Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (26)

Двадесет и първа глава

Сбогувахме се с Клер и се отправихме обратно към Манхатън. Близо до дома на Джейкъб Уорд намерихме чудесен тайландски ресторант. Преди да влезем, Лоръл погледна към небето.

— Ще ми се най-сетне да завали — въздъхна тя. — Майка ми нарича такива дни разкапани. Толкова е потискащо!

Намерихме си маса. Келнерът прие поръчката ни и се върна с питиета. Томас си избра кафе, а останалите предпочетохме леденостудена бира „Син Тао“, която се плъзна блажено в гърлата ни. Напечатах думата „фригийска шапка“ в празните квадратчета. Отвори се нова страница. Лоръл въздъхна.

— Това май няма да има край.

— Не — поправих я аз. — Близо сме.

Под квадратчетата Хал беше написал „На финалната права си“.

— Представа си нямам какво е искал този човек. Всичко това е една грандиозна загуба на време — гневно каза Томас. Миротворецът Ари веднага се намеси.

— От това, което си спомням, Джон, когато ни показваше предишните стъпки, в играта няма нищо особено сложно.

— Стори ми се, че акробатиките с последната загадка бяха доста трудни — рече Лоръл.

— Може би за теб. Но той не е мислел за теб, когато е съставял всичко това. То е предназначено за Джон. И защо не е оставил играта на теб? Нали ти си неговата наследница?

Браво бе, Томас. Разделяй и владей, щом можеш.

— Както много добре знаеш, гравюрата никога не е била собственост на Хал.

Поседяхме мълчаливо, докато се мъчехме да разберем текста, който приличаше на анаграма. Ари, който говореше английски най-зле от нас, се разстрои най-много.

— През цялото време си мисля за работата си. Много ми е трудно да се съсредоточа.

— Мислиш за материала, който правеше във Вашингтон? — попита Лоръл.

— Да.

Като разбра, че недоумявам, Ари се обърна към мен:

— Докато бях във Вашингтон, преди да дойда тук, някои от познатите ми потвърдиха слуховете, които се носят за „Абу Граиб“.

— Какво е това?

— Един иракски затвор. Окупаторските войски ще изпратят там екипи, специализирани в разпитите, за да измъчват затворниците. Това се случва извън обикновеното командване. Невероятна новина! Ако се разчуе, целият Близък изток ще пламне.

— Сигурен ли си в това?

— Да, върху това работя.

Томас се намеси. Този път нетърпението му се изля върху брат му.

— Защо изобщо го споменаваш? Нали трябва да се съсредоточим върху тази трижди проклета игра!

— Не всички умеем да живеем в миналото — отговори простичко Ари.

Томас му изсъска нещо на асирийски. Прекъснах свадата с въпроса дали Томас знае нещо за записките, които бях открил в дневниците на Самюъл.

— Там се споменава за няколко неизвестни царе. Единият се казва Аза, а другият — Мита. Това говори ли ти нещо?

Лошото му настроение ескалира в истинска ярост. Той стовари длан върху масата.

— Ще напреднеш доста повече, ако се съсредоточиш върху откриването на гравюрата, вместо да пресяваш всяка дума, написана от Самюъл! Има и още нещо, което така и не сме проговорили. Искам да ми я предадеш, когато я намерим.

— Ще я отнеса на ФБР — отговорих с равен глас.

Ъгълчетата на устата му клюмнаха в зловеща гримаса.

— Няма да приема това.

Малкото търпение, което ми беше останало, се изпари в ураган от бяс.

— След всичко, през което минах, очакваш да ти предам откраднат артефакт, който струва милиони?! Нали ще ме тикнат в затвора за това! Всичките ми усилия да си изградя кариера ще отидат на вятъра!

Томас се изсмя горчиво.

— От всичко, което чух дотук, ми стана ясно, че не знаеш какво значи тежка работа. Живял си на гърба на Самюъл. Буквално си заклал златната си кокошчица.

Стиснах юмруци, но Ари сграбчи ръката ми.

— Хайде да се държим като възрастни, искате ли? — каза той. — Хората ни гледат.

Управителката на ресторанта хвърли поглед към масата ни и повдигна тънките си черни вежди. Заговорих по-тихо.

— Обясни ми нещо тогава. Досега все аз отнасям пешкира. Животът ми и този на Лоръл са в постоянна опасност. Брат ми е мъртъв. Съпругът на Лоръл е мъртъв. А какво точно си допринесъл ти?! Защо поне не се държиш по-позитивно?

Томас ми хвърли толкова студен поглед, че можеше да парализира и гърмяща змия.

— Да не мислиш, че ми е лесно? Не знаеш нищичко за мен. Опасността, в която се намираме сега, е нищо в сравнение с рисковете, които ще поема, за да върна гравюрата в Ирак. Някой трябва да се погрижи и за това.

Лоръл смачка салфетката си и я хвърли на масата.

— Писна ми. Това вече е прекалено. И освен това е време да се видим с твоя професор, Томас.

 

 

Навън ни се стори, че въздухът е станал още по-горещ. Август в Ню Йорк. Всеки, който можеше, беше напуснал града. А от ушите на останалите излизаше пара — можеше да я видите, ако се загледате добре.

Джейкъб Уорд живееше на Четиридесет и четвърта западна улица, на която се възправяха четириетажни сгради от кафяв камък, чиито миниатюрни дворчета бяха отделени от тротоара с красиви черни огради. На улицата изпъкваше Студиото на актьорите, където Елиа Казан и Ли Страсбърг бяха разработили Метода^[1]. Легиони актьори като Брандо, Де Ниро и Мерилин Монро бяха учили занаята тук.

Когато пристигнахме, Уорд ни покани в обширния си вестибюл.

— Имате късмет, че ме хващате вкъщи — каза той добродушно на Томас. — Децата ми са във вилата ни в Уестхамптън с жена ми и икономката. Аз се върнах само заради няколко срещи.

— Чудех се дали сте се чули с Хана, след като говорихме — попита Томас.

— Не, боя се, че не. Но в това няма нищо изненадващо. Ние не си пишехме често.

Той стисна ръката ми.

— Разбрах, че сте брат на Самюъл Дякос. Познавах го по име. Много съжалявам за катастрофата.

Благодарих тихо. Той ни отведе на долния етаж, откъдето се излизаше в градината, и предложи да седнем навън.

Някои хора живеят с невероятна енергия и засенчват всички около себе си. Уорд беше несъмнена звезда в аудиторията и влагаше голяма част от жизнените си сили в преподаването. Приличаше повече на борсов агент, отколкото на професор. Лицето му беше червендалесто и пълно, и въпреки това красиво. Костюмът и вратовръзката му бяха шити по поръчка, доста крещящи, но идеално скроени. Носеше вратовръзка на „Дюшан“ и колан от карамелена кожа на „Ферагамо“. На китката му проблясваше златна верижка. Ноктите му бяха твърде лъскави, за да са естествени, и аз осъзнах, че е бил на маникюр.

Излязохме в градината и се настанихме на удобните столове с чаши „Перие“ с лайм в ръце. Стената на близката къща беше покрита с каскада от бръшлян. Сред клоните над главите ни пърхаше хартиен папагал. В лехите цъфтяха едри растения с широки, тъмнозелени листа и фуниевидни бели цветове. От двете страни на кухненската врата имаше саксии с петунии, изпускащи някакъв прашен, твърде сладникав аромат, който приличаше на парфюма на стара дама.

Уорд посочи към дървото с чашата си.

— Ще повярвате ли, че тук живее двойка кардинали^[2]? В самия център на града. Все още наричам този квартал Кухнята на ада, макар и да смениха името му на Клинтън, за да продават повече имоти. Глупаво, а?

— На бившия ви президент ли е наречен? — попита Томас. Уорд се изкиска.

— Не, той се крие в Уестчестър. — Наведе се напред и опря чашата си на коляно. — Израснал съм на две пресечки оттук в един скромен апартамент на третия етаж. Съпругата ми Мириам получи голямо наследство. Децата вече бяха пораснали и на нея й се прииска да уплътни времето си с нещо приятно, затова взехме парите и купихме две от къщите. Притежаваме тази, която е точно зад нас, и още една на Четиридесет и седма улица. Мириам се скъса да ги обновява. След една-две години цените на недвижимите имоти ще скочат и ще се отървем от тях. — Той се засмя. — Когато касичката започне да се поопразва. Тази обаче ще си я задържим. Харесвам я.

Доста лична информация споделяше с хора, които току-що беше срещнал. Усетих обаче, че това е един от начините му да предразполага другите. Според мен касичката му беше доста пълна. Говореше за недвижимо имущество на стойност над двайсет милиона долара, без да броим вилата им в Уестхамптън.

Той взе чашата си и кръстоса крака.

— Преди да се заемем с Наум, бих искал да попитам защо се интересувате от него? Той е доста неизвестен. Даниил и Езекиил например са много по-сочна мръвка за археолозите.

Томас се усмихна.

— Аз съм от Мосул. Наум е прекарал почти целия си живот в този район и затова го намирам особено интересен.

— Разбирам. Тогава първо няколко думи за тълкуванията на Библията. Общо взето, всичко е спекулация. И въпреки това интерпретирането се превърна в една малка индустрия. Аз лично ползвам Масората^[3] от еврейската Библия. От нея произхожда християнският Стар завет. Когато трябва да потвърдя някое тълкувание, го сверявам с преките археологически данни, но преглеждам и други документи — месопотамските текстове, римските и гръцките историци.

Томас кимна доволно.

— Нека ви запозная с основите на своя занаят. Първата пълна версия на еврейската Библия е била събрана чак около 560 г. пр.н.е., точно след Вавилонския плен^[4]. Тоест поне триста години след написването на най-ранния текст, който познаваме днес — Кумранските свитъци. Фрагменти от книгата на Наум се появяват в свитък №4Q-169 и аз имах възможността да получа достъп до него и да го използвам като частичен наръчник.

Очевидно се намирахме в ръцете на майстор на своето изкуство, който освен това обичаше да говори пред публика.

— Знаете ли какво е мурака?

— Вид персийски албуми, нали? — обадих се аз. — Красиви томове от слепени един с друг листове и коли, украсени с най-различни образи, калиграфия и великолепни обшивки.

— Точно така — потвърди Уорд. — Представям си така и Библията. В началото разказите от Стария завет са се предавали устно. Започнали да ги записват чак около седми век преди новата ера, когато грамотността в Юдея процъфтяла. Точно както и мураката, Библията е сбирка от различни парчета. С времето някои части са били премахнати, променени или подменени с други. Оригиналните думи и значения се изменили. — Той се разсмя. — Някои колеги спорят с години за значението на едно-две изречения.

— Има ли случаи, когато промените са били нарочни? — попита Лоръл. Уорд кимна.

— В някои случаи наистина е било нарочно. Авторите на Библията искали да изразят определена теологическа гледна точка и събития като падането на Ниневия са били записани, за да илюстрират тези ценности, а не за да документират историята. Самият християнски Стар завет е пълен с редакторски грешки. Например цитатът „Око за око“ — какво си мислите по принцип, когато чуете това?

— Че наказанието трябва да е равно на престъплението — каза Ари.

— Правилно. В началото обаче това значело, че за престъплението не бива да се дава по-строго наказание, отколкото заслужавало. Точно обратният смисъл на това, което разбираме ние днес.

— Като игра на развален телефон — казах аз. — Първият прошепва някакво изречение на съседа си и когато стигне до края на редицата, изречението вече е съвсем различно.

— Правилно ме разбрахте. Ето ви още един пример — Армагедон. Какво означава това?

— Краят на света? — пробва се Лоръл.

— Не. Това е реално място, гръцка дума за една област — Хар Мегадон, хълмът и полето в Мегидо, където трябва да се проведе последната битка. Тази промяна на значението е по-фина, но пак илюстрира това, което искам да кажа. Никоя история не може да оцелее непроменена за повече от няколко поколения. Старото отново става ново. Струва ми се, че това твърдение е почти съвършено като отражение на реалността.

— Говорите за месопотамската митология — казах аз.

— Точно така. Да вземем например първичната форма на приказката за Каин и Авел. Не ви ли правят впечатление несъответствията в нея?

— Не мога да кажа, че съм се замислял много по този въпрос.

— Имаме овчаря Авел и земеделеца Каин. Защо Бог се обидил толкова от даровете на Каин? Не е ли естествено един орач да предложи на божеството „плодовете на земята“? Защо това да е по-лош дар от този на Авел, който пожертвал първото си агне?

Томас не искаше да ми се даде и затова се обади:

— Може би защото овцете са били по-ценни, тъй като по традиция се използвали за жертвоприношенията?

Уорд отпи от водата си и стана. Обичаше да жестикулира, докато говори, и явно седенето му пречеше.

— Трябва да поставим историята в обществения й контекст — каза той. — По това време повечето от юдейските евреи били номади и пастири. Естествените им врагове за територия били жителите на градовете. Каин е земеделец, значи е свързан не с живота на чергарите, а с този на уседналите общества. По-нататък в Битие ще забележите, че след като е прогонен, Каин става бащата на градовете. Той символизира градовете, които се описват в Битие като клоаки на греха — представа, която, между другото, се е запазила и до днес. Възхищаваме се на „природата“ и гледаме на градовете като на необходимо зло.

Уорд остана прав, с гръб към градинската масичка, което ни принуждаваше да го гледаме отдолу нагоре.

— Тук си позволявам малко художествена измислица. Авторите на еврейската Библия искали да създадат една велика нация. И постигнали блестящ успех. Това обаче създало нуждата да се подчертае заплахата, идваща от техните врагове — строителите на ханаанските и асирийските градове.

— Мисля, че измислицата е твърде голяма. Всичко това може да се тълкува по много различни начини. Нямате никакви доказателства за твърденията си. — Томас, изглежда, се подразни от думите на Уорд. Ако някога бе учил за свещеник, вярата му в традиционните учения вероятно си оставаше силна.

Уорд размаха чашата си. Чух звъна на леда, разклатен от водата.

— Битие е иносказание, написано от чергарски народ, който е бил под постоянна заплаха от страна на градовете — държави. Прочетете по-ранната месопотамска версия на историята за Каин и Авел. Напълно различна е. В нея двамата герои са съответно цар-овчар и цар-земеделец. Свадата помежду им обаче е за жена, а не заради даровете за Бога. Много по-достоверен повод за скандал, не мислите ли?

Знаех, че Самюъл е бил на същото мнение. Той смяташе, че митовете не са измислени, а произхождат от истински случки. Един пример за това е Големият потоп. Преди навлизането на писмеността информацията можела да се предава само устно, а важните неща, които трябвало да се знаят от бъдещите поколения, трябвало да се облекат във възможно най-драматична форма с помощта на поезията. Римите и ритъмът на поезията помагали на хората да запомнят разказите.

Гласът на Уорд прекъсна мислите ми:

— Но да се върнем към Наум. Когато започнах да проучвам тази книга, помолих един приятел писател да й напише рецензия. Тя не е много добре позната и дотогава той не беше чувал за нея. Ето защо я прочете със съвсем свежо око. Първата ми изненада беше колко много му хареса. Каза, че е поетична и изключително завладяваща. Беше обаче и объркан, защото целият тон и жар в творбата се променят значително след първата глава. Това потвърди моето становище, което се споделя и от други учени.

— И какво е то? — попитах.

— Че цялата първа глава и първите два стиха от втората са написани много след оригиналната творба, и то не от Наум. Интересно е, че Библията^[5] на крал Джеймс потвърждава това, защото в нея втората глава започва с втория стих от втората глава на еврейската Библия.

На главите ни закапа дъжд. Небето посивя като олово. Задаваше се порой. Станахме бързешката и се прибрахме в кухнята.

— Май не беше добра идея да сядаме отвън — затюхка се Уорд. — Хайде да се качим в библиотеката.

Той ни преведе до предната стая на първия етаж. Задната стена на библиотеката му бе изцяло заета от рафтове с книги — томове по изкуство и фотографии от Ню Йорк, стари книги, които миришеха на мухъл, позлатени еврейски ръкописи, цяла лавица с трудове върху символизма в религиозното изкуство и един–два романа. Извадих „Великият Гетсби“, прелистих го и видях, че е първо издание с автограф от автора.

Възползвах се от паузата в разговора и отидох до тоалетната на втория етаж. В нея имаше отделно душ и вана — главата на душа бе закрепена на тавана така, че струята да пада надолу като водопад. Освен това там имаше красива керамична мивка, електрически четки за зъби, на които би завидял и зъболекар, ръчно рисувани плочки от Милано, широко чамово дюшеме и чисто бели хавлиени кърпи.

Проверих колко е часът и изругах на глас, когато осъзнах, че съм забравил за уговорката си с адвокат Резник. Много ми се беше струпало. Бързо звъннах в офиса му, но не получих отговор и трябваше да оставя съобщение на секретаря.

Тръгнах да излизам и разсеяно погледнах през прозореца. От отсрещната страна на улицата бе паркиран сребрист „Рейндж Роувър“. Затъмнените му стъкла не ми позволяваха да видя кой е вътре, но стомахът ми се обърна. Открехнах прозореца и чух звука от пуснатия двигател. Усетих и миризмата на газовете от ауспуха. Трябваше да намеря начин да проверя кой седи в колата, преди да споделя за проблема си с Джейкъб Уорд.

Когато се върнах в библиотеката, той стоеше пред камината като оратор и обясняваше някаква тънкост от тълкуванията на Библията.

— Мисля, че отвън стои един от гостите за следващата ви среща — казах аз. — Надявам се да не ви задържаме.

Той погледна часовника си.

— Ако са дошли, значи много са подранили — очаквам ги чак след час. Как разбрахте, че са те?

— Пред дома ви стои един SUV със запален двигател.

Той отиде до прозореца, погледна навън и се засмя.

— Пет и половина е. Това е съседът ми Лорънс Бари. Децата ми го наричат Лари Бари, половинчасовия човек. Излиза всеки ден по това време и седи в колата си точно по половин час.

— За да запази правото си за паркиране ли?

— Тук не може да се паркира след 18 часа. Веднъж един съсед направи грешката да заеме това място пет минути преди да дойде Лари. Човекът току-що се беше нанесъл и нямаше идея какво престъпление извършва. Всяка сутрин след това го чакаше някаква нова гавра. Дали ще е драскотина на боята, кутийка от кола, хвърлена по капака, кучешко ако на багажника — какво ли не. Всеки ден имаше по нещо. След няколко седмици осъзна какво се случва и оттогава мястото е само на Лари. Аз лично оставям колата си в „Колумбия“ и се прибирам с метрото. Не мога да търпя подобни глупости.

Уорд излезе, за да ни донесе нови напитки, и се върна с кана студена вода и чиния бисквитки. Подаде ни ги поред.

— Това са най-вкусните бисквити. Черен шоколад с парченца фъстъчено масло от пекарната „Ливайн“. Винаги е приятно да имаш нещо сладко за хапване, когато те застигне следобедният глад.

Не можеше да се отрече талантът му да предразполага хората. Разбирах защо беше толкова обичан като лектор. Усетих обаче и доста фалшиви нотки. Той играеше роля. Чудех се що за човек се криеше отдолу. Погледнах към Лоръл. Тя изглеждаше бледа и неспокойна и не се усмихна, когато погледите ни се срещнаха. Попитах я как е. Каза, че я боли глава, но ще издържи още малко. Уорд като че ли не забеляза това и продължи:

— Името Наум означава Утешител. Това е доста лукава игра с думите. Кого е утешавал? Едва ли асирийците. Може да се помисли, че юдейският народ би се почувствал по-добре, след като разбрал каква страшна съдба е постигнала враговете му. Но в творбата има и завоалирано предупреждение към евреите — страшни заплахи за последствията от почитането на чужди богове.

Уорд се огледа, за да се увери, че още държи вниманието ни. Почти чувах как барабаните бият туш в далечината.

— Смятам, че книгата на Наум не е била пророчество, а разказ на очевидец за обсадата и разрушаването на Ниневия от мидийците и вавилонците. Както вече казах, първата глава е била добавена много по-късно.

— Както можете да си представите, тази гледна точка не е много популярна, но аз имам един интересен съюзник — продължи Уорд. — Версията на крал Джеймс на Библията превежда цялата книга на Наум в бъдеще време. Вероятно преводачите са решили, че еврейският текст, голяма част от който е в сегашно време, не звучи достатъчно „пророчески“. Има и доста други знаци, които разкриват, че Наум е видял битката лично. Първите два реда от четвъртия стих на втората глава разказват за червени щитове и войници в червени дрехи. Това точно описва мидийците. Според някои вавилонски текстове царят на мидийците Киаксар водил битката с помощта на северното скитско племе умаманду и на вавилонците. Мидийците били страшни воини, известни с това, че носели червено, за да крият раните си. Това поддържало бойния дух на другарите им и карало враговете им да мислят, че са непобедими.

Седмият стих: „Речните порти се отварят и дворецът се разрушава“, често се цитира като доказателство, че книгата е пророческа. — Той се обърна към Томас. — Може би тук вие можете да ни помогнете.

Томас най-сетне изглеждаше доволен, че го включват в разговора.

— Засега не са открити веществени доказателства, че в Ниневия е имало потоп. Огън да — целият град е бил опожарен. Разкопани са само пет от петнайсетте градски порти на Ниневия — Халзъ, Шамаш, Адад, Нергал и Мушки. Оръжията и скелетите, открити край портите Халзъ и Адад, накараха някои археолози да избързат с предположението, че там е бил разгарът на битката. Знаем обаче, че от двете страни на мястото, където река Хоср е влизала в околностите на града, е имало още две порти. Напълно възможно е враговете да са нахлули първо оттам и да са пуснали армиите във вътрешността на града. Вероятно стихът означава точно това.

— Нещо толкова конкретно предполага, че авторът е бил свидетел от първа ръка, а не пророк — съгласи се Уорд. — Накратко казано, ето кой мисля, че е бил Наум, без значение дали това е истинското му име, или не. Един надарен еврейски писар, който като млад е бил отвлечен в Ниневия, за да работи за прословутия тиранин Ашурбанипал. Царят събрал огромната библиотека от плочки, която бе разкопана в Ниневия. Повечето от тях са копия на вавилонски текстове, което ни показва, че той се е нуждаел от много даровити писари. В книгата на Наум се употребяват асирийски думи и изрази, което е още едно доказателство за твърденията ми. Предците на самия Наум вероятно са преживели ужаса от асирийските нападения над Самария. Само това е достатъчно, за да обясни почти личната нотка на омраза, която се усеща в книгата.

Намесих се с един въпрос:

— Но когато Ниневия е паднала, Наум не е ли бил вече старец според тогавашните разбирания?

— Да — отвърна Уорд. — Вероятно е бил над шейсетгодишен и не му е оставало много време. — Той започна да свива пръсти, за да отбелязва мислите си. — Първо, в единия от пластовете си книгата е писмо, което дава на познатите на Наум в Юдея разказ на очевидец на битката. Второ, тя изпраща послание към народа на Юдея и ги предупреждава да не почитат идоли и чужди богове. Трето, тя има още една функция — да противостои на огромната власт на богиня Ищар върху сърцата и умовете на хората. И четвърто, книгата задоволява нуждата на самия Наум да изкаже отмъстителните чувства, които го прояждат отвътре. Той буквално злорадства над падението на Ниневия.

Разбира се, никой от нас не спомена за петата цел на книгата — тайното послание на Наум за скривалището на богатствата на Ашурбанипал.