Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (23)

Осемнадесета глава

Тълпата се скупчи около нещо на бордюра. Сложих ръка на гърба си. Нищо необичайно. Нямаше парене, нямаше дупка, нямаше лепкаво ручейче кръв. Почувствах как краката ми позакрепват. Оттласнах се от витрината и открих, че още мога да ходя.

Първата сирена зави и в улицата нахлу пожарна. Тя спря пред кафенето, а след нея засвириха спирачките на полицейските коли. Не можах да преброя всички служебни автомобили, които пристигнаха. Промуших се през тълпата и видях надраскан с графити товарен ван, паркиран под странен ъгъл до тротоара. На паважа пред него лежеше мъж. Шортите му бяха скъсани, едната му гуменка бе паднала, а край тялото му се събираше локва кръв, която протече към краката.

Край него се образува пръстен от униформени мъже. Един от тях се наведе напред със сключени длани и започна ритмично да натиска и отпуска гърдите на падналия в опит да спаси живота му.

Погледнах към тълпата, търсейки шута, но той беше изчезнал. Ясно беше, че не е искал да си върши работата в такава близост до половината нюйоркска полиция. Известно време останах на мястото си, защото се чувствах защитен от тълпата. Но какво се беше случило? Дали инцидентът беше случайност? Или изстрелът на нападателя ми се бе отклонил, беше рикоширал във вана и бе причинил нещастието?

Тълпата започна да се разпръсква, след като две ченгета се приближиха и ни наредиха да се отдръпнем. Отново се огледах за шута и се качих в едно такси, което стоеше в задръстването. Сблъсъкът, който ме бе спасил, ми навя мисли за собствената ми катастрофа. Бях напълно изтощен, но острата паника не ми позволяваше да се отпусна. Усещах, че губя контрол върху себе си, и се изплаших, че повече няма да мога да се справям с кашата, в която ме бе забъркал Хал. Имах нужда от помощ. Близо до гара „Пенсилвания“ старият ми познат Рапунцел държеше камион-закусвалня. Надявах се там да намеря поне временно убежище.

Рапунцел бе спечелил прякора си, защото косата му винаги бе подстригана много късо, с изключение на един рус кичур отзад, който стигаше чак до задника му. Не беше и чувал за приказката за дългокосата принцеса, но когато научи, че Рапунцел е женско име, го съкрати на Рап. Работеше на това място вече повече от десет години. През това време бе сменял местоположението на офисите си, но не и самия бизнес. Беше причинил смъртта на няколко общи познати и бе продал на някакъв човек толкова нечист наркотик, че нещастникът попадна в болница.

Открих го, застанал до камиона, който му беше и офис, да слуша музика, която дънеше от колоните.

— Ей, Рап, виждам, че още имаш отвратителен вкус за песни.

Той се ухили и остави сандвича, който дъвчеше.

— Радвам се да те видя. — Хвърли поглед на скъсаната ми риза и забеляза кървавата драскотина на рамото ми. — Какво ти се е случило? Пак ли си излизал с мъжки проститутки?

— Много смешно, Рап. Слушай, трябва да купя нещо.

— Имам страхотни пуешки сандвичи. Мама сама сготви птицата и ги направи.

— Страшен шегаджия си. Изпуснал си си призванието.

— Печеля много и от този бизнес, макар че работя като вол. В този ред на мисли, от тая жега ми иде да муча.

— Днес нямам пари. Можеш ли да ми заемеш някаква сума за малко?

— За колко малко?

— За около седмица.

— Да ме виждаш да нося „Армани“? Ей там има банкомат. — Той посочи неясно на север.

От наркотиците до оръжията имаше само една крачка, затова предположих, че вероятно има онова, което ми беше нужно. Наоколо не се виждаше жива душа, но въпреки това снижих глас.

— Виж, изникна един проблем. Трябва ми пистолет.

Очите му се разшириха.

— Искам и някакви амфетамини.

— Никога не си ми мязал на гангстер, Медисън. Търговията с изкуство да не е тръгнала на зле?

— Не ти трябва да знаеш — отвърнах. — Какво ще кажеш?

— Имам добра стока. Чаткаш ли? Колко ти трябва?

— Колкото да ми стигне за около седмица.

— Чакай малко. — Той награби телефона си, полусдъвкания сандвич, апарата за кредитни карти и кутията за пари и ми направи знак да го последвам в кабината на камиона. Когато седнахме вътре, той се наведе, избута краката ми настрани и вдигна полиетиленовото килимче на пода. Под него имаше груб капак от фибростъкло, който криеше под себе си два пистолета. Рап надяна две гумени ръкавици и извади единия.

— Това е „Глок“. Доколкото разбирам, не умееш да стреляш.

Поклатих глава.

— Тогава този е идеален за теб. Има капацитет от седемнадесет патрона. — Той ми показа как да го зареждам. — Ако наистина искаш да очистиш някого, ще трябва да се приближиш.

— Защо?

— Защото ти трябват хиляда тренировъчни изстрела, за да станеш добър на далекобоя. Този ще ти излезе хиляда и петстотин. Патроните — безплатно.

— Става. Само че не веднага.

— Шегуваш се.

— А амфетите? Хайде, де. Преди купувах само от теб.

— Имам малко декседрин^[1], което си е същото. Той е около триста.

— Само за няколко дози? Че то всеки тираджия може да ми даде от това.

— Нещо не виждам наоколо тираджии. Качеството е аптечно. Тука не ти е благотворително дружество, Медисън.

Свалих си часовника и му го подадох.

— „Омега Спийдмастър“ е. Струва две хиляди. Вземи го като залог за оръжието и дрогата.

Той взе часовника и закопча верижката от неръждаема стомана на китката си.

— Часовничето изглежда добре. Ще го взема, но само за пистолета. И това ти е продажбата, без залози.

— Не говориш сериозно.

— Човещинка си е. На всички ни трябват пари. Човещинка.

— Значи да потърся другаде, така ли?

Той се изсмя от сърце.

— Губим си времето, момче. — Извади от жабката залепваща се торбичка и пусна вътре глока, след което свали ръкавиците си.

— Нямаш ли нещо друго, в което да го сложа? Не мога да се разхождам с това в ръка.

Той поклати глава, порови зад шофьорската седалка и извади някакво конопено чувалче.

— Би трябвало да ми платиш и за това. Вземи го. И изчезвай.

Излязох и оставих вратата открехната. Полуизяденият сандвич на Рап си стоеше на калника. Изчаках, докато Рап отиде до багажника, където се заговори разгорещено с някакъв клиент. Дългото му тяло изпъкваше на фона на шоколадите, опакованите сандвичи с бял хляб и кутиите с газирани напитки и сокове.

Прокраднах се обратно в камиона, извадих зловещото семе, което Ериния бе посяла в гърба ми, и го забодох между листата салата в сандвича на Рап. После си тръгнах.

 

 

Зад гара „Пенсилвания“ открих едно подземно ресторантче, влязох и изпих две чаши блудкаво кафе, което имаше вкус сякаш го бяха варили цял ден. Надявах се, че това бе концентрирало кофеина в него и наистина по-голямата част от умората ми изчезна, макар и нервите ми да се опънаха още повече. Корабът ми отново бе на вода, готов да преплува бурното море.

Понечих да погледна часовника си. За миг бях забравил, че Рапунцел ми го беше конфискувал. На телефона си видях, че е почти единайсет вечерта. Тръгнах си, без да знам какъв ще е следващият ми ход. Вбесена от това, че ме изпусна на два пъти, Ериния сигурно беше по петите ми с удвоена ярост. Какъв странен обрат бе претърпял живота ми! Преследваха ме в собствения ми град, не можех да се прибера в дома си, а играта на Хал диктуваше живота ми. Цялата ситуация беше отвратителна, но не виждах по какъв начин можех да се измъкна.

Обадих се на Лоръл. Чух гласа на телефонния секретар — значи не беше в стаята си. Няколко секунди бях в паника, но реших пак да се обадя. Този път тя вдигна.

— Къде беше? Обеща да си стоиш в стаята. Не ме плаши така!

Тя се разсмя по онзи свободен начин, по който се смеят хората, които са прекарали вечерта в компанията на алкохола.

— Не можех повече да търпя да гледам в една точка. Заведох клана Закар на бар. Едно-две питиета и скуката си отиде с валсова стъпка!

Отзад се чуха мъжки гласове.

— Това Ари и Томас ли са?

— Секунда само. Томас се сбогува. — Чух как високият глас на Лоръл се смеси с техните. Измина около минута. После тя се върна.

— Чувствам се супер тъпо, че ги подозирах. Ами че те са асирийци!

— Нима?

Последва водопад от думи.

— Ари е печелил хиляди награди за фотографиите си. А Томас някога искал да стане свещеник. Преди „Оксфорд“ е учил в семинария.

— И защо е променил решението си?

— Влюбил се, но накрая жената отишла при друг. И сладко, и тъжно, нали?

— Е, радвам се, че си се успокоила. — Не исках да прозвучи саркастично, но тя го прие така.

— Ти нямаш угодия! Мислех, че искаш да ги харесам.

— Разбира се, че искам. Не исках да прозвуча така. Просто съм нервен. Човекът, когото видяхме на площад „Вашингтон“ — шутът, ме проследи.

Чух как рязко си пое дъх.

— О, по дяволите. Джон, трябва някак да се измъкнеш от това. Вече си изхарчи резерва от чудодейни спасявания.

— Чудесна идея, но за теб. Помниш ли, че вече ти казах да направиш същото? За себе си виждам само един изход — да намеря това, което те търсят, и да приключа с цялата история.

Тя замлъкна за минута и помислих, че е затворила.

— Прав си — каза накрая. — Ще се обадя на няколко приятели и ще видя дали мога да намеря къде да отседна.

— Лоръл, ако утре още си тук, ще се опитам да ни уговоря среща с Клер Талбът от Музея за модерно изкуство.

— Значи в крайна сметка реши да говориш с нея?

— Сам не мога да се справя със значението на печата. Може да чуя и мнението на специалист. А и предпочитам повече да не говоря с Филип.

— Томас иска да се види с един професор, Джейкъб Уорд, утре сутринта. Той е от „Колумбия“ и изучава Библията, а освен това познава Хана Джафри. Специалист е по малките пророци.

Името не ми беше познато, значи беше започнал да преподава в Колумбийския, след като бях завършил.

— Знае ли къде е Джафри?

— Като че ли не.

— Мислех, че Томас иска да не привлича внимание към себе си. Има ли доверие на този Уорд?

— Има. Ще му кажа да смени часа на срещата. Ще се видим с Уорд следобед, а с Клер — сутринта.

Пожелах й лека нощ и затворих с усещането, че са ме прецакали. Докато съм се борел с лошите като грешен дявол, госпожицата и семейство Закар си бяха направили купона.

 

 

Когато се прибрах в хотелската стая, намокрих една хавлия с топла вода и почистих мястото, където бодливата тел бе одрала рамото ми. Легнах си, но сънят бягаше от мен. Бях неспокоен и напрегнат.

Проверих в телефона си името на Джейкъб Уорд и от интернет разбрах, че бил истинска звезда в своята част на университетската вселена. Титли, статии в най-добрите списания и хвалебствия от студентите му. Някои от колегите му оспорваха неговите мнения, но не можах да намеря нито една лоша дума за човека. Щеше да бъде интересно да го срещна лично и сам да преценя. Никой не беше чак толкова съвършен.

След това прелистих дневника на Самюъл — не само за да потърся някакви ключове към проблемите, но и да се поуспокоя от четенето. Надявах се, че все нещо щеше да изскочи. Така и стана.

Самюъл беше залепил в дневника снимка на гравюрата на Дюрер „Вавилонската блудница“ от серията за Апокалипсиса. Под нея беше написал:

„За отбелязване е начинът, по който Дюрер е нарисувал Вавилонската блудница в долния десен ъгъл на картината. Тя носи чаша и всъщност е богинята Ищар — първообразът на Афродита, Венера и Ащорет^[2], Библията я превръща от богиня във вещица и проститутка. Звярът на Дюрер не прилича на описанието в Откровението на Йоан.“

Няколко страници по-нататък бе залепена нова картинка с бележка.

„Подобно на Соломоновия печат (шестолъчна звезда), осмолъчната звезда на Ищар символизира съюза между небето и земята — символ на трансмутацията.“

И представа нямах, че брат ми толкова се е интересувал от религията. И все пак пред мен беше прякото доказателство, записано от самия Самюъл, което свързваше алхимията с едно асирийско божество. Какво общо имаха осемлъчната звезда на Ищар и Вавилонската блудница? И как бяха свързани те със скритото асирийско съкровище?

Затворих дневника и се облегнах назад, за да помисля. Засега имах само късчета от целия пъзел. Неспособността ми да ги свържа ме разстройваше ужасно. Дали пък Томас не криеше още нещо от мен, или всичките приказки за тайни съкровища са били просто начин да отклони вниманието ми от истината? Самюъл беше писал за трансмутацията. Може би крайната цел, за която е говорил брат ми, изобщо не беше съкровище, а формулата за превръщане на металите в злато.