Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (17)

Дванадесета глава

В момента най-важно беше да продължа да работя върху загадката на Хал, но все още се чувствах замаян от медикамента. Имах нужда да намеря място, където да мога да мисля и да подишам чист въздух. Щеше ми се да се махна от градския шум и грохота на колите. Да почувствам слънчевите лъчи върху лицето си.

Излязох от блока и жегата ме сграбчи в лапите си. Беше толкова горещо, че на тротоара можеше да се опържи кюфте. Въздухът тежеше върху раменете ми; към хоризонта небето добиваше светложълтеникав цвят от изпаренията на хилядите автомобили. През решетките на каналите се вдигаше воня на сяра и ми напомняше, че под Манхатън, подобно на древен град, лежи още един метрополис — гигантска мрежа от тръби, изгубени тунели, древни кариери и подводни потоци, всички отдавна погребани и забравени.

Изкарах колата си от гаража на улица „Томпсън“ и започнах борбата с утринните задръствания, за да стигна до Кони Айлънд^[1]. Докато карах, размишлявах върху загадката на Хал.

Отправих се към една тиха морава с изглед към плажа и видях, че на дъсчената пътека по крайбрежието се е разположила една русалка и раздава флаери. Носеше дълга светла перука, която покриваше гърба й като косата на лейди Годайва, и изкуствени черни мигли, дълги колкото кутрето й. Горната част на тялото й бе обвита в шифон, който показваше достатъчно от гърдите й, без обаче да разкрива всичко. Тоалетът завършваше с дълга рибя опашка, обшита с пайети. От края й стърчаха две зелени сатенени обувки. Парадът на русалките в Кони Айлънд обикновено се провеждаше през юни. Тази тук беше малко позакъсняла.

Открих свободна пейка и седнах. Десетки млади жени се излежаваха по плажа и играеха волейбол край водата. Бризът носеше ухание на кокосово масло и ванилия. Една от волейболистките носеше само яркочервено долнище и миниатюрно сутиенче, което почти се беше отвързало. Всеки път, когато скочеше за топката, гърдите й изскачаха. Тя обаче умело забиваше и придърпваше сутиенчето още преди краката й да докоснат земята.

Лошо място за мъж, който иска да се съсредоточи, помислих си.

Отново бях насочил вниманието си към играта на Хал, когато телефонът ми изчурулика.

— Джон Медисън ли е?

— Да — отвърнах. — Кой е?

— Джоузеф Резник. По-рано сте разговаряли със секретарката ми. Казали сте й, че спешно трябва да говорите с мен.

— Много благодаря, че ми се обадихте! Анди Стайн каза, че трябва да се свържа с вас.

— Аха, сега си спомням.

— Можем ли да се срещнем и да поговорим за моя проблем?

— Какво ще кажете около пет? Удобно ли ви е?

Дали щях да реша пъзела дотогава? Можех ли да си позволя да го оставя и за час? Не. Трябваше да продължа.

— Дали ще ви е възможно да се видим утре?

Човекът сигурно си помисли, че съм пълен кретен, който първо се натиска за спешна среща, а после я отлага. Дори и да беше така обаче, не се издаде.

— Е, всъщност така ще е по-удобно за мен. Пак по това време?

— Чудесно.

— Разпитаха ли ви от полицията?

— Да, не беше приятно.

— Никой ли не ви представляваше?

— Не.

— Ако ви повикат отново, не се съгласявайте. Ако ви обвинят, им дайте името си и нищо повече. В някакъв момент ще бъдат принудени да ви позволят да се обадите на адвокат. Не бива да казвате нищо, докато не сме поговорили. Никакви разпити, освен ако аз не седя до вас. — Даде ми личния си номер и ме инструктира да му звънна веднага, ако от полицията ме потърсят отново.

— Много ви благодаря. Между другото, Анди каза, че можете да направите проверка по моя случай.

— Да, имам подходящи връзки. Имаме два проблема — катастрофата ви и смъртта на Хал Вандерлин. Във втория случай нещата още не са ясни — те нямат кой знае какво, но засега е и много рано да се каже. Що се отнася до катастрофата, полицаите изглеждат доста надъхани. Само едно ги спира да ви обвинят в убийство по непредпазливост. Но да оставим това за срещата. Може да ме намерите и през нощта, ако се наложи.

Затворих с чувството на задоволство, че поне един човек е на моя страна. Ако наистина ми повдигнеха обвинение и ме съдеха, ме чакаше затвор. От тази мисъл ми се догади.

Новината толкова ме разтревожи, че вече не можех да се съсредоточа върху играта на Хал. Огледах се наоколо в опит да се поразсея. На една от съседните пейки мъж и две момченца обядваха, а около тях бяха натрупани купища опаковки от ресторанти за бързо хранене. Децата бяха облечени в еднакви раирани тениски, широки сини шорти, стигащи почти до коленете им, и сандали. Бяха около шестгодишни. Докато ядяха, се боричкаха. Едното крадеше пържено картофче, а другото го замеряше с пакетчета кетчуп. Предполагах, че мъжът им е баща, защото се опитваше да ги строява със заповедническия тон, запазен единствено за татковците. Повече се караше на чернокосото дете, което мяташе кетчуп и което си беше по-големият досадник. Джафкането им ме дразнеше.

Обърнах се настрани, протегнах крака напред и изложих лицето си на слънцето. Замислих се за многобройните дни от детството си, които бях прекарал тук със Самюъл, и се почудих дали някой от предметите от ковчежето, което ми беше подарил, има отношение към моите търсения. Прекрасно познавах всичките си съкровища, тъй като през годините си бях играл с тях стотици пъти. Седемте жълтици с тайнствени изображения, медният медальон, златното ключе. Нищо не водеше към гравюрата.

Мислите ми бяха прекъснати от крясъци. Момченцата бяха избягали от баща си и боричкането им се бе превърнало в истинска война. Светлокосото дете удряше брат си с оранжева пластмасова бейзболна бухалка. Чернокосото избягваше ударите, като се навеждаше и дърпаше, а после бързаше да ритне другото. Едното му сандалче беше отлетяло. И двете хлапета крещяха с пълен глас. Татко им продължаваше да седи на пейката, хипнотизиран от червените бикини. Крясъците на децата обаче го върнаха в действителността. Той се юрна към тях като бик към тореадора. Сграбчи чернокосото и го плесна по дупето с такава сила, че чух звука чак от моята пейка. Момчето ревна и избухна в сълзи. Свих се от страх за второто дете, което вероятно знаеше какво го чака.

Обаче не. Мъжът се наведе и го прегърна, като му шепнеше нещо. Вдигна бухалката, хвана ръчичката на детето и го отведе до колата си. То се качи. Чернокосото остана назад.

Човекът просто си седеше в колата със запален мотор. Накрая момченцето, което още плачеше, но вече по-тихо, се запъти към него и се качи. Те потеглиха, а над моравата излезе лек вятър, който разпиля опаковките и хартиите от обяда им.

Така се започва, помислих си. Бащата предпочита единия син пред другия. Това дете ще израсне, мразейки целия свят.

Отново се замислих за гравюрата и прецених фактите. Самюъл беше идентифицирал текста на Наум като една от книгите от Стария завет, известна като „Пророчество за Ниневия“. След като някой се опитал да я открадне, той беше решил да не я показва на никого. Смятал е не само, че текстът е истински, но и че съдържа скрито послание. Но накъде сочеше то? Вероятно към някакво указание за алхимични процеси, използвани за направата на злато. Дали всичко това бе плод на старческото въображение, или в него се криеше някаква истина? Мислите ми бяха прекъснати от ново обаждане.

— Страшно се радвам, че те намерих — каза Лоръл, когато вдигнах.

— Всичко наред ли е? — Гласът й потреперваше, сякаш отново бе плакала.

— Не. Онази жена, която ми описа… Ериния?

— Така се казва, да.

— Опита се да се докопа до мен. Свършиха ми продуктите за закуска. Когато се връщах от магазина, ме обзе странното усещане, че ме следят. Портиерът току-що я бе спрял, когато се опитала да се качи по стълбите, като му казала, че е куриерка. Когато я заплашил, тя си тръгнала.

— Вероятно е претърсила къщата на Хал и, като не е намерила нищо, сега иска да прерови и твоя апартамент.

— Желая й успех. През последните два месеца прегледах всички вещи, останали от Мина, за да помогна на Хал да реши какво да продаде. Мисля, че щях да знам, ако беше скрил нещо тук.

— Може да го е направил, когато не си била у дома.

— Възможно е. — Не звучеше убедена.

— Слушай, какво ще кажеш да мина през вас? Не бива да стоиш сама.

— Ще можеш ли? Би било чудесно.

Качих се в колата и включих радиото. Пуснаха „Пари за нищо“ на „Дайър Стрейтс“. Не знам дали музиката ми помогна да подредя мислите си, но докато се чудех какво скрито послание може да има в книгата на Наум, искрата отново проблесна в главата ми и този път запали огън. Бях решил загадката на Хал.

 

 

Когато се качих, Лоръл ме целуна по бузата за поздрав. Ролята на спасител започваше да ми допада.

— Какво ти е на устната? — Тя докосна подутината.

— Нищо. Повече се тревожа за теб. Имам и добри новини. Май открих отговора на играта на Хал.

— Наистина ли?!

Влязохме в кабинета до дневната, където й скицирах кръстословицата.

— Липсват четири букви — „р“, „а“, „н“ и „с“. Хал нарочно не е използвал всички възможни букви. Всички думи в кръстословицата трябва да бъдат взаимносвързани, но групите отляво и отдясно не са. Потърсих свързващата дума. Ако сложим буквите между „т“ и думата „мутация“, се получава „трансмутация“ — единственият начин за превръщане на обикновените метали в злато.

— Леле майко — каза Лоръл. — Направо ме е срам, че не съм забелязала това. И все пак не е особено сложно. Обикновено Хал беше по-хитър.

Вече бях запазил рисунката на втория пъзел на блекберито си, така че Лоръл нямаше как да види по какъв начин съм открил връзката. Отворих документа на екрана и й го показах.

— Позната ли ти е? — попитах.

— Разбира се! Това е „Меланхолия I“ на Албрехт Дюрер. Виси в кабинета на Хал.

Този път трябваше да попълня само две букви. Опитах първо с очевидното — инициалите на Дюрер „А“ и „Д“, както и с числената им стойност — едно и четири от латинската азбука, но не се получи.

— Хал споменавал ли е нещо, което особено много му харесва в тази картина?

— Не съм сигурна. Обичаше Дюрер и Ешер, защото разбират математическото измерение на пространството и връзката между числата и изобразителното изкуство. — Тя се замисли. — Не ми хрумва нищо конкретно, което да му е харесвало.

— Какво ли е искал да постигне? — Обзе ме отчаяние. — Нямам време за губене с тези игри. Докога ще продължава да ме води за носа?

— Доколкото познавам Хал, това едва ли е всичко. Той не си е изсмукал тези загадки от пръстите. Те сочат към някакъв скрит смисъл, към някаква обща тема. Как стигна от първата загадка до тази с Дюрер?

Отминах въпроса й с мълчание.

— Надценяваш го. Хал си беше чисто и просто крадец. Благодарение на него, сега животът ми е ад.

Лоръл настръхна.

— А парите, които ти изкара от продажбата на бащината му колекция? Много ти е удобно да забравяш за това.

Реакцията й ме свари неподготвен.

— Взех само 20%. Това е много по-малко от комисионата на повечето дилъри. Освен това още не съм получил част от парите, които му заех.

— Само хленчиш, че светът е несправедлив с теб. Но това си е твой проблем, Джон! Ти вземаше всичко възможно и от Самюъл, и от Хал — от всеки, който се държеше добре с теб. А когато благодеянията спрат, започваш да капризничиш!

Бях на ръба да избухна много здраво, но си спомних, че като законна съпруга на Хал Лоръл трябваше да е наследила имуществото му. След разпродажбата на колекцията на Питър и неясния статут на недвижимите имоти сигурно не й бе останало нищичко. Преподаването на половин работен ден и парите от научни проекти не са много за този град.

Тя се извърна рязко и ме погледна.

— И защо изобщо правиш всичко това? За парите, нали? Каза, че тази гравюра е страшно ценна.

— Не, не е заради парите. Искам да се отърва от тези хора. Искам и теб да оставят на мира. Налага се да я намеря. И когато го направя, ще я предам на ФБР с цялата публичност, която успея да си осигуря. Само така ще ни оставят на спокойствие.

— В един момент все някой ще я открие. Остави ги да се оправят сами.

— Не мога. Вчера вечерта Ериния ме нападна. Убедена е, че знам къде е гравюрата. Готова е да ме скалпира.

Това я поразтърси.

— Тогава кажи на полицията — те ще я спрат.

— Шегуваш ли се?! След всичко, което ми сервира онзи детектив? Та той няма да повярва и на една дума, излязла от устата ми!

Лоръл се тръшна на канапето, скри лице в шепите си и прибра крака под тялото си. Седнах до нея.

— Лори, сега ти е много трудно. Знам, че е така.

— Как мога сега да организирам и погребение, Джон? От полицията ми изпратиха някои вещи на Хал, които не им трябват за разследването. Не мога да се накарам дори да ги погледна. Не ми казват кога ще ми върнат тялото. — Очите й се напълниха със сълзи.

— Чуй ме. Трябва да се махнеш от тук. Няма ли при кого да отидеш? При родителите ти например? Къде живеят те?

— В Северна Дакота. Имат птицеферма край град Бисмарк. Но дори това не е вариант. Там не съм добре дошла. Може да се каже, че начинът ми на живот не съвпада с техния.

— Въпреки това ще е добре да отседнеш там, поне за кратко. При тях ще бъдеш на сигурно място.

Изражението й ми подсказа какво е мнението й за идеята ми.

— Ами да, беж към къщи с наведена от срам глава. Мама винаги ми е натяквала за Хал. Налагаше се да му се моля дори само за да отидем да ги видим. И защо ли си правех труда? Та тя не можеше да го понася. „Надувко и преструван“, така го наричаше. Пък и още от самото начало не й се искаше да идвам в Ню Йорк. Още я чувам: „И в нашия щат има добър университет, защо не се задоволиш с него?“. Измисли си някакво глупаво оправдание, за да не дойде на сватбата. Когато бракът ни се разпадна, знаеш ли какво каза мама? „Е, Лорета, поне се отърва от него.“ И се засмя. Представям си какво ще каже сега, след смъртта на Хал.

— Тогава ще трябва да се държиш близо до мен, поне докато не измислим нещо по-добро. — Прегърнах я. — И каква е тая Лорета?

— Никога не съм понасяла истинското си име. В минутата, в която напуснах дома си, започнах да се наричам Лоръл.

— Другия път, когато ме вбесиш, ще си спомня това!

Тя се усмихна.

— Съжалявам за изблика преди малко. Знам, че правиш всичко по силите си. Просто съм толкова напрегната, че… Като че ли случилото се с Хал не беше достатъчно лошо, ами и всички проблеми с наследството, които ми се струпаха! А сега трябва да се тревожа и за някаква идиотска банда убийци. Откачена, откачена работа.

На дългите й мигли увиснаха сълзи. Тя посегна за кърпичка, за да ги попие. Имаше красиви очи, сивкави, когато беше на закрито, и яркозелени на слънчева светлина.

— Вчера се събудих с ужасно чувство — каза тя.

— И аз сънувах кошмари.

— Не беше кошмар. Просто усещането, че всичко се разпада, сякаш съм попаднала в някаква мрежа и не мога да се освободя.

— Поне за малко трябва да се изнесеш от тук. Ще измисля нещо. Междувременно хайде да идем в кабинета на Рийд в Нюйоркския университет и да видим какво може да ни каже. След това ще минем през галерията на Филип Антъни. Той е експерт по ренесансови гравюри и може да ни даде съвет за Дюрер.

— Добре. Ще почакаш ли само да си взема един душ и да се преоблека?

Заобикалящите я вещи не й помагаха да възстанови душевното си спокойствие. Лоръл сякаш се губеше в апартамента на Мина, сякаш той я поглъщаше. Въпреки луксозните мебели, в него витаеше нещо потискащо и старческо. Два етажа с площ почти две хиляди квадратни метра и всичко това — съвсем необитавано, с изключение на нейното малко леговище в дневната.

Погледнах през френския прозорец и видях един от водоливниците, който клечеше на корниза над терасата — крилата фигурка с глава на ръмжащ лъв, лъвско тяло и опашка на змей. Доста приличаше на асирийски демон. Водоливниците са защитавали хората от злите духове и затова са ги поставяли на църквите в Европа. Този обаче сякаш привикваше злото в къщата.

Когато Лоръл се върна, приличаше на друг човек. Беше си облякла рокля на зелени цветя с тесен корсаж и широка пола. В нея имаше някакъв хипарски шик, който прекрасно подчертаваше извивките на тялото й. Гъстата й, естествено кестенява коса падаше на копринени къдри до основата на дългата й шия. Хареса ми, че не я беше вдигнала.

Оставихме мрачната атмосфера зад гърба си.

 

 

Реших да не ползваме колата. Университетът беше буквално зад ъгъла, а галерията на Филип Антъни — малко по-нататък. Освен това не исках Лоръл да си помисли, че по собствен избор карам автомобил под наем. Мазератито ми беше станало на куп ламарини при катастрофата. Дори самата мисъл за това ме побъркваше.

Сградата на философския факултет — красива червеникава постройка от началото на 20-ти век — беше само на няколко минути път от парка край площад „Вашингтон“. Лоръл показа докторантската си карта на пазача и двамата се качихме на втория етаж, без да съобщаваме на Рийд за посещението си. Първо отидохме в кабинета на Хал. Беше толкова тесен, че приличаше на килерче за метли. Един поглед ни беше достатъчен, за да разберем, че си губим времето. Мястото беше напълно оголено. Отворих чекмеджетата на бюрото. Всичките бяха празни.

— Бързо са действали — казах аз. Лоръл ядосано се огледа.

— Ами книжата му, ами компютърът? Къде са?

— Има само един начин да разберем.

Въпреки че по-рано се бях обадил, за да проверя дали Рийд ще бъде на работното си място, не му бях казал, че ще дойдем да го видим. Ако го хванехме неподготвен, имаше по-голяма вероятност да се разприказва.

Рийд прикри с паническа усмивка изненадата си, че ни вижда, избута стола си назад и стана.

— Лоръл! Как си? Ужасих се, когато научих за Хал. Много съжалявам. Мога ли да ти помогна с нещо? Само кажи.

Отиде да я прегърне, но тя го отблъсна.

— Ужасен ли си бил, Колин? Ако Хал се давеше, ти щеше да му натискаш главата под водата. Знаеш колко беше раним и все пак му отне работата. Ти си виновен за случилото се.

Като видя, че фалшивото съчувствие не му е от полза, Рийд се върна към обичайния си сарказъм.

— Нещо не си спомням да съм потвърждавал среща с вас двамата. — Хвърли ми недоброжелателен поглед. — Хал беше пристрастен към наркотиците. Не беше в състояние да се справи и с малкото часове, които му давахме.

Не можех да оспоря това, но нямаше да му направя удоволствието да го кажа.

— Радвам се, че си толкова тактичен към чувствата на Лоръл. Къде са вещите на Хал? Компютърът му е изчезнал. В кабинета му не е останало нищо.

— Компютърът е собственост на университета. Изтрихме файловете и вече го дадохме на друг. — Той ни посочи вратата. — Навън ще намерите няколко кутии с книжата му и други дреболии. Можеш да ги вземеш, Лоръл.

— Ти си пълен нещастник! — Лоръл отвори вратата с трясък и се приведе, за да прегледа вещите.

— Е? — Сега вече ме гледаше открито. Гневът не му подхождаше. Сплесканият му нос се бърчеше грозно, а тлъстите му устни се изпъваха в гримаса.

— Трябва да се свържа с блондинката, която ухажваше на купона на Хал — Ериния Хейнс.

— Нямам и най-бегла идея къде е. Не я бях срещал преди. Цяла вечер ми се натискаше. Едва се отървах от нея.

Избухнах в смях.

— Хайде стига!

— Нямам какво повече да ти кажа, Джон.

— Чудя се какво ли ще си помисли жена ти.

— Задник такъв! Способен си на това, нали? — Обърна се и затърси из листовете на бюрото си, докато не намери една визитна картичка.

— Само това имам. Заповядай. — Той ми я подаде.

На картичката с дебели златни букви бе изписано логото ТРАНСФОРМАЦИИ. Под него с черен шрифт видях името, телефона и факса на Ериния. И нищо повече.

— Още нещо. Взимал ли си от бюрото на Хал каменната гравюра, която той държеше там? Откраднал я е от брат ми. Вече разговарях с ФБР. Най-добре ми я върни още сега.

Блъфирах. Смайването, което се изписа на лицето му, ми показа ясно, че не знае за какво говоря.