Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (12)

Седма глава

Последвах Лоръл през кухнята към някакъв тъмен коридор, който сякаш се простираше до безкрай. Тя щракна едно ключе и по стените му светнаха мъждиви лампи. Лоръл ме отведе до една затворена врата на петнайсетина метра по-надолу.

— Обикновено не идвам тук. Твърде призрачно е. — Тя отвори вратата. — Ще изчакаш минутка. Жиците към тази стая са срязани нарочно и вътре няма електричество.

Тя зашумоля в мрака. След миг чух драскане на клечка. От високите бели свещи, поставени в два големи кристални свещника, лумна светлина. Лъчите потрепваха по фасетките на кристала.

— Воала! — възкликна Лоръл и размаха ръце. — Призрачната стая! Аз поне така й казвам.

В стаята нямаше прозорци. Вероятно някога е била използвана като голям килер. Стените и таванът бяха боядисани в тъмно лилаво. Във въздуха се носеше миризма на мухъл, примесена със странен аромат, чийто източник не можех да определя, но приличаше на гниещ плод. На пода нямаше нарисувани пентаграми в кръг, нямаше и кози черепи, обърнати кръстове и черни свещи — никакви такива шарлатании. И все пак в стаята витаеше хладна и стряскаща атмосфера. Никой не би пожелал да остане по-дълго тук.

Имаше един стар шкаф със стъклени вратички, в който видях любопитни предмети — призми в различни размери, разноцветни камъни с формата на яйце, старовремска пиринчена везна с различни тежести, сини аптекарски шишенца, пълни с прахове. Върху шкафа стоеше сребърна статуетка на рогата богиня, а до нея — зловещ на вид нож с извито като сърп острие. Над всичко това висеше тежък средновековен гоблен, на който маскирана жена в дълга роба се изкачваше по стълби към цитаделата на един хълм. На преден план се виждаше ранен рицар, а в небето отлиташе гарван със златен пръстен в клюна.

— Това е безумно! — възкликнах аз. — В какво се е забъркал Хал, по дяволите?

Лоръл кръстоса ръце на гърдите си като защита.

— Това място беше на Мина, но в последно време и Хал прекарваше много време тук.

— И Мина ли си падаше по тези ню ейдж щуротии?

— Точно тя събуди интереса на Хал към тези неща. Знам, че според повечето хора това са глупости, но не можеш и да ги отречеш напълно. Древните алхимици са поставили основите на съвременната химия.

— Докато бяхме деца, рядко срещах Мина. Обикновено около нас се въртеше само прислугата — всякакви там икономи и камериерки. Когато се случеше да я видя, тя винаги се държеше на разстояние. Правеше ми впечатление на твърде достолепна, почти страшна жена.

— Точно такава си беше.

Почувствах, че в думите на Лоръл има нещо повече от просто съгласие.

— Какво искаш да кажеш?

— Хал нищо ли не ти е споменавал?

— За какво?

— Мина беше вещица.

Изведнъж ми се привидя как Мина пие някаква отвара и пред очите ми се превръща в Баба Яга със зелена кожа, дълъг, крив нос и един-единствен зъб; как отлита от терасата в полунощ, за да прави злокобни магии. Избухнах в смях.

— Знам, че не я харесваше, но това вече е върхът!

В очите й проблесна раздразнение.

— Последното, което бих направила, е да се шегувам с това. За нея всичко беше много сериозно. Ножът на шкафчето се нарича болин и е вещерски инструмент. Вещерството е по-древно от повечето религии и днес е много разпространено, особено тук, в Америка, и в Англия. Мина беше еклектичка.

— Тоест?

— Практикуваше сама. Не принадлежеше към никакъв орден. Стана истински авторитет по вещерски практики от средновековна Германия. Известни учени от цял свят идваха да се консултират с нея. — Лоръл потрепери и скръсти ръце. — Разбрах за всичко това чак след погребението й. Хал беше много нещастен и една вечер просто избълва всичко. Каза, че щял да я направи безсмъртна.

— И как точно смяташе да стане това?

— Не искаше да ми каже, а пък аз не желаех да се въвличам повече в тези безумни разговори. Щеше ми се да го накарам да мисли за нещо друго.

— Доколкото помня, Мина беше типичната дама от Парк Авеню. А ти говориш за нея като за някаква луда бабичка.

— Ако не ми вярваш, разгледай онази книга. — Лоръл посочи един голям том, поставен на масата пред нас. — Това е „Пикатрикс“, духовният й водач.

Корицата на книгата бе изработена от изящно гравиран върху слонова кост релеф с бордюр от свързани геометрични фигури и централна част, изобразяваща окултни символи. Пукнатинките в пожълтялата кост издаваха възрастта й. От дясната й страна бяха прикрепени две потъмнели сребърни закопчалки, които се заключваха, но сега бяха отворени.

— Това е гримоар — обади се Лоръл. Изглежда, книгата я плашеше и тя отстъпи по-надалеч.

— Това звучи тъкмо толкова зловещо, колкото и изглежда.

— Това е книга със заклинания и магии, с които се викат ангели или се разговаря с демони. Оригиналното арабско заглавие било „Целта на мъдреца“. Книгата била преведена на латински през испански. Смята се, че съществуват само седемнайсет екземпляра, като всички са под ключ в европейски библиотеки. Нямам представа откъде Мина се е сдобила с нея.

Застанах до нея, извадих от джоба си кърпичка, за да пазя страниците, и отворих тома.

— Сигурен ли си, че трябва да го правиш? — попита Лоръл. — Казано е, че отвориш ли я веднъж, тази книга добива власт над теб.

Вдигнах рамене и прелистих първите страници.

— Такива приказки се разпространяват обикновено, за да накарат хората да не надничат в забранените кътчета. Ако тази книга наистина е стара, ще струва много. Може би трябва да я сложиш в сейф.

Лоръл се ядоса малко и отвърна:

— Да, заедно с още един милион неща, които трябва да направя!

Внимателно повдигах страниците, запленен от илюстрациите. Една от тях представляваше кръгла рамка, в която крал, облечен в многоцветна плащаница, седеше върху паун, изрисуван в сияйно зелено, сребърно и златно. На друга страница един гол Хермес летеше на фона на стар кораб.

— Не разбирам латински.

— Това е нещо като наръчник за практическа астрология и магия. Ако правилно си спомням думите на Хал, в онези времена можело да умреш само защото притежаваш тази книга. В нея има указания как да си направиш вълшебни талисмани и образи на врага си, с които да го победиш.

— Да го победиш ли?

— Ами… По-скоро да го убиеш.

— Чудничко.

Тя потрепери.

— Знаеш ли, че тези приказки за „Пикатрикс“ като че ли събудиха паметта ми. За онази жена, която спомена. Хал беше член на една група в интернет — уебсайт за хора, които сериозно се интересуват от алхимия. Дали не я е срещнал там? Няколко пъти ми каза за него, но ако мислиш, че си спомням… О, сещам се! Май се казваше „Алхимически архиви“ или нещо от сорта.

— Хайде да видим. — Взех телефона си и приближих свещта колкото се можеше повече. Потърсих името в интернет и веднага попаднах на сайта.

— Това истински хора ли са?

— Според Хал — да. Символите под лицата представляват планети — Венера, Меркурий, Марс, Юпитер и Сатурн. Заедно със Сол за Слънцето и Луна за Луната те символизират седемте небесни тела, които според древните са се въртели около Земята. Тук те представят петимата администратори на сайта. На мен лично това ми изглежда малко ала-бала.

— А защо крият самоличността си?

— Това са професионалисти, а не аматьорите, които може да срещнеш из сайтове от този род. Предполагам, че не искат да се знае, че се занимават с такива неща.

Или имат други сериозни причини, като необходимостта да прикриват престъпленията си.

— Значи вземат всичко това на сериозно.

— О, със сигурност. Даже ще се изненадаш. Има хора, които харчат милиони за лаборатории, в които се опитват да превърнат оловото в злато. Това се нарича трансмутация.

— А дали жената, която срещнах, не е една от тях? Може би Венера?

— Възможно е. Хал ми каза, че той е Сатурн, но не спомена имената на останалите. — Тя надникна в екрана на телефона ми. — Е, изглежда, че в групата има поне една жена.

— Оттук не личи. Това са цели порцеланови маски, а и всичко може да се промени дигитално.

Лоръл разтърка очи. Личеше си, че е изтощена. Когато затворих „Пикатрикс“, забелязах бялото ръбче на някаква хартийка, поставена отзад в книгата. Внимателно я издърпах. Беше снимка или поне парче от снимка. Бе от времето ни в Колумбийския университет — един от легендарните ни купони. На фотографията още бях дългокос студент и подавах джойнт на жената до себе си. От снимката не можех да си спомня коя е тя, защото главата й бе внимателно отрязана. Собственото ми лице бе оцветено в яркочервено, а върху него грубо бе начертан някакъв символ. Изпуснах снимката като опарен.

— Какво, по дяволите, е това?!

Явно беше дело на Хал, а умът му е бил много по-извратен и пълен с омраза, отколкото бях предполагал.

— Това е някакво тъпо проклятие!

— Не трябваше да те водя тук, съжалявам — разтревожи се Лоръл.

Стреснат от снимката и от значението на това, което бях видял в тази стая, бях вече сигурен, че и Лоръл е в опасност. Докато вървяхме обратно към дневната, усетих, че трябва да кажа нещо.

— Слушай, цялата тази работа започва да става адски странна. Боя се за теб. Има ли къде другаде да отседнеш, докато изясня всичко? Ериния може да се опита да се добере и до теб. Чудя се как вече не е опитала.

— Шегуваш ли се? Този апартамент е заключен по-сигурно и от гроб. Нищо няма да ми се случи.

Дадох й визитката си, за да може да се свърже с мен, и взех номера на мобилния й телефон.

— Ще ти се обадя. Просто за да знам, че си добре.

Тя ме прегърна.

— Пази се! Не се тревожи за мен.

— Вчера не си спала много, нали?

— Почти никак.

— Защо не пробваш да си починеш? Имаш ли някакво приспивателно?

Тя поклати отрицателно глава, но ме послуша и се сгуши на канапето. Натъпках една възглавница под главата й и я завих с мохерното одеяло. Тя благодарно ми се усмихна. Стоплих малко мляко в микровълновата печка и й го донесох.

На излизане описах Ериния на портиера и го предупредих да следи за нея.

Отне ми малко време да подредя мислите си. Хал беше откраднал от Самюъл една гравюра. Какво я правеше толкова ценна? В посланието му се споменаваше за петима противници, които той бе насъскал срещу ми. Вероятно представата му за отмъстителна шега беше да включи и себе си в числото им. Дали и Ериния не беше една от групата и ако беше така, кои бяха останалите трима? Защо хора, които управляваха алхимически уебсайт, се интересуваха от една асирийска гравюра? Надявах се, че Томас Закар, мъжът, с когото предстоеше да се срещна, можеше да отговори на някои от въпросите ми.

Все още размишлявайки, пресякох улицата към триъгълния парк срещу сградата на Лоръл, но спрях като закован. Зад един ъгъл с гръб към мен се спотайваше грамаден мъж, който стискаше нещо в юмрука си. Странният спътник на Ериния? Сякаш прочел мислите ми, той се извърна рязко и се хвърли към мен.