Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (11)

Шеста глава

Когато излязох от полицейското управление, ярката светлина ме зашемети. На места асфалтът по тротоара се бе разтопил. Сигурно беше поне 40 градуса. Погледнах към разяреното слънце в сапфиреното небе и се почувствах като слепец, на когото внезапно са върнали зрението. Нямах търпение да се махна от това място.

Сещах се само за един човек, към когото можех да се обърна — бившата жена на Хал, Лоръл. Ако новината за смъртта му вече бе стигнала до нея, сигурно беше съкрушена и се нуждаеше от подкрепата ми. Колкото до мен самия, имах желание да бъда с човек, на когото имам доверие. Наложи се да звънна на няколко приятели, преди да разбера, че временно се е преместила в дома на майката на Хал на площад „Шеридан“.

Бракът на Лоръл и Хал бе продължил цели шест месеца. Откакто се разделиха преди година, между тях се бе създало ексцентрично, но дълбоко приятелство. И за двамата бе ясно, че нямат талант за брак. Не си бяха направили труда да се разведат. Лоръл, която бе докторант по философия, беше срещнала Хал в Нюйоркския университет. Беше много умна, но никога не парадираше с интелекта си за разлика от Хал, който обожаваше да подмамва хората в капани от думи и после да ги препъва. Винаги я бях смятал за привлекателна, но стоях настрана заради Хал. Дали от полицията вече й се бяха обадили? Надявах се да не ми се наложи аз да й казвам лошата новина.

Сградата, в която живееше, не бе далеч от управлението, така че реших да повървя, за да се успокоя след почти фаталния сблъсък с полицията. Не можех да се отърва обаче от натрапчивото чувство за безпокойство. В началото реших, че причина за това е разпитът, но скоро усетих, че някой ме следи. Ериния? Обърнах се и огледах лицата на хората зад себе си, но не я видях. Шмугнах се в едно магазинче за сокове и започнах да се взирам във всяко лице от преминаващата тълпа. От нея нямаше и следа. Нарочно промених маршрута си и свих по някаква улица, опасана с четириетажни къщи. Една от тях, накипрена с красива ограда от ковано желязо, колони и балкон в испански стил, изглеждаше като донесена от Ню Орлиънс и пресадена тук. Въпреки престижния квартал улицата беше зловеща и сенчеста заради високите дървета по тротоара. Високата влажност и обилната зеленина в дворовете създаваха атмосфера на джунгла. Нямаше много хора. Невъзможно бе да не забележа Ериния. Почаках десетина минути, но не видях нищо необичайно. Фактите показваха, че съм в безопасност, но шестото ми чувство беше на друго мнение.

Изглеждаше абсолютно откачено как само за един ден се бях превърнал от редови гражданин в човек, който живее в постоянен страх. Отново огледах улицата, щом стигнах къщата на Лоръл, и след като не забелязах нищо необичайно, реших да вляза. Хал бе получил дома на майка си след смъртта й миналата есен. Апартаментът й се извисяваше на върха на масивна къща от кафяви тухли, украсена с готически коктейл от колони, арки, тераси и водоливници. На приземния етаж имаше бар, известен с понеделнишките си латино вечери.

Единствената ми тревога беше дали портиерът ме помни, но когато влязох във фоайето, той се изправи иззад бюрото си и се усмихна широко. Беше много спретнат със зелената си униформа, обточена със златни ширити, с шапката, дългото палто и панталоните в същия цвят. Добре че във вестибюла имаше климатик. Портиерът — грубоват ирландец с кръгло, червендалесто лице, бе третото поколение на тази служба в семейството си. Аристократ сред портиерите, той наричаше себе си Джералд Пауъл Трети.

— Радвам се да те видя, Джон. Отдавна не си минавал.

— Мерси. Дошъл съм да се видя с Лоръл Вандерлин, ако си е у дома.

— Минутка да проверя. — Той набра някакви цифри на телефона, каза нещо в слушалката и ми я подаде.

— Здравей, Лори. Джон е.

— О, Джон! Значи си чул?

— Да. Може ли да се кача?

— Моля те. Отчаяно се нуждая от компания.

Бяха ремонтирали асансьора, но за щастие бяха запазили оригиналната украса от месинг в стил ар деко. Един лакей с униформа и бели ръкавици ми отвори вратата. Това вероятно беше едно от малкото останали места в Манхатън, където предлагаха тази услуга. Тук не се казваше номера на етажа, а името на човека, при когото си дошъл. Заплувахме нагоре към надстройката.

Лоръл чакаше до открехнатата врата. Прегърнах я и усетих сълзите, които капеха по бузите й. От нея лъхаше на алкохол. В добре осветения апартамент видях, че лицето й е зачервено и подпухнало от плач. Очите й бяха втренчени като на човек, който още не се е отърсил от преживения шок.

Влязохме в кръгла стая, която блестеше от сиенския мрамор и от направените по поръчка огледала, опасващи извитите стени. В центъра на стаята стоеше инкрустиран и изрисуван скрин, който някога бе принадлежал на един френски крал. Върху него имаше лампа Тифани. В приемната подът беше покрит с разкошен дъбов паркет, нареден в шарка рибена кост и покрит с персийски килими от областта Кашан, датиращи от 17-ти век и толкова ценни, че беше истински грях да стъпиш върху тях. Три френски прозореца, оградени с тежки брокатени завеси, отвеждаха към първата тераса. Това място бе истински пример за старомодна елегантност.

Майката на Хал беше внесла само един модерен щрих в апартамента — беше обединила вестибюла, килера на иконома и стаята за закуска в голяма дневна и съвременна кухня. Това пространство бе издържано изцяло в болнично бяло. Бяло дюшеме, бели стени, бели мебели. Приличаше на операционна зала, вградена в средата на музей.

Проснах се на канапето в дневната. Лоръл ме попита дали искам да пийна нещо.

— Не, благодаря.

— Сигурен ли си? — Тя взе чашка, пълна наполовина с нещо, което приличаше на вода, но не беше, и я размаха към мен.

— Пиеш чиста водка?

— Ледът се стопи. Ако няма да ми правиш компания, поне се наслаждавай на гледката. — Тя изгълта питието на един дъх. Нямах намерение да й предлагам да не пие повече. Та кой бях аз да развявам морални предписания към когото и да било, при положение че сам бях склонен към доста разнообразни грехове? След онова, което се случи вчера с Хал, можех да й простя желанието да притъпи болката.

Лоръл се свлече в един стол.

— Какъв зъл ангел ни прокълна, Джон? Първо Самюъл и ти в ужасната катастрофа, а сега това. Не мога да повярвам.

— Знам. — Сега, когато и двамата се борехме с ужасната загуба, почувствах как ни свързва някаква тъжна нишка.

— Толкова пъти съм му казвала, че тези наркотици ще го довършат.

Колко можех да й разкрия?

— Не съм сигурен, че е толкова просто, Лори. Той ми се обади, след като си тръгнах от купона. Върнах се набързо, но когато стигнах, Хал вече беше мъртъв.

— Ти ли си го открил? От полицията не ми казаха. Какво стана?

— Един от гостите му е сложил фаталната доза. Една жена. Тя заплаши и мен.

Лицето й побеля.

— Нали си съобщил за това на полицията?

— Право оттам идвам. Те не ми вярват. Имам досие, а и на купона имаше достатъчно дрога, да се зареди цяла аптека. Така че съм на мушка. Това е тяхната версия.

— Да не би да ми казваш, че Хал е бил убит и ти си видял извършителя? — Тя се олюля. Успях да я подхвана, преди да падне, и я отведох до канапето. Седнах до нея. — Това ме плаши, Джон. Не знам на кого да вярвам.

— Защо ми е да те лъжа? Виж, знам колко ти е тежко. Виждам го.

— И досега беше достатъчно ужасно, а сега ти ми казваш, че е още по-лошо. Не мога да понеса всичко това.

— На мен ли го казваш? Страдам от загубата на Самюъл, а сега и това… нещо с Хал. Сякаш в главата ми е избухнала бомба. Той ми беше почти като брат.

— Мислех, че Самюъл е твоят брат.

— Да, но беше четиридесет години по-възрастен и винаги съм го чувствал повече като баща. А и той се държеше като такъв. Не познавам истинския си баща. Когато Хал се връщаше от интерната или от лагер, прекарвахме заедно много време. Често обаче се джафкахме. Невинаги сме се държали като братя.

Разговорът ни успокои малко Лоръл.

— Аз съм единственото момиче в семейството — каза тя. — Имам четирима братя. Повярвай ми, джафкането е нещо нормално.

— Но той отиваше твърде далеч. Не престана и след като пораснахме. В Колумбийския университет често излизахме по купони. Щуреехме, забавлявахме се като луди, но накрая той неизменно започваше да се съревновава с мен. Сега като се замисля, още тогава трябваше да поговоря с него за това.

— Всичко е заради начина, по който го е отгледал баща му. Точно така би се държал и Питър. — Гласът й беше прекрасен. Годините, прекарани в Ню Йорк, не бяха променили мекото произношение от Средния запад. — Май сега аз отговарям за Питър, освен за всичко останало.

Хванах ръката й.

— Ще ти помагам. Със Самюъл посетихме Питър, след като постъпи в старческия дом. Още ме помни.

Тя въздъхна дълбоко.

— Защо беше нужно всичко да се обърква наведнъж? Имам чувството, че ме е прегазил десеттонен камион.

— Мисля, че има връзка. Между моята трагедия и твоята.

— Какво искаш да кажеш?

— Сещаш ли се за някой, който да има зъб на Хал? — попитах аз.

— Открила съм, че не знам всичко за живота му. Криеше доста неща от мен — чак сега започвам да разбирам колко много, тъй като ме беше помолил да му помогна да уреди сметките и другите си проблеми. Но ти имаш предвид човек, който би стигнал дотам, че да го убие? Не мога да си представя кой може да направи такова нещо.

Приведох глава и потрих очите си.

— Какво ти казаха от полицията?

Тя помълча малко, преди да отговори.

— Детективът беше някак дръпнат. Каза само, че Хал е починал, вероятно от свръхдоза. Някакъв съсед се обадил на 911, след като чул необичаен шум. Точно той е разпознал тялото на Хал. Слава богу, че не се наложи аз да го правя. Още не са ни го върнали.

— Лори, Хал се беше замесил в нещо. Различно от опиатите. Опитал се е да продаде една много ценна антика с колекционерска стойност. Точно нея е търсила жената. Знаеш ли нещо за това?

— Мислиш, че затова са го убили?

— Да.

— Мислех, че е продал всичко от колекцията на Питър. Нали ти се занимаваше с това? Ако е останало нещо, защо не го е продал чрез теб?

— Защото не беше на Питър. Беше една каменна гравюра, която Самюъл е донесъл от Ирак. Хал я е взел, докато бях в болницата. Тази жена, Ериния, някак е разбрала за това. Хал споменавал ли ти е за нея?

— Не се сещам. — Тя стана и отиде до един шкаф край стената. Всяко сантиметърче от мраморния му плот бе покрито с купища папки и документи. Имаше и няколко прашни снимки, облегнати до компютъра й. На една от тях — сватбената — виждах булка с високи скули, лек славянски наклон на зелените очи, които правеха лицето й малко екзотично, и прибрана бляскава кестенява коса. Беше облечена в проста сатенена рокля и държеше букет от бели рози и гипсофила. До нея стоеше Хал, сякаш глътнал бастун в строгия си черен костюм, и изглеждаше притеснен, като че ли вече знаеше, че този брак е обречен на провал. Зад тях, като вездесъщ призрак, се виждаше малко размазаното, но лесно разпознаваемо лице на майката на Хал, Мина.

Лори видя, че гледам снимката.

— Знаеш ли, че нямам нито една сватбена снимка, където да сме само двамата? Мина все се спотайваше някъде наоколо и правеше всичко възможно да влезе в кадър. — Тя прокара пръсти през косите си. Обикновено този жест означава флирт. В случая обаче издаваше само непосилния товар от грижи и напрежение, който й се беше стоварил. Тя прегледа няколко папки, но не откри това, което търсеше.

— Хал беше описал някъде цялото непродадено имущество, най-вече това тук, но не мога да намеря списъка.

Тя се обърна към мен.

— Трябва да знаеш нещо, Джон. Хал и аз обмисляхме отново да се съберем. След като Мина почина, а Питър отиде на място, което никога няма да напусне, за мен най-сетне се отвори пролука. Бащата на Хал го потискаше, а майка му бе твърде близка с него. Той я обожаваше. Знаеш ли, че я наричаше своето бижу?

Поклатих глава и я оставих да говори.

— Но нещата потръгнаха. Договорът ми за наем изтече и той ми предложи да се нанеса тук, защото временно бе отишъл да живее в къщата, за да може да се грижи за Питър. Всичко беше прекрасно, докато не разбрах, че отново взема хероин, въпреки че се беше заклел, че е приключил с това. Виждахме се всеки ден. Спряхме миналата седмица, когато разбрах какви ги върши. Бях бясна. — Долната й устна потрепери.

— Дрогата е дявол, Лори. Много е трудно да се отърсиш. Веднъж Хал ми каза, че би лазил в отходен канал, само и само да се добере до малко наркотик. Това, между другото, го е заел от един експерт в тази област — Уилям Бъроуз. Не можеш да промениш миналото. Съсредоточи се върху хубавите неща.

Тънкото поточе от сълзи заплашваше да се превърне във водопад.

— Хал отчаяно се нуждаеше от пари. Трябваше да покрива всички разходи по къщата и този апартамент. Само данъците бяха над шест хиляди месечно, да не говорим за грижите за Питър.

— Защо просто не продадохте къщата?

— Пълномощното не даваше на Хал правото да я продава. Питър се погрижи за това, преди да се разболее толкова, че да не може да разсъждава.

— А какво направи Хал с парите от колекцията на баща си?

Лоръл затвори за миг очи и се опита да се поуспокои.

— Всичко изхарчи. Губеше и работата си. Знаеш, че се боеше до смърт от светски сбирки, но организира този купон като последен опит да спечели благоразположението на Колин, защото договорът му изтичаше.

— Хал ми каза, че Колин го е уволнил. — Рядко бях срещал Колин Рийд, но не ми беше направил добро впечатление. — Колко добре познаваш Рийд? Знае ли той нещо за антиките?

— Много малко. Виждах го в Нюйоркския университет, когато ходех да се срещам с Хал. Или на партита и други подобни. Това е всичко. Никога не съм го харесвала много-много. Преподава за големите немски философи — Кант, Шелинг. Смятат го за авторитет по Хегел. Доколкото знам, това е единствената му връзка с миналото.

— Рийд беше там вчера. Копелето се опитало да ме натопи. Чудя се защо.

Лоръл сви рамене. Забелязах колко са грациозни движенията й, въпреки че беше леко пияна.

— Не го приемай лично — каза ми тя. — Рийд е от хората, които биха направили такова нещо само за майтапа.

— А къде е компютърът на Хал… в къщата ли е?

— Лаптопът му — да. Стационарният е в кабинета му в университета.

Щеше да се наложи да проверя и двата. В тях трябваше да има нещо, което да ми подскаже коя е Ериния.

Лоръл въздъхна дълбоко.

— Толкова е странно, че съм заобиколена от семейните вещи на Хал. А сега всичко това е на банката.

— Като говорим за вещите му, той още носеше брачната си халка. Знаеше ли това?

— Имаш предвид златния пръстен с диаманта? Това не е брачната му халка. Направиха му го от един старинен пръстен, когато майка му почина. Беше женен повече за Мина, отколкото за мен.

Странни думи, но верни. Майката на Хал винаги се беше държала собственически с него. Разбирах какво предизвикателство е било да се промушиш между двамата.

— Ами това място? Сигурно струва цяло състояние.

— Братът на Мина й го завеща. Питър нарочно отлагаше раздялата си с нея, докато тя не получи имота, за да си осигури половината от стойността му. Наложи й се да направи ужасна ипотека, за да откупи неговия дял. Всичко ще трябва да бъде продадено само за да покрием дълговете.

Реших да не споря с нея. Може би просто не я биваше в математиката. Дори Мина да е била принудена да ипотекира половината апартамент, все пак оставаше една солидна сума. Може би обаче Питър бе успял да наследи и тази част.

Станах, за да се разтъпча. Не бях сигурен, че искам да покажа на Лоръл писмото на Хал до мен — не още. Но отчаяно се нуждаех от съвет. Извадих от джоба си копието на кръстословицата.

— Хал е направил някаква игра, за да ме насочи към скривалището на гравюрата. Това говори ли ти нещо? — Подадох й скицата.

— Но защо е искал ти да я получиш? — А не аз. Чух тази мисъл много ясно.

— Тук няма никакъв алтруизъм. Заложил ми е капан. Нарочно е насъскал Ериния по петите ми.

Лоръл взе листа от ръцете ми и го заразглежда. Изведнъж покри лицето си с длани. Прегърнах я и я оставих да се наплаче. След няколко минути тя се отдръпна, намери кърпичка и я притисна към очите си.

— Очаквал е, че ще разшифроваш това?

— Така изглежда.

Тя въздъхна дълбоко.

— Винаги ме е побеждавал на тези игри с думи. Ако се опитам да намеря решението, ще имам чувството, че играя с призрак.

— Не мисля, че имаме голям избор. Аз поне нямам.

— Казваш ми, че Хал лежи в моргата заради това нещо. И ти ли искаш да свършиш там?

— Той се беше замесил в нещо, от което не разбираше. Аз имам повече опит, не забравяй. Но е използвал необичайни думи.

— Някои от тях са от алхимията, като „Пикатрикс“^[1] например. Това е наръчник за магии от 13-ти век. Думите „бяло“ и „черно“ вероятно се отнасят за два от етапите при превръщането на обикновените метали в злато. Първо започва меланозата — потъмняването на метала, при което нечистотиите се пречистват чрез огън. След това идва левкозата — просветляването. Последният етап се нарича иоза и означава почервеняването или постигането на чистата форма.

— Алхимия? Сериозно ли? Това е доста изненадващо за сериозен учен като него.

Стори ми се странно, че загадката на Хал е пълна с думи, свързани с алхимията. Каква връзка имаше тя с неоасирийската реликва? Да не би асирийците да са експериментирали с различни начини да превръщат обикновените метали в злато? Винаги бях смятал, че алхимията е създадена от египтяните, а не в Месопотамия.

Лоръл ми върна рисунката. Нокътят й бе нащърбен, а кожичките около него — зачервени. Знак, че тревогите й са започнали много преди смъртта на Хал.

— Всъщност не е. Ела — трябва да видиш нещо.