Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (13)

Осма глава

Мъжът запрати топка за тенис по тротоара, тръгна да я догони и ми се усмихна. След него търчеше малко кученце, което явно копнееше да улови топката първо. Отново проклех Хал, че е разрушил душевния ми покой, и се отправих към срещата си.

Улица „Сейнт Маркс Плейс“ в Ийст Вилидж бе оживена както всяка гореща лятна вечер — пълна с хора и леко френетична. Двама униформени полицаи стояха до патрулните си коли и бъбреха с двойка едри мъже в развлечени джинси и суичъри — без съмнение местният отряд под прикритие. Ресторантите за азиатска кухня и суши вече бяха пълни, а будките за цигари бързо разпродаваха стоката си. Табелата на един от магазините винаги ме разсмиваше: „Унисекс — 24 часа на ден, седем дни в седмицата!“. Група кришнари свърна по тротоара към мен — гологлави мъже и жени с оранжеви роби, които припяваха познатата мантра и удряха големия си барабан. Сякаш шейсетте се бяха върнали. Някои неща и някои места така и не се променят.

Афганистанският ресторант „Хайберски проход“ беше един от любимите на Самюъл. Не бях обръщал внимание на името му, но след последните ми приключения, фактът, че трябваше да дойда точно тук, леко ме изнерви. Името идваше от прочутия шесткилометров проход в опасната планина Хиндукуш. Един британски офицер веднъж казал, че „всеки камък в него е окъпан в кръв“. Дали това беше лоша поличба за срещата, която ми предстоеше? Надявах се, че не.

Закъснявах. Когато идвахме със Самюъл, мястото винаги бъкаше от хора, но ние винаги го посещавахме късно вечер. Сега само един клиент седеше на малка масичка, разположена в миниатюрното патио. Мъжът отмести стола си и стана, като ми кимна леко. Закар беше по-нисък от мен, слаб и облечен консервативно. Имаше официален, но и някак аскетичен вид. Чертите му бяха остри, косата и очите — тъмни, а кожата — мургава като моята.

— Вие ли сте Томас Закар? — протегнах аз ръка.

— Да. — Той отвърна на ръкостискането ми и промърмори: — Благодаря, че дойдохте. — Явно веднага ме бе разпознал. Леко се ядосах от това, че печелеше точка пред мен.

Закар бързо погледна часовника си.

— Дано не съм закъснял много — рекох.

Той махна с ръка.

— Нали сте тук. Това е по-важно. — Посочи ми входа. — Ще влезем ли?

Слязохме по няколко стъпала и влязохме в помещение, навяващо мисли за Ориента. От тонколоната на стената се лееше афганистанска музика. Заведението беше богато украсено с какофония от червено — от най-тъмните нюанси на бургундското до светлото алено. Всяка маса беше покрита с ръчно тъкан килим, затиснат със стъклен плот. Съдържателката ни отведе до дългата маса под еркерния прозорец.

— Това е най-добрата маса за нашия разговор — най-усамотената — каза Томас, след като седнахме. — Искаш ли лула? — Посочи към колекцията от големи наргилета от рубиненочервено и кобалтовосиньо стъкло, която стоеше на бара. Върху масата ни някой бе оставил меню с описание на тютюните с аромат на плодове.

— Не, благодаря — отвърнах. В очите му проблесна изненада.

— Самюъл обожаваше наргилето.

Сигурен съм, че не беше нарочно, но думите му прозвучаха саркастично. Сякаш въобще не можех да се сравнявам с брат си.

— Тогава питие? — попита той.

За момента се отказах от алкохола, защото исках да запазя ума си бистър. Вместо това си поръчах еспресо. Той поиска ментов чай и се усмихна унило.

— Ментов чай. Единственото нещо в Америка, което ми напомня за дома.

— Като говорим за дома, откъде знаехте как да ме намерите?

— О, вече съм идвал два пъти в Ню Йорк със Самюъл.

Предполагам, че брат ми не е имал причина да ни запознае, но някак си тази новина отново ми дойде като гръм от ясно небе. Зачудих се доколко мога да вярвам на този човек.

— Неприятно ми е, че трябва да ви попитам това, но тъй като не сме се срещали досега, имате ли някаква лична карта? — Вече знаех как изглежда, но не ми се искаше да си мисли, че съм длъжен да му вярвам.

Той като че ли се стресна от молбата ми, но бръкна в джоба на раницата си и ми подаде паспорта си, както и снимка, запечатала него и Самюъл на някакво събиране. Двамата се усмихваха към фотоапарата, а зад тях се виждаха гъсто наредени палми и цветя в саксии.

Разказа ми, че е отраснал в Мосул и е завършил „Оксфорд“. Намерихме общи теми, когато разбрах, че е карал курсове на разменни начала и в „Колумбия“. Самюъл го бил взел като свой асистент през последните три години и двамата работили върху разкопките на Ниневия. Беше дошъл в Америка, за да търси гравюрата. Затова и така спешно бе поискал да се види с мен.

Келнерката донесе напитките. Сипах захар в еспресото си и го разбърках. Томас духаше чая си, за да го охлади.

— Моите съболезнования — каза ми той.

— Благодаря. Трудно е.

— Да. Още не мога да повярвам, че го няма. Самюъл беше много повече от мой работодател. Плати последната ми година в „Оксфорд“ и помогна на родителите ми, когато загубиха къщата си. Не мога да опиша колко мъчно ми стана, когато научих. Поболях се.

Бодна ме лека ревност. Очевидно много се беше сближил с брат ми. Успокои ме обаче това, че подбудите му явно бяха искрени. Шокът, изписан на лицето му, когато му казах, че Хал е умрял, след като е откраднал гравюрата, беше съвсем истински.

— Знаеш ли нещо за нея? Явно е била неоасирийска и Самюъл я е донесъл от Ирак.

— Точно затова съм тук. За да я върна обратно. Но ти със сигурност знаеш за какво говоря! Сигурно си оценил стойността й, когато си я намерил.

— Там е проблемът. Хал я е скрил и не зная къде. — За момента реших да не споменавам за играта. Томас обви чаената чаша със салфетка и продължи да седи мълчаливо, изгубен в мислите си. Опитваше се да смели новия обрат на нещата. Пробвах още веднъж.

— А гравюрата? Възможно е да е свързана някак с древната наука на алхимиците. Знаеш ли нещо за това?

Той си поигра със салфетката и отвърна:

— Съжалявам. Това, което ми каза, е много тревожно.

Да не би да се опитваше да избегне отговора? Реших, че е по-добре да не го притискам с въпроси още отсега, затова се поинтересувах как са се запознали със Самюъл.

— Когато започнах работа в Националния музей. Както знаеш, брат ти често ги консултираше. Служителите му вярваха безрезервно. Не можеха да си позволят да му плащат, но той винаги успяваше да намери някакво финансиране. Никога ли не ти е споменавал за мен?

— В последно време не говореше много за работата си.

Отново се въздържах да го засипя с въпросите, от чиито отговори се нуждаех най-много, за да не го отблъсна. Искаше ми се да го проуча още малко, затова ми хрумна нещо, което можеше да го накара да се поотпусне.

— Успяхте ли да се измъкнете от Ирак преди началото на войната?

— Не, заминахме чак след като американците превзеха Багдад. В целия град се правеха, че нищо не се случва. Истинска оргия от мечти и надежди. Хората приемаха заблудата, че закъснялата дипломатическа стратегия ще сътвори чудо. После започнаха да падат бомбите. Беше сюрреалистично. Преди да спре токът, гледахме по Си Ен Ен как сградите около нас експлодират. Просто невероятно. Наблюдавах катастрофата, в чийто епицентър живеех.

Усетих как бронята му се пропука. Такова изживяване би потресло всекиго.

— Веднъж отидох до Амирия — противовъздушно скривалище, което американците бомбардираха по време на войната в Персийския залив. Телата на нещастниците, укрили се там, още личаха, запечатани по стените от взрива — някакви призрачни хора. Съвременна версия на това, което виждаме по време на разкопките. Забравени битки, излезли на бял свят, разрушени велики градове, купища строшени и обгорени кости. Виждал ли си Помпей?

— Да.

— Убежището приличаше на него. Трупове, замръзнали във времето. Когато войната започна, имах чувството, че цялото население изведнъж се е изпарило. По пътищата нямаше коли, обичайният шум на града изчезна. После видяхме как небето започна да припламва в онова призрачно, фосфоресциращо зелено, което често виждаме на телевизионния екран. Чувахме взривовете от истинските бомби отвън и чувствахме как подовете се разтрисат, сякаш непрекъснато ни люлееха земетресения.

Какво можех да кажа? Войната бе напълно чужда на собствения ми живот. Почувствах същото неудобство, както когато един приятел ми каза, че е болен от рак, а аз реагирах само с кухо, идиотско съчувствие.

Томас отпи колебливо от чая си.

— На моменти кислородът сякаш изчезваше и дишахме сажди. Целите ни тела бяха покрити с тях. Непрекъснато кашляхме чернилка. Водата спря и се налагаше да се чистим със старо готварско олио. Беше невъзможно да се спи. Не знаехме къде ще удари следващата ракета. Сякаш ни причакваше наемен убиец — не знаехме от кой тъмен вход или тайна стена ще се появи внезапно. Живеехме в непрекъснат страх.

Той остави чашата си. Думите му ме завладяха. Направи ми ярко впечатление на човек, който е свикнал да пази дистанция и да не показва чувствата си. Насмешката, която трептеше около устата и очите му обаче ми казваше, че изживяното му е коствало много. Промърморих нещо в опит да изкажа съчувствието си.

— Това ми навява спомени за 11 септември. Синът на мой приятел художник загина, когато самолетите се врязаха в кулите на Световния търговски център. Няколко дни правех всичко по силите си, за да го утеша, но трагедията си каза думата. Семейството на приятеля ми се разпадна. Той се разведе със съпругата си.

— Ужасна случка.

— Аз не бях тук. Този ден бях в Маями. Зяпах вцепенен телевизора като всички останали и гледах отново и отново как самолетите се врязват в кулите, как те се срутват, как от облаците тебеширена прах се материализират хора, как изпотрошените кости на небостъргачите стърчат от пепелищата. Отсъствието ми в деня, когато моят град бе под обсада, ми се стори като смъртен грях.

Той се замисли.

— Казват, че ако си преживял някаква травма, трябва да говориш за това. Според мен обаче така само влошаваме нещата.

— Слава богу, че си оцелял от инвазията. Самюъл ми каза, че тогава е бил в Йордания, в Аман. Успя ли да го намериш там?

— Какви ги говориш? Той беше с нас през цялото време.

— Искаш да кажеш, че е бил в Ирак?

— Не знаеше ли? Пристигна в седмицата преди нападението, тъй като разбра, че гравюрата е изложена на опасност.

За миг ме обзе гняв. Самюъл ме беше излъгал. Но защо? За да ми спести тревогите ли?

— Значи затова я е донесъл в Ню Йорк — за да я запази?

— Да.

— Но в мига, в който я е отнесъл от музея, той на практика я е откраднал. Не мога да повярвам, че брат ми е бил способен на такова дело.

Това накара Томас да настръхне.

— Мнозина правеха същото. Сега връщат антиките. Хората ги вземаха, за да ги запазят от обирджиите.

— В днешно време всички иракски антики са подозрителни и дилърите стоят далече от тях. Ако успея да се докопам до гравюрата, ще я пратя право в музея.

Изражението му ми подсказа, че смята, че забележката ми се отнася и до него.

— Лесно ти е да съдиш. Не можеш да си представиш какво беше по време на грабежите. Едва не ме убиха.

Досега разказът му звучеше достоверно.

— Нямах намерение да те упреквам. Сигурно хаосът е бил пълен.

Той ме погледна мрачно.

— Това беше нарочно.

— Звучи като някаква конспиративна теория.

Той размаха длан, сякаш разсейваше дим от цигара.

— Обясни ми тогава защо от всички правителствени сгради бяха защитени само единици и една от тях беше на Министерството на вътрешните работи? В нея се намираха документите на тайните служби на Саддам Хюсеин. Казаха, че не могат да спрат грабежите, защото в музея имало снайперисти от Републиканската стража, но безчинствата продължиха цели два дни, след като стражите избягаха.

— Това ни направи доста лоша реклама.

— Чувал ли си за лечението с електрошокове? Използва се при душевноболни.

Това ме обърка. Не можех да разбера накъде води въпросът му.

— Имаш предвид електроконвулсивната терапия?

— Да. Хората, които планираха войната, не искаха нищо да напомня за миналото. Идеята им бе да създадат ново общество без история, като чиста, празна страница.

Отново усетих как в него сякаш имаше натегната докрай пружина, която всеки миг можеше да се освободи.

Реших да поуспокоя топката. Нищо нямаше да спечеля, ако го накарах да се отдръпне.

— Значи Самюъл е бил в Ирак по време на бомбардировките и всичко останало?

— Доста се тревожех заради възрастта му, но той се справи учудващо леко. — Томас млъкна, сякаш не знаеше колко може да си позволи да разкрие. — Разбираш ли, това беше единственият ни шанс. Нали си чувал за съкровищата на Нимруд? За гробниците на трите велики асирийски царици?

— Говориш за златните диадеми и огърлици.

— Държавните съкровища на нашата страна — каза Томас. — Само че ние си нямаме Тауър, за да ги пазим там. Бояхме се, че и те са били откраднати, но накрая ги намериха в един подземен трезор в Централната банка. Преди години тя беше наводнена с четвърт милион литра вода от отходните канали. Това успя да спре всички крадци. Обаче липсват Багдадските батерии^[1] — друга огромна загуба. Нашият народ е открил електричеството хиляда и осемстотин години преди вас. Виждал ли си ги някога?

Поклатих глава.

— Това са високи глинени гърнета с медни намотки, свързани с желязно колче. Когато сипвали вътре киселина, например оцет, те произвеждали електричество. Отвратително е, че са били взети.

— Разбрах обаче, че и доста неща са били спасени.

— Единствено благодарение на служителите на музея, които предварително укриха хиляди експонати. Тези хора са национални герои.

Сервитьорът ни прекъсна с въпроса дали искаме да поръчаме храна. Двамата с Томас отказахме и аз използвах възможността да върна разговора към липсващата реликва.

— Как изглежда гравюрата?

— Представлява голяма каменна табличка, дълга 60 см и широка 35 см. На нея е гравиран текст на акадски език с клиновидно писмо. Само няколко души на света знаят за съществуването й — поне така си мислехме. Естествено, единият беше Самюъл, а освен него аз и Хана Джафри, стажантка, която ни пратиха по програмата за изучаване на Азия и Близкия изток на Пенсилванския университет. И това е единият проблем.

— Кое?

— Джафри. След като затворихме лагера си в Ниневия, тя замина за град Тел Афар, близо до археологическия обект Тел ал Рима. Там си имаше приятел, също стажант от Пенсилвания. Казаха ни, че се е върнала в Америка преди началото на войната, но оттогава така и не съм успял да се свържа с нея. Просто изчезна. Не мога да разбера дали наистина се е върнала, или още е в Ирак.

— Сигурно все пак си е тръгнала, преди да започне войната.

— Част от археологическия екип реши да остане, за да предпази обектите. Може да е била сред тях.

— Значи е била в Ниневия, когато сте открили гравюрата?

— Да, миналия декември. Работехме на хълма Куюнджик. — Той се поколеба насред изречението. — Това е…

— Знам къде е.

Изведнъж разбрах, че сковаността му отчасти е заради нервността му от срещата с мен. Обикаляхме се като два песа, но никой не смееше да нападне първи.

— Ниневия е един от легендарните изгубени асирийски градове — продължи той. — Повече от век след откриването му там още има невероятно много неща, които не са разкрити. Предполагам, че си ходил на разкопки със Самюъл.

— Разбира се. — Излъгах! Не можех да си призная пред Закар, че не знаех нищо и че съжалявах за толкова много неща. Бях се молил на Самюъл да отида на разкопки с него, но винаги срещах каменен зид от оправдания. „Почакай да пораснеш“, ми казваше той. Иначе беше щедър на пътешествия в чужбина. Ходихме във Флоренция, в Лувъра и в прекрасния берлински музей „Пергамон“, но така и не бях стъпвал в Близкия изток.

— Завиждам ти, че от малък си обикалял по чуждите земи. Докосвал си историята, не си я учил само в училище. Имал си късмет. Но след толкова време сигурно не си спомняш ясно Ниневия. Там има два хълма — Куюнджик, където са и основните разкопки, и Неби Юнюс, където е била древната оръжейница. Разкопките там се оказаха трудни, защото на места хората са си построили къщи.

— Там имаше и светилище на пророк Йона, нали? — попитах аз.

— Да — отвърна Томас. — Още една причина за ограничения достъп до обекта. Светилището се почита от Исляма. Самюъл обаче получи разрешение да огледа още веднъж старите градежи на Куюнджик. Бюрото по регулация на антиките се съгласи, защото някои от глинените и каменни стени бяха много разрушени. Получихме финансиране от чужбина и част от задачата ни бе да запазим руините. Винаги ахвам, когато погледна към хълма на Ниневия. Сигурно помниш, че той се намира в средата на плоска, гола равнина и израства буквално от нищото. Веднага личи, че не е естествено образувание. Излъчва нещо почти духовно, дори сега, след хилядолетия.

Отнесох се в спомени за това, което бях чел за Ниневия, която за времето си е била най-големият град в света. Там е великолепният дворец на Сенахериб^[2], чиито порти били охранявани от гигантски каменни статуи, а декоративните плочи от пясъчник по стените показвали всяка стъпка от строежа на палата. Водопади, езерца с шарани и осемнайсет канала украсявали неговия парк, където свободно се разхождали слонове, камили и маймуни.

— В какво състояние е обектът в момента? — попитах Томас.

Тънките му устни се изкривиха в някаква гримаса.

— Боя се, че в много лошо. Останаха само купчини пръст и дупки. През 90-те го разграбиха из основи. Когато започнахме работа миналата година, се съсредоточихме върху терена до портите на бог Шамаш и Халзи, които са били изследвани както от Лейард^[3], така и от Хормузд^[4].

Знаех, че по времето на Лейард, в средата на 19-ти век, археологическите разкопки почти не са се различавали от откровения грабеж. Ранните изследователи се интересували от бляскави неща и изрязвали цели парчета от релефите на двореца, като отнасяли със себе си онова, което им се харесвало или което лесно можело да бъде откарано с кораб. Чак в началото на 20-ти век германските археолози като Роберт Колдевей и Валтер Андре започнали да заснемат и внимателно да документират обектите, което се превърнало в стандартна практика за останалите специалисти.

— Работата беше тежка. През повечето време хората ни издигаха нови подпори и укрепваха стените. Наложи се да пресеем огромни количества пръст. Зимните дъждове напълниха изкопите ни с вода и повредиха маркерите, които толкова внимателно бяхме поставили и заснели. Трябваше да извършим наново голяма част от работата.

— Защо тогава избрахте този сезон?

— Защото ни финансираха само до края на декември. Нямахме избор. Това беше една от най-големите тръпки в живота ми. Първият ми голям проект, а Самюъл ме направи надзорник.

— Открихте ли нещо?

— Направихме невероятно откритие. Паднаха се два сухи дни и аз ги използвах, за да разкопая една могилка от чакъл. Повърхността беше влажна, но с внимателно отстраняване на пръстта и изчеткване успях да напредна. Тогава извадих и първата кост. Веднага разбрах, че съм намерил нещо феноменално.

— Гробница?

— Не. Тогава доведохме целия екип. Отне ни страшно много време да разкопаем всичко. Цели скелети, сплескани от тежестта на земята. Нямаше и следа от брони, щитове или оръжия, значи не бяха войници. Естествено, дрехите отдавна се бяха разложили. Но сред пепелта, стърготините и костите открихме бронзови бижута — гривни, обици и какво ли не още. От тях разбрахме, че сме открили останките на жители на Ниневия, побягнали, когато градът бил опожарен. Невероятно. Сякаш пропътувахме хиляди години назад във времето. Всички доказателства за катастрофата лежаха пред нас. Почти чувахме виковете на хората, които са се задушавали от черния дим и облаците пепел, чиято плът е горяла от летящите въглени. По много тела открихме следи от смъртоносни рани, нанесени от мечовете и камите на мидийците.

— Имаше ли и други артефакти?

— Няколко статуетки на богове пазители и цилиндрични печати — все неща, които хората са искали да спасят от пожарите.

— Там ли намерихте гравюрата?

— Съвсем наблизо. Една вечер работихме до по-късно от обичайното. Слънцето вече залязваше. Полето блестеше в прекрасни оттенъци на червеното, които тлееха в гаснещия залез. Над тези стари места тегне една особена миризма на земя. Не знам как да я определя — сигурно някой геолог ще каже, че идва от химическия състав на почвата. Харесва ми да мисля обаче, че идва от освобождаването на предметите, които са лежали погребани с векове и които ние възвръщаме на света.

Значи Томас носи романтиката в душата си. В крайна сметка не е чак толкова праволинеен.

— Самюъл беше на около двайсет метра от мен — продължи той. — Денят беше дълъг. През цялото време се борех с орляци мухи. Бях уморен и мислех само как ще опаковам багажа си и ще си тръгна. Изведнъж чух вика му. Хана Джафри и аз изтичахме натам, защото се изплашихме, че се е наранил. Дори на слабата светлина видях, че е пребледнял. Накара ни да погледнем надолу. Копаеше в една хоризонтална дупка. В началото не видях нищо особено. Наведох се. Нещо стърчеше оттам, но ми заприлича на парче скала — част от купищата отломки, които бяхме свикнали да намираме из тези обекти. После осъзнах какво виждам. Ръчно обработено парче камък, което се подаваше от отломките. На повърхността му ясно личеше клиновидното писмо. В този момент сякаш всички се изпълнихме с енергия. Като се има предвид колко часове влагаме в работа, откритията като това са наистина рядкост. Те карат сърцата ни да бият по-бързо. Хана и аз побързахме да донесем фенерчетата си и тримата прекарахме няколко часа в опити внимателно да отстраним пръстта. Когато най-накрая извадихме плочата, всички извикахме от радост. Тя беше много голяма и цялата й повърхност бе изписана. И най-хубавото — беше съвсем запазена, тъй като беше каменна, а не глинена.

— Самюъл можа ли веднага да осъзнае какво сте намерили? — попитах аз.

— След около ден успя да преведе първите няколко реда. Ти, разбира се, знаеш, че е необходимо да се премине през няколко етапа, за да се транскрибират символите на клиновидното писмо и да се преведат на смислен език. Не става въпрос за обикновен превод.

— Разбира се — отвърнах. — Нужно е голямо търпение.

Той ми хвърли бърз поглед. В него се таеше подозрението, че знам много по-малко, отколкото казвах. Томас обаче не ме обвини в нищо и продължи.

— До една седмица Самюъл вече беше сигурен какво е открил. Беше на седмото небе.

— Значи знаеш какво пише на гравюрата?

— Само онова, което ни каза той. Още се уча, така че щеше да ми отнеме време да дешифрирам текста, а Хана Джафри едва познава основите на месопотамската писменост.

Той говореше някак много официално и само от време на време изпускаше по някоя неправилна дума или граматическа грешка. Това отиваше на въздържания му, почти хладен характер.

Изглеждаше сякаш говоренето пред публика се удаваше добре на Томас. Вероятно освен разкопките се занимаваше и с преподаване.

— Писарите са отдавали целия си живот на това да научат древните езици, защото са били необходими години, за да овладеят стотиците символи от старите азбуки. Само като си помисля за ханаанците от тюркоазените мини в планината Синай! Това са първите хора, на които е хрумнало да свързват символите със звукове, вместо с образи. Точно затова финикийската азбука е толкова революционна. Това, че се състои от двадесет и четири знака, означавало, поне на теория, че всеки може да се научи да чете и пише.

Тъй като гравюрата беше направена от камък, знаехме, че е била важна. Царските укази и особено важните предсказания на оракулите често са се записвали на камък, понеже той издържа на времето. За по-маловажните документи са използвали глинени плочки. Понякога писарите ги заливали с вода и ги използвали отново.

Искаше ми се да бъда учтив, но сега вече той ми говореше за неща, които знаех. Вдигнах ръка.

— Това ми е известно.

Томас ми се усмихна леко.

— О, извинявай отново. Забравих.

— Какво каза Самюъл за текста?

— Не можеше да сдържа вълнението си. Каза ни, че това било „едно от най-значимите открития в цялата история на Ирак“.

Замислих се за брат си и за това колко много е означавала находката за него. Радостта му сигурно е била равна на тази на любителя астролог Джордж Смит, който открил разказа за Ной и Потопа през 50-те години на 19-ти век. Смит превеждал таблички с клиновидно писмо в Британския музей по време на обедната си почивка. Звездният му миг дошъл, когато открил прочутата история на една от табличките, на които бил записан епосът за Гилгамеш. Според анекдотите, когато разбрал какво е намерил, Смит започнал да се мята из стаята и разкъсал дрехите си пред изумените погледи на другите учени. Самюъл беше по-въздържан, но въпреки това сигурно е ликувал.

— Някой се опита да открадне гравюрата — продължи Томас. — На следващия ден Самюъл я отнесе в Багдадския музей и я скри там.

— И как го е направил, без никой да разбере? Проверих всички възможни източници — данните на ФБР, на Интерпол и на регистъра за изгубени предмети на изкуството, но никъде не се споменава за такава вещ.

— В самия музей все още има много плочки и цилиндрични печати, които не са транскрибирани. Същото се отнася и за много чуждестранни музеи. Това е една от най-големите трагедии, причинени от грабежите. Огромно количество текстове така и не са били записани. Дори и предметите да бъдат открити, няма как да докажем, че са били наши, ако маркерите са били изтрити.

Томас замлъкна и даде знак на сервитьорката, че иска още чай. Посочи и моята чаша, но аз поклатих глава.

— Писарят се е подписал с името Наум. Говори ли ти нещо това? — попита той.

— Не.

— Наум е един от дванайсетте „малки“ пророци в еврейската Библия^[5]. Книгата на Наум се казва „Пророчество за Ниневия“ и предсказва гибелта на великия град. Градът е изгорен през 612 г. пр.н.е.

Тази нова информация ме порази като гръм. Той току-що бе описал пророчеството, за което Хал споменаваше в писмото си.

— Да не би да казваш, че гравюрата, която търся, е оригиналът на книга от Стария завет? — Пулсът ми се ускори, докато чаках отговора му.

— Да, точно така. Представяш ли си от какво значение е тя? Археолозите вече откриха цитати от книгата на Наум в Кумранските свитъци^[6], но те са само откъси. На гравюрата е оригиналният, пълен текст. Откритието е феноменално — дори не знам с какво да го сравня. Само можем да гадаем за историческата му стойност.

Сервитьорката постави нова чаша чай пред Томас. Той й благодари и продължи:

— Наскоро една месопотамска статуетка бе продадена в Швейцария за двайсет и два милиона долара. А тя изобщо не е толкова значима, колкото оригинална книга от Библията. Дори не смея да си представя колко би струвала тя.

Първоначалното ми вълнение избледня и аз дойдох на себе си.

— Сигурен съм, че всички сте си мислели, че новината ще излезе по първите страници на вестниците. Как е възможно Самюъл да е бил толкова наивен? Та тя не може да е истинска. А Хал бе убит заради нея.

Томас се сви, сякаш думите ми му причиниха физическа болка.

— Непрекъснато се появяват подобни неща. Помниш ли урната от пясъчник, за която се заговори миналата година? Според твърденията в нея се съхранявали костите на Яков, брата на Христос. Според експертите обаче патината по повърхността й е положена наскоро. Всяка секунда се ражда по един наивник, който вярва на такива шарлатании.

— Дори не си я виждал, а вече казваш, че е фалшива — просъска той. — Напълно възможно е в Асирия да е живял и еврейски писар.

— Знам, но това изобщо не означава, че там е написана една от оригиналните библейски книги.

— Вероятно това е бил високообразован писар, който заради заслугите си е бил взет на работа в двора на асирийския цар. Наум означава „утешител“ и вероятно това не е било истинското му име. По произход той е бил от Юдея и въпреки че асирийската държава стремително е вървяла към своя залез, сигурна смърт е чакала автора на една тирада срещу Ниневия, каквато е книгата на Наум. Така че пророкът е трябвало да крие самоличността си. Гравюрата е истинска, уверявам те.

Всичко започваше да ми се изяснява.

— Значи някакъв поробен еврейски писар съчинява изобличителна реч срещу един, според него, безбожен град. Хубаво. Но ако гравюрата е намерена сред останките на изгубената Ниневия, как тогава е попаднала сред останалите книги в еврейската Библия?

Томас помисли за момент. Ясно ми беше, че не иска да разкрива картите си и да ми каже нещо, което премълчаваше досега.

— В този период вече са се използвали и папируси. Вероятно от Асирия тайно са били изнесени копия на текста.

Може и да беше прав. Възможно беше да са принудили един евреин да замине за асирийската столица, а няколко копия от книгата му да са били пренесени контрабандно обратно в Юдея.

— Просто… Виждал съм как и други се главозамайват от вълнение след някое голямо откритие, а накрая се оказва, че някой мошеник просто го е подправил. Всички големи музеи са били мамени по този начин.

— Но не и Самюъл. Той провери всичко много внимателно. По време на грабежите дочухме, че се подготвя нова кражба. Тогава той реши да я донесе тук.

Изругах под нос. Самюъл се е бил вманиачил да защитава историята на една чужда държава. Томас видя изражението на лицето ми и реши, че осъждам постъпката на брат си.

— Нямаше как да го разубедим, разбираш ли. Опитахме. Смешно е, защото грабежите всъщност ни дадоха възможността да я измъкнем, без никой да забележи. Без Самюъл нямаше да успеем да я прекараме през границата.

— А защо не я оставихте в Йордания до края на войната?

— Защото там и стените имат уши. През есента на 2002 година, точно преди инвазията, американските колекционери лобираха пред правителството да облекчи законите за експортиране на иракски антики. Заявиха, че политиката на Ирак да забранява изнасянето на старинни предмети е „твърде ограничаваща“.

— Не знаех това.

— Археолозите се противопоставиха на идеята, за да предпазят хилядите исторически обекти от повреда. Такъв фарс! Тръгнаха слухове за грандиозни кражби, в които били използвани дори уреди за инфрачервено изобразяване на скрити предмети и мощни радари. Преди войната да приключи, всичко просто ще бъде опоскано.

Страданието беше изписано на лицето му. Чувствата му изглеждаха искрени.

— Брат ми подозираше ли конкретни хора?

— Да, един американски дилър и съдружниците му.

Мислено зачеркнах имената на най-известните американски търговци на месопотамски антики. Те не бяха много и аз познавах практически всички.

— Даде ли ти някакви подробности за тях? Ти имаш ли представа за кого става дума?

— Не, а мисля, че и той не знаеше нищо повече. Може би просто не е искал да обвинява някого без ясни доказателства. Спомена обаче за някакъв офис на Тридесет и четвърта западна улица, на една-две пресечки от река Хъдсън. Каза, че няколко предмета, за които предполагал, че са били откраднати, са били изпратени там от багдадските агенти.

— Това звучи обещаващо. Какъв е адресът?

Томас въздъхна:

— Съжалявам. Спомням си само това от думите му, въпреки че беше успял да открие кои са двама от съдружниците на дилъра — един мъж и една жена. Нали каза, че името на дамата, която те е заплашила, било Ериния?

— Да — отвърнах. Ериния, злият старогръцки дух на отмъщението, войната и болката. Колко й отиваше това име!

— Точно тя е. — Томас щракна с пръсти. — Цялото й име е Ериния Хейнс. Преди е работила за Министерството на отбраната, в отдела за проучвания. Те разработват свръхмодерни оръжия и правят научни изследвания, свързани с държавната сигурност. Преди това пък е била консултант по сигурността в Босна.

— А мъжът?

— Казва се Джордж Шимски. Твърди се, че бил гениален химик. Претърпял е някаква злополука, която оставила на лицето му ужасни белези.

Пресуших еспресото.

— Тези двамата бяха ужасяващи. Вероятно имат връзка с един уебсайт на име „Алхимически архиви“. Чувал ли си за него?

— За група от хора — не. Ти вече спомена за алхимията. Терминът произхожда от арабската дума алкимия. Дарът на науката химия от арабските народи за Запада. Предполага се, че алхимията се е зародила в Египет, но може да се спори също толкова убедително, че най-ранните източници са всъщност от Месопотамия.

— Но какво общо може да има алхимията с книгата на Наум? — Отново вмъкнах този въпрос, вече решен този път да получа отговор. Той вдигна рамене.

— В библейските писания може да се намерят много скрити смисли. Може би Самюъл щеше да е в състояние да ти отговори. Дори и да е било така обаче, той отнесе отговора в гроба.

Забележката му увисна за миг между нас. След това той смени темата.

— Разбрах, че си роден в Турция. Самюъл каза, че си бил само тригодишен, когато родителите ти са загинали в срутена мина.

Внезапният обрат на разговора затвърди убеждението ми, че Томас знае повече за значението на алхимията, отколкото искаше да покаже. Той обаче настоя.

— Никога ли не си се опитвал да издириш роднините си?

— Те са дали да се разбере, че не ме искат. Защо да ги търся?

Шията му леко се изчерви и аз разбрах, че е усетил как престъпва границите на учтивостта, при това с човек, когото почти не познава.

— Имал си късмет обаче — Самюъл те е намерил. Той не се е женил. Това ми се струва любопитно.

— Всъщност преди много време е бил женен. Съпругата му починала още преди той да разбере за съществуването ми. Затова решил да ме вземе под крилото си. Смъртта на жена му оставила празнина в живота му и вестта за съществуването ми дошла точно навреме.

Беше толкова влажно, че буквално виждах как от паважа на улицата се вдига пара. Поръчах си чаша лед и бутилка свежа артезианска вода „Локен“. Предложих и на Томас, но той отказа. Жегата сякаш изобщо не го тревожеше, макар че аз се чувствах зле само като погледнех през прозореца към изнемогващите от зноя хора. Опитвах се да смеля това, което ми беше разказал. Самюъл открил оригинална книга от Библията. Ако това беше вярно, находката щеше да се превърне в сензация. В разказа обаче имаше очевидни празнини и това ме тревожеше.

— Както и да е, нека се върнем към твоя разказ. Самюъл имаше връзки с повечето големи музеи по света и възможностите да скрие гравюрата са били многобройни. Защо тогава му е било нужно да я носи тук? Мисля, че не ми казваш всичко.

Томас си пое дъх и видях как в очите му проблесна тревога.

— Значи има и още нещо, така ли?

Той се размърда притеснено върху стола си.

— Нямам право да казвам повече.

— Нямаш ми доверие?

Той направи опит да отбегне погледа ми.

— Видя какво се случи. Докато опасността не премине, за теб ще бъде по-безопасно да не знаеш. Вероятно затова и самият Самюъл не ти е казал нищо.

Търпението ми най-накрая се изчерпа докрай.

— Ако искаш да намериш предмета, ще имаш нужда от мен. Кажи ми всичко или се махам.

Мълчанието се проточи няколко минути. Той се чудеше какво да отвърне.

— Според Самюъл на гравюрата имало кодирано послание.

— Значи Наум е използвал някакъв шифър?

— Не точно шифър. Става въпрос за начина, по който е написал книгата. В текста са оставени знаци, които можели да бъдат разчетени само от доверениците му.

Неверието явно се беше изписало върху лицето ми.

— Възможно е! Нали си чувал за медния свитък, открит сред ръкописите в долината Хирбет Кумран край Мъртво море? На него са записани различни места от израелските земи. Скривалища за злато и сребро.

— Но това е написано векове след Наум! И не е имало никакви тайни послания. Местата са били подробно описани, просто съвременните интерпретатори не могат да разберат указанията. Не смяташ ли, че ако в пророчеството на Наум наистина има скрито послание, някой щеше да го открие през хилядолетията, които са минали оттогава?

— Не. — Томас снижи глас и аз усетих, че най-накрая стигаме до същината.

— Защо не?

— Защото думите върху гравюрата се различават дори от най-ранните варианти на еврейската Библия, които познаваме.

Томас почти шепнеше, втренчил в мен черните си очи.

— Трябва да признаеш, че бях откровен с теб, Джон Медисън. Сега е твой ред. Ако си попаднал на някаква следа, искам да знам.

— Засега нямам нищо конкретно. Нямах възможност да проуча каквото и да било.

— Очаквам да ме държиш в течение. Става въпрос за вещ, която принадлежи на страната ми.

— Тя ще бъде върната на Ирак по каналния ред.

Томас все повече се затрудняваше да обуздава яда си.

— Опитът ми с ценни антики показва, че вещите могат да бъдат отклонени от пътя си дори по това, което наричаш канален ред. Оригинална книга от Библията? Трудно ще им бъде да я оставят да им се изплъзне просто така, особено, при положение че няма доказателства откъде е взета. Самюъл ми вярваше. Повярвай ми и ти.

Да не би да намекваше, че сам се каня да я продам? При това в същото изречение, в което споменаваше и мъртвия ми брат? Какъв кретен. Определено не бях склонен да му я дам просто така.

— Прибързваме — отвърнах ледено. — Нека първо видим дали ще мога да я открия.

Разговорът приключи в патово положение. Ясно беше, че нито аз, нито той ще кажем нещо повече по въпроса. Той погледна часовника си и каза, че трябва да върви. Засуети се, докато вдигаше раницата си. Записа телефонния си номер на визитната си картичка и стана.

— Може да ми се обаждаш на този номер. Вече платих сметката. Как мога да се свържа с теб?

Дадох му имейла и телефонния си номер. Изчаках минутка, след като излезе, и го последвах. Свърнах по Второ авеню и видях как се навежда към някаква кола. Облегна ръка на отворения прозорец откъм шофьора и се заговори с човека вътре. После заобиколи откъм пътническото място и се качи. Тръгнах си с ясното съзнание, че ми е казал само частица от историята. Бях решен обаче да се добера до цялата истина.