Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (41)

Тридесет и шеста глава

Томас не отговори. Вместо това включи фенера си и го остави така, че да освети скрития под покривалото предмет. После застана до него.

— Отдръпни се малко — помоли ме той и внимателно дръпна брезента.

За миг блясъкът ме заслепи. Сякаш самият въздух се превърна в злато. Разтърсих глава и отново погледнах. Пред мен в цялото си великолепие стоеше богинята. Тялото й от глава до пети бе от неземно розово злато. Статуя на жена в естествен ръст. Бе пристъпила леко напред с единия крак и бе привела тялото си така, сякаш се канеше да поздрави някого. В едната си ръка държеше небрежно златен бокал. Коремът и гърдите й бяха голи; върху тях падаха изумителни златни огърлици, инкрустирани с лапис лазули, тюркоаз, оникс и перли.

Приближих се, за да ги разгледам по-добре, и видях, че лаписът е яркосин с искрици от златист пирит — като дълбока река, в която плуваха парченца злато. Някога богинята е била облечена в истинска дреха, но сега върху тялото й бяха останали само червени и виолетови конци, полепнали по ръцете, таза и бедрата й. В главата ми изплува стихът от Откровението на св. Йоан Богослов, където светецът описва Вавилонската блудница: „А жената беше облечена в багреница и червено, украсена със злато, драгоценни камъни и бисери; в ръка си държеше златна чаша…“^[1]

Ако се съдеше по гладката кожа и високите, стегнати гърди, сигурно бяха използвали като модел за тялото на статуята някоя млада жена. Зърната й бяха изрисувани в рубиненочервено. Но това, което ме порази, бе изражението на лицето й. Устните й бяха открехнати за топла усмивка, но в очите й се виждаше смъртен ужас.

— Какво, по дяволите, е това? — обърнах се аз към Томас.

— Виждаш ли шлема на главата й? От слонова кост е. Това е символ на божествеността — направен е от седем пласта. Шлемът, дрехата, огърлиците и гривните са били добавени по-късно от асирийците. Тя е Ищар и в същото време не е Ищар.

Сега вече не го разбирах.

Статуята беше поставена върху нисък каменен подиум във формата на саркофаг. В нозете й проблясваха няколко златни предмета. Единият приличаше на клонче, имаше две бучици с неопределена форма, после няколко житни класа, мънички парченца във формата на сълзи, ябълка и още една чаша.

Изображението беше поразително, всяка подробност бе изработена със смайваща точност. Веждите й сигурно бяха обръснати, но миглите бяха възпроизведени реалистично, а трапчинките на бузите й бяха съвършени. Вгледах се по-отблизо и успях да различа даже отделните косъмчета по ръцете й.

— Това, което виждаш тук, е източникът на идеята за трансмутацията — каза Томас. Не го разбрах.

— Искаш да кажеш, че статуята е направена от олово и после превърната в злато? Че не е асирийска, е ясно. Дори не е месопотамска. Изкусността на направата е невероятна.

— Още не разбираш, нали?

Зяпнах го мълчаливо. Какво означаваше това?

— Всяко дете знае тази приказка — продължи Томас. — Нека ти докажа обаче, като ти цитирам „Метаморфозите“ на Овидий. Вече ги знам наизуст.

„Десет изнизани дни и нощи продължи веселбата, звездното горно хоро бе подбрала Зорницата вече за единайсети път и в полята на Лидия весел царят възвръща Силен на младежа, възпитаник негов. Богът, зарадван, че пак му довеждат гледача, допусна Мида за себе си дар да поиска — уви, безполезен!

Царят отвърна така, но за своя беда: «Позволи ми всичко, каквото допра, да превръщам на злато блестящо».“

Стоях като вкаменен и не смеех да продумам.

— Нали не говориш за цар Мидас?

— Не, не за него. Това, което виждаш, е дъщеря му. Баща й я докоснал и тя се превърнала в злато. Скръбта от загубата, причинена от собствената му алчност, била толкова голяма, че той помолил бога да го отърве от безценния дар. Бакхус му казал да измие ръцете си в река Пактол, която и до днес е прочута със златните си наноси. Точно както ти каза и Клер.

— Нали не вярваш наистина в това?!

— Спомни си какво ми каза за дневника на Самюъл. Тогава много се притесних. Уплаших се, че ще разгадаеш истинското значение на думите му. Говоря за мястото, където е написал как асирийците сключват договор с цар Мита от Мушки. Точното име на царя е Мит-та-а. Това е бил Мида, царят на Фригия — доказан исторически факт. Гробът на Мидас в днешна Турция още не е открит. Помниш ли акропола, който сте видели с Уорд? В него има стели, на които е изписано името на мястото — „Градът на Мидас“. Този цар е бил богат буквално като Крез. Зад задната стена тук се крие още една стая, в която има глинени кутии. Те са пълни със стотици златни слитъци, белязани с печата на Мидас. Фригийците са ги използвали в търговските си сделки, защото не са имали истинска валута. Лидия е първата държава, която през 650 г. пр.н.е. започва да сече монети, покрити с електрон.

Мидас се е нуждаел от помощ, за да защити царството си от кимерийците — варварски племена, които идвали откъм Черно море като диви викингски орди. Прадядото на цар Ашурбанипал — Саргон II, се съгласил да защитава фригийската столица Гордий, защото там имало много благородни метали. След смъртта на Саргон Фригия била превзета от дивите племена, които разграбили всичко. Мидас се скрил в гробницата, която сам си бил построил. Вярва се, че се е самоубил, като пил бича кръв. Според мен това е намек за почитта му към бог Митра.

Томас посочи златните предмети в краката на статуята.

— Ето ги клонката, камъкът, зърното и ябълката, описани от Овидий в поемата му; занаятчиите са упражнили изкуството си първо с тях.

— Успя ли да разбереш как са я направили?

— До голяма степен да. — Той плъзна една от гривните на няколко сантиметра надолу. — Почти е невъзможно да се види с невъоръжено око, но точно под лакътя има малък шев. Смятаме, че са използвали древния метод с восъчна отливка, за да направят погребална маска на главата, ръцете, дланите и стъпалата на жената. Останалата част от тялото е скулптирана, първоначално от восък, а после са направени две отделни отливки — една за оловната сърцевина, а втората — за златната й обвивка. След това всички части са били съединени с изключителна прецизност. Мислим дори, че знаем как е умряло момичето — съдейки по изражението на лицето й, смъртта е била внезапна.

— Как успя да разбереш?

Томас посочи стъпалата на статуята.

— Написано е на постамента. Преводът не е съвсем точен, но в общи линии там се казва: „Тя пи от златното вино, за да се съедини с боговете. Богинята усети ревност и я наказа“. Научих, че в онези времена сред аристократите е бил разпространен особен ритуал. Те пиели вода или вино, в които били изсипани златни частици. Така вярвали, че ще станат безсмъртни. А когато метаболизмът на някои хора се сблъска с големи количества злато, се получава смъртоносна отрова. Най-вероятно точно това се е случило и с нея. Ако не ми вярваш, трябва да знаеш, че точно така е починала и любовницата на френския крал Анри II. Митът за златните ръце на Мидас без съмнение се е родил отчасти заради този ритуал. Скърбящият за дъщеря си цар сигурно е наредил на златарите си да запазят образа й възможно най-реалистично.

Сега разбрах защо Мазар се страхуваше. Можех да се закълна, че жената е жива.

— През 1995 година един археологически екип реши, че е открил гроба на Мидас в Турция, близо до разкопките на Гордий. Оказа се обаче, че гробницата е от по-стар период — обясни Томас. — Цар Ашурбанипал сигурно е знаел истинското местоположение на гробницата и когато дошъл да превземе Анадола, ограбил съдържанието й и го отнесъл в Асирия. Все пак почел дъщерята на Мидас, като я превърнал в Ищар.

— Значи затова заложи на Уорд капан в Турция?

— Да. Той вече беше заподозрян, че тук има някаква връзка с Мидас, затова бях сигурен, че ще налапа въдицата.

— А защо Ашурбанипал е скрил статуята тук?

— Синът му седнал на трона няколко години преди смъртта на Ашурбанипал. Старият цар разбирал, че империята се разпада, и знаел, че ако Ниневия падне, враговете ще оплячкосат града. Затова укрил най-ценните му съкровища.

— А Наум — един писар, който вероятно се е ползвал с пълното доверие на владетеля — е бил от малкото, които са знаели точното им местоположение — довърших аз.

Томас пристъпи към задната стена.

— Наум е мразел царското семейство на Асирия, но е криел гнева си. В гърдите му с години е къкрела лавата на омразата, докато най-накрая е изригнала с ужасна сила.

Той докосна стенописа.

— Това е рисунка на Мушмаху — чудовище със седем рогати змийски глави, тяло на леопард и лапи на мечка. В по-късни времена последната книга на Библията превръща Ищар във Вавилонската блудница. Този демон е първообразът на звяра, когото тя язди в Откровението на Йоана: „Звярът, който видях, приличаше на леопард; нозете му бяха като на мечка, а устата му — като уста на лъв; и даде му змеят силата си, и престола си, и голяма власт“.^[2] Уорд беше прав. Авторите на Библията са представили магьосничеството и вълшебствата като изцяло зли обичаи и са преобразували Ищар, която е била почитана дори от еврейския народ, във вещица и проститутка, така че хората да я осъдят, а не да я почитат.

В това отношение бях съгласен с него. Ищар и нейното финикийско въплъщение Ащорет са имали огромна власт над умовете на древните. Месопотамските храмове са били центрове на магии, вещерски практики и ясновидци, където са се стичали истински специалисти. Там жреците ашипу^[3] са нареждали своите заклинания, за да изгонят злите духове, а тълкувателите на звездите — жреците бару и маху, предсказвали бъдещето.

— В Библията на крал Джеймс думата „блудница“ е заменена с „пачавра“ — продължи Томас. — Така преводачите ни карат да мислим, че Наум е наричал Ищар най-долна проститутка. Истинското значение на думата блудница в случая обаче е храмова куртизанка^[4]. Много от тези жени са били на голяма почит. Майката на един от асирийските царе например е била такава храмова куртизанка. И отново с тази алюзия Наум очертава червен кръг около Ищар. А сега да прескочим осемстотин години по-напред в историята, когато е написано Откровението на Йоан и когато Ищар се превръща във Вавилонската блудница. Много учени признават, че Откровението описва богинята като хванала в ръка златна чаша и възседнала седемглав рогат звяр. Един от най-високите рангове сред асирийските придворни е бил Носителят на чашата.

Теорията за трансмутацията — превръщането на олово в злато — се заражда във Фригия след смъртта на дъщерята на Мидас и създаването на тази статуя. Когато храмовите жреци извършвали ритуалите, които привиквали Ищар да се всели в статуята, древните асирийци са вярвали, че богинята наистина живее вътре. Този древен ритуал бил забравен през вековете, но реалистичната статуя на богинята станала легендарна. Ритуалът се превърнал в мит и хората започнали да вярват, че превръщането на различните материали в злато е възможно. Великите придворни учени от Арабия, които живели и работели в Багдадския халифат през осми и девети век, сигурно са познавали този мит. Точно те са разработили научната основа на легендата.

Едва чух гласа на Мазар, който ни викаше.

— Ела — каза Томас. — Време е да си вървим.

Последвах го, напълно замаян.

— Значи всичко това ще отиде във Ватикана?

Томас се разсмя.

— Четеш твърде много трилъри. Утре имам среща с вавилонския патриарх — главата на халдейската църква в Ирак. Той ще направи всичко възможно, за да осигури съхранението на храма и всичко, което е вътре, докато страната отново не се стабилизира.

Изминахме обратния път много по-бързо. Докато чакахме колата, Томас ми каза, че щом стигнем до дома му, Мазар ще ме отведе в Багдад. Сбогувахме се набързо. Предполагам, че нямаше смисъл да се преструваме, че ни е мъчно един за друг.