо се стопиха във въздуха.

Тя се отдръпна от мен с нежелание.

— Виж — каза. — Част от мен го иска, но сега ми трябва малко време. Нищо няма да загубим, ако почакаме.

Измърморих нещо утвърдително в отговор, макар че истинските ми чувства бяха абсолютно различни. Когато тя се върна в стаята си, сграбчих шишето с вино и го пресуших. Чувствах се отхвърлен, макар да знаех, че не бива да реагирам така. Опитах се отново да се съсредоточа върху играта на Хал, но усетих, че се унасям.

 

 

Не съм сигурен какво ме събуди. Може би беше течението, навяващо в стаята дъждовни капчици, които потракваха по пода. Погледнах към часовника — часът беше 21:15.

Затътрих се към френския прозорец. Терасата изглеждаше мрачна и неприветлива. Остатъците от храната се давеха в чиниите. Свещникът беше паднал и една от свещите бе прогорила черна дупка в покривката, преди да угасне.

Затръшнах прозореца и едва не паднах на хлъзгавия под. Стана ми студено и, честно казано, малко притеснено, че бях заспал така. Погледнах в будоара. Беше празен. Лоръл я нямаше. Повиках я, но тя не отговори.

Защо бяха угасени лампите? Спомних си, че бях затъмнил светлината в дневната, но не я бях изключил. Сигурно Лоръл го беше направила, когато е видяла, че спя. Затърсих ключа на стената и го щракнах. Студена флуоресцентна светлина заля синкавобялата кухня.

Дали не беше отишла в призрачната стая? Отправих се натам. Когато отворих вратата, странният аромат, който бях забелязал преди, нахлу в коридора, но самата стая беше тъмна и празна. В коридора обаче имаше още едни стълби. Навремето, когато Мина организираше приеми и канеше гости, оттук минаваше прислугата. Стълбата водеше до обширния горен етаж, където имаше спални, бани, килери и вестибюли. Сигурно Лоръл бе отишла там, вероятно за да не ме събуди. Не намерих ключ за осветление на стълбището и затова се запрепъвах нагоре в мрака. Дървените стъпала застенаха под краката ми. Стигнах до тъмния каньон на вестибюла и спрях. Наклоних глава настрани като куче, за да чуя дали Лоръл не шумоли някъде.

Не чух нищичко и затова я повиках отново. Гласът ми отекна от стените като планинско ойларипи. Тръгнах напред с протегнати ръце, докато не докоснах стена. Вкопчих се в дървените панели и се затътрих по коридора.

По едно време напипах ключ за лампа. Когато го натиснах, редицата антикварни аплици по стените оживя. Продължих напред, отварях врата след врата и виках името на Лоръл. Ясно беше, че никой не се е качвал тук от доста отдавна. Етажът беше тих и пуст. Потърках ламперията и пръстите ми се покриха с прах. Тревогата ми нарастваше с всяка изминала секунда. Продължавах да търся, въпреки че инстинктът отдавна ми бе подсказал, че няма да я намеря. Когато мозъкът ми най-сетне влезе в синхрон със сърцето, ме обви пелена от скръб. Внезапно намразих този апартамент и ми се прииска да се махна оттук.

Какво беше направила тя — да не беше избягала в дъждовната нощ? Ако беше заминала за Ню Хейвън, със сигурност щеше да ми остави поне една бележка. Първото подозрение, че нещо никак не е наред, се появи, когато влязох в ротондата. Видях в стената някаква цепнатина, там, където мраморът се опираше в дървена летва. Разбира се. Трябваше да има и друг изход, освен асансьора. Но никой не би разбрал, че там има врата, освен ако не прокараше ръка по стената. Нещо не беше наред, щом сега тя стоеше отворена.

Обадих се на мобилния на Лоръл, но попаднах на гласовата поща. В електронната ми кутия имаше ново съобщение, получено преди минути от непознат адрес. Вътре нямаше текст, само прикрепено видео. Това, което видях, смрази кръвта ми.