Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (21)

Шестнадесета глава

Сивото, облачно вечерно небе притискаше жегата към земята като капак и градът приличаше на барокамера. Въздухът плачеше за свобода и копнееше за експлозии от гръмотевици и пороен дъжд. Шофьорите бърбореха в мобилните си телефони, абсолютно безразлични в охладените си автомобили, а пешеходците страдаха. Около мен имаше такава тълпа, че бе почти невъзможно да забележа преследвачите си. Сигурен бях обаче, че още ме държаха под око. Затова първата ми спирка щеше да бъде при Корин Картър.

Корин беше отраснала в Харлем, но се беше преместила на юг. В „Колумбия“ бе сред най-близките ми приятели. Беше единственият човек на света, който можеше да си позволи безнаказано да ме нарича Джони. В университета тя бе центростремителната сила, която ни държеше заедно. Когато някой рухнеше след безобразен гуляй, тя му помагаше. Ако някой спор прераснеше в опасен скандал, тя заглаждаше настръхналите пера. Накрая всички се изненадахме, когато реши да води отшелнически живот.

От домашния си офис Корин разработваше и тестваше свръхсложни системи за сигурност, които й поръчваха от различни банки и фирми от Уолстрийт. Оправяше се с интернет като истински хакер.

Сградата, в която живееше, бе монолитна жълтеникава грамада, щръкнала на ъгъла на Осмо авеню и Двадесет и трета улица. Можеше да минат дни, без Корин да разбере дали навън грее слънце, или вали дъжд. Щорите й бяха винаги спуснати. Веднъж ми каза, че разбира кога е дошла есента по включването на парното. Мисля, че никога не бе притежавала истинско зимно палто. Парадният вход на сградата се намираше на няколко крачки от метрото, откъдето тя можеше да достигне до всяка точка, която й бе нужна. От другата страна на улицата имаше ресторанти на „Дънкин Донътс“ и „Далас Барбекю“, откъдето купуваше храната си. Ядеше страшно много свински ребърца и бухтички с черешов пълнеж. Иначе беше затворена като средновековна монахиня.

Както и очаквах, тя отговори веднага на позвъняването на портиера. Нямах представа дали зловещият чип отчиташе не само координатите, но и етажите, затова, преди да вляза в асансьора, го тикнах в парче дъвка и я залепих под един корниз.

Още щом престъпих прага, тя ме задуши в дълга, ентусиазирана прегръдка.

— Как си? Преди адски много време исках да те видя, но в болницата не допускаха никого до теб, а след това ти сякаш потъна вдън земя. Поне десетина пъти опитвах да ти звъня и да ти пиша. — Тя докосна устната ми. — В катастрофата ли се нарани така?

— Извинявай, че не съм отговарял на обажданията ти. Доста време не можех да говоря с никого. Сега обаче съм по-добре, поне физически. — Щях да я разстроя още повече, ако й разкажех за нападението.

Тя стисна дланта ми, изкъшка котката от един стол в дневната и ми предложи да седна. Сивкавата персийка измяука с досада.

— А сега и това с Хал. Вчера, когато научих, просто рухнах.

— Бил е невнимателен — казах.

— Да, това не е трудно. Доста пъти съм виждала как става. Дрогата просто разкатава хората.

— Предположих, че ще ти е много мъчно.

— Е, благодаря за посещението. Знам, че не се виждаме толкова често, колкото преди, но постоянно си мисля за вас. — Най-красивата черта на Корин бяха прекрасните й кафяви очи. Сега те започваха да се просълзяват. — Някога завиждах на Хал, че е раснал в такава привилегирована среда. Не спирах да се чудя защо излиза с нас.

Почувствах остра вина. Ако не бях изправен пред лабиринт от неприятности, веднага щях да й кажа истината. Но не ми се щеше да я тревожа повече с причините за неговата смърт.

— Да ти донеса ли нещо за пиене?

— С удоволствие ще пийна едно кафе.

— Чисто, нали? — Това си беше реторичен въпрос и без да дочака отговор, тя се запъти към кухнята.

Когато се върна, забелязах, че е качила няколко килца след последната ни среща. Открай време си беше приятно пухкава с пищни извивки, които носеше добре. Момчетата я намираха за забавна и топла и това ги привличаше. Не можех да разбера как е успяла да се крие тук толкова време.

Тя ми подаде кафето и седна на канапето срещу мен със своята чаша.

— Знаеш ли нещо за погребението на Хал?

— Не. Полицията още не е върнала тялото му. Така поне ми каза Лоръл.

— Тя как го понася?

— Зле. Освен това има огромни имуществени проблеми, с които трябва да се пребори. С наследството на Мина и Питър.

Корин въздъхна.

— Ах, тази негова майка! Държеше го под контрол като рибка в аквариум. На погребението й той едва стоеше изправен, толкова беше разстроен. Много е странно това, което направи с нея. А Питър е в старчески дом, нали?

— Никак не е добре. Вече не може да се храни сам и не разпознава никого.

— Поне няма да разбере какво е станало със сина му.

— Да. Странен късмет наистина. — Отпих глътка кафе. — Кори, надявах се, че ще можеш да ми помогнеш с една работа. Имаш ли малко време?

— Тъкмо довършвах една поръчка. Много ли бързаш?

— Много.

— За какво става въпрос?

— Едни хора ме притесняват. Искат да се докопат до предмет, който беше на Самюъл, но не разкриват кои са. Единствената връзка, която намерих, е странен уебсайт, в който има форум за алхимията.

— Алхимия ли? Искаш да кажеш черна магия, сатанизъм и тем подобните?

— Е, не чак толкова. Тези са сериозни. В сайта има линкове към статии за Ренесанса и към средновековни документи, описващи езотерични способи за превръщането на основни метали в злато.

Тя се изсмя.

— Шегуваш се.

— Знам колко откачено звучи. Тези хора обаче са опасни. Вече два пъти ме заплашваха. И което е по-лошо, Хал също е бил замесен с тях. Току-що го разбрах. Трябва да разбера кои са.

— Показват ли се на сайта?

— Само с маски и астрологични знаци. Имам обаче две имена — Ериния Хейнс и Джордж Шимски.

— Хайде тогава да проверим какво можем да намерим на компютъра.

Накара ме да занеса в кабинета й един кухненски стол. За разлика от уютния хаос в останалата част от апартамента, там цареше спартанска обстановка. Никъде не се виждаха нито книги, нито папки — само няколко прости химикалки и линирана хартия. Единственото изключение бяха котешките играчки на пода. Самата котка влезе след нас в стаята. Хвана една изпокъсана платнена мишка и започна да я корми, хвърляйки памучния пълнеж навсякъде около себе си. Жълтите й очи злобно се пулеха към Корин. Тя се разсмя.

— Просто ми е ядосан, че го накарах да слезе от стола. — Котката замърка и се отърка в краката ми. Протегнах ръка и разроших козинката й. Това още повече развесели Корин.

— Сега се опитва да ме накара да ревнувам.

На бюрото й имаше три монитора и на всеки вървеше различен скрийнсейвър. От единия се лееха мелодии на Барток на фона на дъжд, който кротко валеше върху поле с диви цветя. На втория океанска вълна галеше коралов риф, а на третия една есенна гора пламтеше в ярки цветове.

— Това е цялата природа, която виждам — пошегува се Корин. Седна на стола си, който изглеждаше толкова високотехнологичен, сякаш беше взет от изтребител. — По поръчка ми е. Дългото седене причинява неназоваеми неща на гърба. Сега. Само имената ли имаш? Ами дати на раждане, номера на социални осигуровки, такива работи?

— Само това. — Подадох й визитната картичка, която ми даде Колин Рийд. — Номерата на телефона и факса са фалшиви, така че не бих разчитал и на достоверността на фирменото име. Освен това Ериния вероятно е завършила Масачузетския технологичен институт и е била уволнена от Министерството на отбраната. Джордж Шимски пък е бил химик.

— Можем да започнем оттук.

Седнах до нея, а тя започна да рови в разни сайтове.

— Добре, не намирам нищо за Хейнс. Много е вероятно това да не е истинското й име. Точно както и на компанията. Шимски е завършил Масачузетския технологичен институт през 1984 година на двадесетгодишна възраст и с пълно отличие. Година по-късно е регистрирал пет патента. Умно момче. Работил е за компанията „Дау Кемикъл“ и за Федералната морска комисия, но никъде не се е задържал дълго. Основал е собствена консултантска компания и тогава дошло нещастието. Мили боже!

— Какво?

— Тук пише, че се е опитвал да превръща метали в злато. — Тя поклати глава. — Що за откачалка? Получил сериозни обгаряния и се оттеглил. И след това вече не намирам нищо за него. Какъв беше сайтът, за който спомена?

— Алхимически архиви точка ком.

Тя влезе в сайта и го разглежда в продължение на няколко минути.

— Тук има доста интересни неща, но ще ми отнеме време да ги проуча добре. Слушай, Джони, наистина гоня краен срок. Може ли да ти се обадя по-късно? Ще гледам да е скоро.

— Разбира се. Много е мило, че ми помагаш.

— Винаги, когато имаш нужда — знаеш го.

— О, има и още нещо, още едно име — Хана Джафри. Студентка от Пенсилванския университет. Би ли потърсила нещо и за нея?

— Още ли? Май целият свят ти има зъб.