Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (22)

Седемнадесета глава

След като се сбогувах с Кории и прибрах чипа, си спрях такси и скоро стигнах до мястото на западния край на Тридесет и четвърта улица, за което спомена Томас. Беше мрачно — тъмно ъгълче от блестящия пъзел на Манхатън.

Помолих шофьора да намали. Отляво се простираше широко поле с депата на Западната железница. Срещу него имаше църква с червена тухлена фасада, бяла римска арка и готически прозорец над нея, който беше затворен с циментови блокове. Сградата не беше търговска, но въпреки това помолих водача да спре отпред — оттук виждах река Хъдсън, така че вероятно бяхме близо до целта. Над вратата имаше табела с надпис: „Църква «Свети Михаил», служеща на католическата вяра от 1857 г.“

Пред църквата имаше статуя на Христос в цял ръст. Той стоеше на пиедестал, беше облечен цял в прозрачен плексиглас, който го обгръщаше като ковчег, и гледаше надолу към минувачите. Статуята бе направена изцяло от бял гипс. Едната ръка на Исус бе протегната напред, а другата докосваше голяма позлатена филигранна кутия, върху която имаше златен кръст и бяло човешко сърце. Над нея с главни букви пишеше: „Елате при Мен всички, които сте отрудени и обременени, и Аз ще ви дам почивка“.^[1]

Тези думи можеха да са предназначени и специално за мен.

На следващата пресечка я открих — жалка сграда с хоросанова мазилка, висока около пет етажа. На приземния видях синя врата от дървени летви, която явно не се използваше от години. Малко по-нататък имаше гофриран метален четириъгълник с размерите на врата на гараж. До него видях петте символа на планетите, гравирани на проста месингова табела, прикрепена към стената.

— Ако отидем по-нататък, ще попаднем на магистралата. Какво да правим? — попита шофьорът.

— Видях достатъчно. Закарайте ме на пристанището.

Той измърмори утвърдително, обърна колата и даде газ.

Остави ме на автогарата при пристанището. Уличните продавачи още не бяха прибрали стоката си — стари книги, дамски чанти и ароматни масла. Един от тях отпуши някакво шишенце и ми го подаде. Във въздуха се разнесе нежна миризма на жасмин и се смеси с вонята на асфалта.

Към мен се приближи просяк с протегната ръка. Беше облечен със скъсани гимнастически шорти, кецове „Найки“ и бейзболна шапка, нахлупена върху дългите му расти. Бледите му очи се втренчиха в мен. Усмивката му разкри изгнили от метамфетамина зъби. Подадох му няколко монети и той ми свали шапка.

Последния път, когато в автобусния транспорт е имало някакъв лукс, сигурно е било между двете световни войни. В който и град да отидех, автогарите изглеждаха еднакво мрачни и изоставени. А пристанищната бе най-жалката от всички. На пода, стените и масивните й четвъртити колони имаше настилка от лайняни на цвят керамични плочки. Сякаш някаква конспирация не позволяваше на това място да бъде добре осветено и приветливо. Единственото изключение беше гигантската мозайка от блестящ алуминий и многоцветни фасетки на южната стена. Стоеше си там като красиво дете, изоставено в обществена пералня.

Проправих си път до едно гише за билети, защото реших, че мога да спестя малко пари, като използвам кредитната карта на Самюъл. Продавачката ме изгледа презрително.

— Мога ли да ви помогна?

Обучаваха всички продавачи да произнасят тази стандартна фраза, преди да одерат девет кожи от клиентите си.

— Билет за следващия автобус до Филаделфия, моля.

— Еднопосочен или двупосочен?

— Еднопосочен.

— Двадесет и три долара.

Промуших картата на Самюъл през прозорчето. Продавачката я прекара през устройството и зачака. Присви очи и се втренчи в екрана. След това се обърна към мен.

— Съжалявам, господине, но картата е невалидна. Пише, че собственикът е починал. — Тя ме изгледа. — Вие ми се виждате жив.

Промърморих някакво извинение и попитах къде спират автобусите. Тя извъртя очи и посочи към някакви табели.

— За това си има надписи. Прочетете онзи там.

Идеята ми беше да оставя проследяващото устройство в някой автобус, за да помислят преследвачите ми, че съм напуснал града. Така и не успях да го направя. Когато тръгнах към спирките, видях мъжа, който беше зяпал Лоръл в парка на площад „Вашингтон“ — човек с остри черти, мъртвешки бяла кожа и черна коса. На лявата му китка имаше червена татуировка. Едва ли беше съвпадение, че го срещах тук.

Тръгна след мен. Изведнъж ми се стори, че спирките са съвсем пусти. Наоколо не се виждаха и полицаи. Излязох на бегом от сградата и хукнах по Четиридесет и втора улица. На Десето авеню едва минах на жълто. Когато шутът стигна до кръстовището, светофарът вече светеше в червено и пред краката му се юрнаха автомобили. Стигнах до Западната магистрала и се отправих на север. Завих, запъхтян, по Четиридесет и втора улица и разбрах, че няма да мога да продължа още дълго.

На мястото, където улицата пресичаше железопътната линия, имаше тунел от груби черни камъни. Възможностите ми бяха ограничени от резкия наклон на терена към релсите и от непристъпната стена от сгради на другата страна на улицата. Телената ограда на близкия паркинг за камиони също ми отрязваше пътя. Зад мен водите на Хъдсън носеха грамадния сив призрак на бойния кораб „Дръзки“. До него бе закотвена черна подводница, а зад нея се виждаше малко корабче, върху палубата на което имаше половин корпус от самолет „Конкорд“. Лабиринтът от стари кораби и самолети предлагаше достатъчно скривалища, но през нощта щяха да затворят пристанището.

Вътрешностите ми буквално се пръскаха от тичането. Видях, че шутът се показва иззад ъгъла, и затърсих начин да се махна от улицата. Цяло чудо беше, че бях успял да го изпреваря. От лявата ми страна имаше поле, опасано с изпочупена ограда. Промуших се през една дупка и се опитах да се скрия сред камионите. Докато се провирах, бодливата тел захапа ризата ми и разкъса кожата на рамото ми. Хукнах между камионите с отчаяната надежда да го оставя зад гърба си.

Шумът от стъпките му рязко спря, сякаш изведнъж беше побягнал нанякъде. Дали наистина си беше отишъл или още обикаляше наоколо? Излязох на Четиридесет и пета улица точно до някаква ниска бяла къща. Подобната й на пещера врата зееше. Втурнах се навътре. Оказа се, че съм влязъл в обор, който смърдеше на влага, тор и старо машинно масло. От едната си страна чувах тропота на копита и шума от махащи опашки. Край мен се точеха редици от пищно украсени и ярко боядисани, но празни файтони. Мястото приличаше на цигански катун, в който всички каруцари бяха отишли да обядват. Това вероятно бяха файтоните, които разхождаха туристите в Сентръл парк.

Клекнах на мазния под под четвъртата кола и дробовете ми се напълниха с прах от сено. Заслушах се в тихото трополене на конете. Не можех да рискувам да се обадя по мобилния си телефон. Ако онзи ме беше проследил дотук, веднага щеше да чуе гласа ми и да разбере къде се крия. Един нов звук ме накара да застана нащрек. Сред файтоните кънтяха стъпки. Затаих дъх с надеждата, че ще тръгне в друга посока, но трополенето на ботушите му се чуваше само на две коли от мен. Хукнах, сякаш ме гонеше дяволът.

Един едър мъж с големи петна от пот под мишниците на работната си риза зяпна изумен как се стрелвам иззад каретата. Не беше шутът. Имах късмет.

Когато стигнах до Десето авеню, се огледах за него, но не го видях. Придържах се близо до витрините на малките магазинчета, за да бъда по-незабележим. Точно преди да стигна до двора на едно кафене, пълно с приказливи хора, излезли да се насладят на топлата лятна вечер, в кръста ми се заби нещо, което приличаше на дръжка на отвертка. Една ръка в черен ръкав ме сграбчи изотзад.

— Сигурен бях, че ще ни играеш номерца, Медисън.

Опитах се да се изтръгна. Той обаче ме залепи за витрината на една пекарна. Минувачите отминаваха, без да ни обръщат внимание.

— Тук ли смяташ да ме застреляш? Пред всичките тези хора?

— Не, сега ще пресечем улицата и ще идем до магазина, пред който е паркирана колата ми.

— А ако откажа?

— Стреляли ли са някога по теб?

— Не.

— По мен са стреляли. В началото не усещаш нищо. Само удар. Сякаш някой те е праснал в гърба с лопата. После почваш да чувстваш странно парене. А след това краката отказват да те държат.

— Значи когато стигнем до колата, тя ще ни чака там, така ли?

— Ериния ли? О, да. С разтворени обятия.

Преди да успея да отговоря, чух нещо като експлозия на гума. Светът около мен намали скорост. Усетих как мъжът се отдръпва. Краката ми започнаха да омекват. Облегнах се на витрината и се опитах да се задържа изправен. Чаках да усетя паренето в кръста си. В гърлото ми закъкри стон.

Една жена от най-близката маса на кафенето скочи и изпищя. Край нас наби спирачки жълто такси. Един минувач извади телефона си и започна да набира някакви цифри. Масите на кафенето се опразниха. Хората бягаха от мен. Протегнах ръка. Никой не ми протегна своята.