Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (24)

Деветнадесета глава

Вторник, 5 август 2003 г., 7:30 ч. сутринта

Оказа се, че във вторник Музеят за модерно изкуство е затворен за посетители. Обадих се в дома на Клер. Тя каза, че може да се видим към обяд във временните помещения на музея в „Куинс“.

Звъннах на Лоръл, която каза, че почти не е мигнала след вчерашния ни разговор. Все още не бе успяла да се свърже с приятелите си, затова оставаше в Ню Йорк. Увери ме, че е прекарала сутринта с Томас и Ари. Разбрахме се да се прегрупираме в музея.

Докато се обличах, включих телевизора на новините. Репортажът за войната в Ирак съобщаваше, че всеки ден намирали по двадесет трупа на цивилни граждани, а отвличанията и екзекуциите вероятно щели да се увеличат значително. След малко заговориха за някаква престрелка край гара „Пенсилвания“. Камерата се приближи към камион за кетъринг, в чиито алуминиеви стени се виждаха дупки от куршуми. Видях как отвеждат Рапунцел към полицейската камионетка. През гърба му беше кръстосана верига, която приковаваше ръцете му към кръста. Както и се бях надявал, Ериния и шутът бяха проследили сигналите от чипа до камиона на Рапунцел. По телевизията съобщиха, че Рап е бил обвинен в продажба на наркотици и притежание на незаконно оръжие. Не споменаха нито Ериния, нито приятелчетата й.

Най-после някаква добра новина.

Подвоумих се дали да взема пистолета със себе си. Усещах известно спокойствие при мисълта, че Ериния вероятно бе загубила следите ми, а и нерегистрираните оръжия бяха незаконни в Ню Йорк — просто не можех да си позволя да ме хванат с него. А и дори и отново да надушеха следите ми, не можех да започна престрелка, в която сигурно щяха да пострадат и невинни хора. Увих с нежелание пищова в една хавлия и го пъхнах в куфара си. След това се отправих към фоайето.

Утринният въздух навън беше свеж и чист. Купих един вестник „Таймс“ и се отправих към закусвалнята „Уестуей“, за да се подкрепя.

На витрината й бе залепена реклама, която гласеше, че закусвалнята е била избрана за най-добрата в Манхатън. Това без съмнение щеше да впечатли туристите, защото нюйоркчани разбираха от добра храна. Впечатлението щеше да трае обаче само докато не минеха и покрай други закусвални, които също са били обявени за най-добри. Въпреки това нямах оплаквания от закуската, а прясното кафе възвърна живота в жилите ми.

Спомних си въпроса, който ме мъчеше вчера вечерта, и изведнъж усетих, че нещо ми се изплъзва. Ядях и оставих мислите си да се реят свободно. И тогава разбрах. Сякаш вместо да ми даде сметката, келнерът беше изсипал чувал със злато на чинията ми.

Ставаше въпрос за думите на Корин във връзка с погребението на майката на Хал. Въпреки че по това време не бях в града, знаех, че то се е провело в църквата на Застъпника в квартал „Хамилтън Хайтс“. Ако там имаше семеен мавзолей, Хал би имал неограничен достъп до него. Идеалното скривалище.

Хвърлих малко пари на масата, за да си платя сметката, и хукнах към метрото. Слязох на спирката на Сто петдесет и пета улица и набързо минах двете пресечки до църквата на Застъпника.

Гълъбовосива каменна стена отделяше гробището „Троица“ от улицата. Край входа се възправяше висок келтски кръст, украсен с релефни птици и животни. Беше поставен там в памет на някогашния собственик на земята Джон Одюбон. Гробищата бяха спокойни и приличаха на парк. Поляната бе заслонена от вековни брястове, които още зеленееха въпреки продължителната жега. Надгробните камъни бяха различни — от огромни скулптури, заобиколени с железни оградки, до най-обикновени паметни табели. Някои бяха толкова стари, че имената на камъка се бяха заличили. Наоколо нямаше жива душа.

Гледката на надгробните паметници ми напомни, че не ми е останал нито един жив роднина. След смъртта на Самюъл най-близкият ми човек си оставаше Евелин. Отдавна трябваше да отида да я видя. Тя беше само около петдесетгодишна, но артритът й се беше влошил дотолкова, че се нуждаеше от специални грижи. Беше дошла да работи за нас няколко седмици след четвъртия ми рожден ден. Цяло чудо беше, че Самюъл бе издържал толкова дълго без помощ. На един такъв самовглъбен възрастен мъж със склонност към тишината и спокойствието едва ли му е било лесно с едно палаво момченце. Произходът на Евелин си оставаше тайна за мен, защото тя отказваше да говори за младостта си в Близкия изток. Децата са свръхчувствителни към тайните, които пазят от тях, но някак винаги съм знаел, че въпросите за младостта й или за причините, поради които е напуснала страната си, са строго забранени.

Когато бях в основното училище, тя всяка сутрин грижливо ми увиваше във восъчна хартия приготвен от нея обяд и го слагаше в запазена от магазина торбичка. Пъхаше го в раницата ми и изминаваше с мен петте пресечки до училището. Когато пораснах, започнах да се дразня от това. Тя винаги се обличаше в черно и пърхаше около раменете ми като огромен гарван, без да ме изпуска и за миг от погледа си. Дори през зимата, която тя мразеше, си слагаше огромните галоши и тръгваше редом с мен, като през целия път мрънкаше колко бил хлъзгав ледът и колко дълбоки — снежните преспи. Не можех да понеса разликата между нея и майките на другите деца и правех всичко възможно да се отърва от това досадно присъствие, но въпреки кротката си природа, тя никога не ми позволяваше да я пропъдя.

Чак когато станах гимназист разбрах колко е важна за мен. С нея ми беше най-невъзможно да се видя след смъртта на Самюъл.

Извитата пътека ме отведе до няколко големи гробници. Само тези бяха достатъчно просторни, за да послужат за скривалища. Приличаха на миниатюрни дворци и стояха гордо покрай алеята. Две привлякоха вниманието ми, но имената на тях бяха други — Гарет Сторм и Стивън Сторм. Последният дом на Гарет беше сложна готическа постройка с филигранна порта от ковано желязо и островръх покрив, ограден с копия и увенчан с кръст.

Търсех гроба на Мина, като следях за имената Вандерлин и Янсен — моминската й фамилия. След петнайсет минути обаче не бях намерил нищо. На един от най-големите мавзолеи, който беше построен от обветрен пясъчник с цвета на млечен шоколад и покрит с мъх, нямаше никакво име. Вратата му бе залостена с ръждясал катинар. Ако Мина бе пожелала гробница, тя щеше да бъде точно такава. Пристъпих напред, за да видя дали е била отваряна наскоро.

— Ей, ти там!

Някакъв мъж тръгна към мен с големи крачки. Носеше черна кожена жилетка, дънки и сатенена риза. Около врата му подрънкваха дебели златни ланци.

— Господине, нямате право да стоите тук — каза ми той.

— Мислех, че това е обществено гробище. Портата беше широко отворена.

— Не четете ли табелите? Там пише, че ви трябва специално позволение от гробищната управа. Влизането е само със специална уговорка.

— Съжалявам. Пралеля ми почина наскоро, докато бях в чужбина. Би трябвало да е погребана тук.

— Разбирам. — Той присви очи, сякаш ми вземаше мярка. — Каква е тайната й?

— Моля?

— Тайната на дълголетието й. Хората плащат огромни пари за такива неща.

Явно се шегуваше за моя сметка. Зачаках коронната смешка.

— За последно тук е бил погребан човек през 1836 година. Това прави леля ви една зряла дама на сто шейсет и седем години. Силно се надявам за ваше добро да носите гените й. — Той избухна в смях.

— Значи са ме упътили погрешно.

В ъгълчетата на очите му блеснаха сълзи, но не от скръб.

— Към „Троицата“ ли ви насочиха?

— Да, точно така.

— Идете в колумбария. Това е последното гробище в Манхатън, където още се погребват хора, но сега вече всички ги кремират. Вероятно там ще намерите останките на леля си.

Нишата в колумбария би била твърде малка, за да може да укрие нещо значително, но все пак щях да проверя. Може би Хал беше оставил там някаква бележка или други указания.

Дежурната пазачка на колумбария ми каза, че дори и за това място ми трябвала специална уговорка. Когато й обясних, че трябва да напусна Ню Йорк още този следобед, тя омекна.

— Как се казва?

— Янсен.

Тя набра няколко думи на компютъра, погледна екрана и поклати глава.

— Нямаме записана Янсен. Може би е в гробището, но не и в колумбария.

— Добре. Бихте ли проверили и за Минерва Вандерлин? — Казах й името буква по буква.

— О, да, ето я. Но нишата вече не се води на нейно име. Синът й отнесе праха.

— Кога е станало това?

Тя пак се взря в екрана.

— На 25 януари — преди шест месеца.

Значи урната, която бях видял в килера, вероятно някога е съдържала праха на Мина. Той го беше разпръснал, сигурно над някое любимо нейно място, както често правят хората, и вместо това бе сложил в съда скъпоценните камъни.

Тръгнах към метрото бесен. Хал отново ме беше измамил. Толкова бях сигурен, че съм на правилен път, че разочарованието направо ме смаза.

Изчаках влака с надеждата да ми се падне вагон с работещ климатик, където да намеря студения полъх, за който копнеех. Бях плувнал в пот само от краткия път от гробището дотук. На няколко крачки от мен две момчета изнасяха представление пред чакащите. Носеха огромни торбести панталони и широки тениски, макар да бяха дребни на ръст. На едната блуза се виждаше образът на Тупак Шакур, а на другата — Свети Йоан. По-ниското хлапе беше обуто в маратонки „Еър Джордан 18“, които сигурно му бяха стрували двеста долара.

Наблюдавах движенията им и се възхищавах на ловкостта им. Изведнъж единият сграбчи глезените на другия и се повдигна. Партньорът му на свой ред хвана неговите глезени и двамата образуваха огромно „О“. Затъркаляха се напред-назад по перона с такава лекота, че и професионални акробати биха ахнали от завист. Тълпата заръкопляска и замята монети към тях, а момчетата успяха да ги съберат точно преди влакът да нахлуе в спирката. Заклатушкахме се по релсите на пълен ход. Наслаждавах се на ледения студ в мотрисата.