Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (40)

Тридесет и пета глава

— Но защо искаш да го споделиш с мен?

— Любопитството ти е опасно и си ужасно упорит. Все някога ще се ядосаш, че не си го виждал, и ще опиташ отново да ни намериш. Не искам това да се случи.

— Все пак ми е странно как изведнъж промени отношението си към мен!

— Сега ти не представляваш опасност за съкровището. — Той взе едно пликче и изсипа на масата кредитната ми карта, паспорта и пачката пари на Уорд.

— Как успя да ги вземеш?

— Имаме си връзки. Претърсили са стаята на Уорд. — Следващите му думи ме изненадаха не по-малко. — Уреждам как да те изведем от Ирак. Ще те заведат в хотел „Палестина“, където ще се срещнеш с един човек, който ще те изведе невредим от града.

И защо, почудих се отново, един човек, който ме беше предал, си правеше труда да ми помага? Взех картата, паспорта и парите и ги натъпках в джобовете на панталоните си. — Къде е скулптурата на Победата?

— Ще я върнем на музея.

— Уорд никога не би я оставил в стаята си.

— Тук познаваме много хора, мислех, че е очевидно. Въпреки че се радвах на перспективата да се прибера у дома, вече се бях привързал към този град.

— Багдад ще ми липсва. Сега разбирам защо Самюъл го е обичал толкова.

— Ти не си в Багдад. Ти си в Мосул, в Северен Ирак, близо до Ниневия. Тук е нашият дом. Ти беше в безсъзнание цяло денонощие, така че можахме да те пренесем тук, без да разбереш. Ако бяхме в Багдад, военните, самолетите в небето, престрелките и експлозиите щяха да са много повече. Хайде, ела, ако искаш да видиш какво открихме.

Караше Мазар, чието лице още беше цялото в резки; Томас седеше до него, а отзад при мен се качи още един мъж.

— Преди да отидем в храма, ще направим малко отклонение — обади се Томас.

— Защо?

— Когато се срещнахме за първи път, ти попита дали пророк Наум е живял в Асирия. Сега ще ти докажа, че е живял.

— И как ще стане това? — Сигурно беше доловил скептицизма в гласа ми, но само се усмихна самодоволно в отговор.

— Ще видиш.

Половин час по-късно влязохме в едно градче, което се гушеше в полите на ниска планина.

— Това е Алкош — каза Томас.

— Мислех, че отиваме към разкопките на Ниневия.

— В продължение на хиляди години тук е живяла и процъфтявала общност от евреи. В началото това са били юдеите, които асирийските царе са изгонили от родината им. Тук са живели близките на Наум и неговите довереници — хората, които се е надявал да отведат кервана от Юдея до съкровището на Ашурбанипал.

Влязохме в града и успешно се запровирахме из тесните улици. Накрая се спуснахме по един сокак, обграден от двете страни с къщи. Спряхме край древна сграда, направена от тухли и малки каменни блокове, които приличаха на медноцветния камък, от който бяха построени и останалите сгради в селището. Къщата изглеждаше толкова стара, че сякаш беше израснала от скалата отдолу. От едната страна имаше сводеста галерия. Правоъгълните дупки в стените някога бяха служили за прозорци. Една от стените беше срутена.

— Когато в страната отново настъпи мир, Държавната агенция за защита на старините ще възстанови това място — заяви Томас с нотка на гордост в гласа. Той отиде до съседната къща и почука. Отвори му един мъж, поздрави и му подаде нещо. Когато се върна, той ни показа някакъв ключодържател.

— Това тук е древна синагога. Последните евреи са напуснали града през 1948 година и равинът предал ключовете на най-близкия съсед. Оттогава това семейство се грижи за сградата.

Той ни отведе до дървена порта, укрепена с ръждясал и позеленял метал. Около входа имаше каменни релефи, които обаче бяха толкова разрушени, че не можах да различа рисунките. Вътре през прозорците се процеждаше светлина, която ни позволи да разгледаме голямата молитвена зала. Томас ни показа надписите, паметните плочи и юдейските символи по стените. Преведе и един от тях: „Този, който не е изминал пътя до гроба на Наум, не е познал истинската радост“.

— Значи истинският гроб на Наум е тук? Направо не мога да повярвам.

— Колко си скептичен, Медисън. Виж какво има по-нататък.

В средата на една малка стая в съседство видях прост гипсов саркофаг, покрит със зелено плисирано копринено покривало.

— Гробът на пророка — обяви Томас. — В книгата на Наум името му е отбелязано като Наум Елкосенеца. Става дума за един от вариантите на името на този град. Можем да кажем и „Наум от Алкош“.

Самюъл винаги беше подчертавал огромната ценност на местните предания. Науката бе позволила на археологията да напредне много, но тя бе само един от пътищата към миналото. Историческата памет на селяните носеше и себе си друго зрънце истина. Вероятно Наум наистина бе намерил тук последния си дом и тази мирна стара синагога изглеждаше достойна за него.

Когато отново потеглихме, колата заизкачва поредица от хълмове. Често завивахме и спирахме рязко, за да не се сурнем по стръмните надолнища. По едно време гладкият асфалт свърши и заподскачахме по един черен път. Мазар спря колата. Навън вече се смрачаваше. Вечерта наближаваше с бързи крачки.

Бяхме спрели на една камениста отсечка, издълбана в хълбока на ниска планина. Огромните скални масиви, между които надничаха диви растения, бяха порозовели от лъчите на залеза.

— Оттук ще продължим пеша — рече Томас. — Доскоро към това място дори не е водел път. Сега тук е сухо. През пролетта, когато падат дъждовете, е много красиво — навсякъде цъфтят диви цветя.

Той извади тежка златна верижка с медальон във формата на кръст, чиито рамене завършваха с по три остри върха.

— Сложи си го. Това е салибсириани, асирийският кръст. И ние носим такива. — Той разкопча яката на ризата си. — Сложи го, така че ако срещнем някого, да види, че виси на шията ти. Ще казвам, че сме поклонници. А ти в никакъв случай недей да отваряш уста!

— Хората няма ли да те разпознаят?

— По на юг — да, но не и тук.

Стръмната, неравна пътека би затруднила и планинска коза. На места даже беше изронена и се налагаше да се издърпваме с ръце. След около половин час заобиколихме една кръгла канара. Гледката, която се разкри, ме накара да се закова на място.

Близо до върха на планината бе кацнала древна цитадела. Приличаше на укрепление на кръстоносци или на старовремски тибетски манастир. Основата й бе от зидове, високи поне тридесет метра. Над тях се издигаха сгради с мавритански арки, които розовееха от последните отблясъци на залеза. Високо в небето се виеха два лешояда и черните им крила изпъкваха на бледовиолетовото небе.

— Даир Рабан Хурмиз — каза Томас и посочи постройката. — Най-прочутият манастир в Ирак. През 640 г. от н.е. е бил построен върху руините на древен езически религиозен комплекс от двама принцове, които били видели с очите си чудесата на легендарния лечител и духовен водач Рабан Хурмиз. През вековете манастирът преминал от източната Сирийска църква към нашата халдейска католическа църква^[1].

Не можех да откъсна очи от него. Приличаше на призрачен замък или на дворец от „Хиляда и една нощ“.

— Манастирът буквално е бил изрязан в скалата. Вътре е била издълбана огромна трапезария, чиито колони били направени от парчета необработена скала. В църквата има пет олтара, една стая, чийто под е покрит с каменни ковчези, и погребална камера на светец. В библиотеката има документи още от петнайсети век.

— Действащ ли е манастирът?

— Халдейската църква си го върна през 1975 година. Сега там живеят хора, които се грижат за мястото.

— Тук ли си учил за свещеник?

— Не, в Багдад. Но дядо и баба живееха в Алкош. Когато бяхме деца, с Ари често си играехме из пещерите тук, разбира се тайно. Няма по-добро място за игра на криеница. Когато видях надписите на гравюрата на Наум, си спомних, че съм виждал същите на стената на една от пещерите тук.

Посочи към мястото под цитаделата, където бяха разпръснати каменни блокове, растения и тесни входове на пещери. Сигурно някогашните монаси се бяха молили и бяха постили в тъмните кухини на тези пещери. В далечината видях как една призрачна фигура в черна дреха се появи за миг пред една от портите, обърна се и изчезна. Наоколо не се виждаше никой друг.

Преди да отидем до манастира, Томас и хората му коленичиха и сведоха молитвено глави. Почувствах се неудобно — искаше ми се да покажа уважение към вярата им, но не бях сигурен какво да направя. Прекосих една пясъчна площадка и се облегнах на скалата. След няколко минути Томас стана и ми направи знак да се приближа.

Пред нас личеше гърлото на сенчеста дупка. Да не би да отивах на собствената си екзекуция? Разумът ми казваше, че това не може да бъде вярно. В къщата на Томас бяха имали стотици възможности да ме убият по всевъзможни начини. Пропълзях в дупката.

Бяхме изминали петнайсетина метра, когато изведнъж пред нас проблесна светлинка. Завихме и пред очите ни се разкри подземна зала с груб, извит таван и под, покрит с квадратни каменни блокове. Томас извади фенерче, чийто лъч беше мощен като на прожектор. То освети всички пукнатини и процепи. Видях, че в повърхността на камъка са издълбани ниши. Вероятно някога там са стояли статуетки или вълшебни талисмани, но сега дупките бяха празни. Томас ми посочи една от тях.

— Някога там имаше малък релеф на лъв с лъвчетата си. Разрушиха го отдавна. Под него в скалата имаше надпис с клиновидно писмо. — Той насочи фенерчето си натам, за да го видя. — На гравюрата на Наум след думите „Грабете сребро, грабете злато!“ има надпис, който гласи „В името на връзката между небето и земята, от великото горе до великото долу“.

— Прилича на онази сентенция на херметиците — както горе, така и долу. Мислех, че тя идва от Египет.

— Наистина, това е сентенцията на херметиците — отвърна Томас. — Фразата обаче е вълшебно месопотамско заклинание, което се среща на много плочки и служи като мото на текстовете. Виждаме го още на най-ранните писмени документи, а сигурно много преди тях се е предавало устно. Думите са от Месопотамия, не от Египет.

— Защо тогава ги приписват на египтяните?

— Защото гърците са ги чули за първи път в Александрия. Търговията между Египет и Месопотамия се разраснала лавинообразно през новоасирийската епоха. Керваните карали арабски подправки, тамян и мирта от магите^[2] и други скъпи стоки. Не е трудно да се предположи, че една толкова обичайна фраза е могла да бъде пренесена до Египет. В началото на книгата на Наум е трябвало да има подобен надпис. Той обаче нарочно го е сложил в средата, за да даде знак на посветените. За да подчертае това още повече, надписът завършва с осмолъчната звезда на Ищар.

Наведох се и прокарах длан по надписа. Видях звездата на Ищар, но не можех да разчета клиновидните символи.

— Какво пише тук?

Лицето на Томас се озари.

— „Дур-Ан-Ки“. „В името на връзката между небето и земята.“ А след това пише „От великото горе до великото долу“. Тези две фрази са месопотамското заклинание. — Той клекна до мен и подчерта надписа с пръст. — Иронията тук е невероятна. Знак за гения на Наум.

— Значи той го е написал?

— Да. Наум е бил тук; видял е пещерата и е оставил знаци, които показват пътя към храма. Някога, много преди построяването на манастира, това е била естествена пещера. Наум е оставил знака си за своите хора. Смисълът, който е вложил в него, е бил буквален. Най-ярките личности през Ренесанса са си предавали тези думи от уста на уста. Много векове преди това обаче Наум е използвал същата фраза, за да покаже пътя към нашия асирийски храм.

— Искаш да кажеш, че храмът е под нас? — Дали пък не се беше увлякъл твърде много от въодушевлението? Как можеше един подземен храм да се сравни с великолепието на дворците в Ниневия и с техните съкровища?

Той ми направи знак да отстъпя назад.

— Притисни се до стената. Тук няма много място.

Застанах отстрани и Мазар разхлаби един от камъните на пода с голямо длето. Изблъска плочата настрани и разкри дълбока дупка. Томас се обърна към мен.

— Влез първи. Внимавай много — дълбока е поне двайсет метра.

— Вие вече сте слизали, не е ли логично вие да влезете първи?

— Не искам да ни повлечеш, ако паднеш. — Томас светна фенерчето в дупката. В началото й видях груби стъпала, изсечени в стената на тунела.

Докато пълзях надолу, около мен трептяха зловещи сенки и силуети, събудени от светлината на фенера. Стъпалата се хлъзгаха от древната кал и капещата от стените вода. Дрехите ми станаха черно-зеленикави. Мястото смърдеше като дъното на кладенец, където в продължение на векове са се разлагали трупове и парчета дърво.

Не паднах само защото стисках стъпалата над главата си здраво с две ръце. Често се подхлъзвах и притисках тялото си о каменната стена като към любовница. Камъкът под краката ми отново подаде, аз се впих в една пукнатина, но скалата се отчупи. Изкрещях и паднах.

— Нагоре е по-лесно. — Мазар се разсмя, когато стигна до мен. Включи фенерчето си и освети пътя на Томас. Бях паднал близо до дъното на дупката и ме болеше само от унижението.

Третият мъж остана горе, готов да намести плочата обратно на мястото й, ако усетеше, че някой се приближава. Докато Томас слизаше, аз се огледах наоколо. Фенерът осветяваше два тунела, които започваха от дъното на шахтата. Входът на единия беше запушен от срутване. Вторият, който бе толкова нисък, че щеше да се наложи да се наведем, за да влезем, продължаваше нанякъде, но мастиленочерните сенки не ми позволиха да видя накъде.

Когато слезе, Томас отново включи фенерчето си и го насочи към затрупания тунел.

— Смятаме, че някога това е бил входът към храма, а шахтата, по която слязохме, е била издълбана за вентилация. Цар Сенахериб развил културата на Ниневия и построил един великолепен парк. За да го напояват, работниците му отклонили планинските потоци, които да напълнят коритото на река Хоср, разделяща околностите на града на две. По този тунел някога е текъл един от тези потоци.

Почернелият камък лъщеше на светлината. От покрива капеше вода, течеше по стените и се превръщаше в ручейчета, които изчезваха в пукнатините на пода. Продължихме да слизаме — не знам колко дълго, но ми се стори много. Бяхме принудени да ходим приведени о две, защото таванът на тунела беше висок около метър и петдесет.

— Тогава хората са били много по-ниски — каза Томас.

Пълзяхме напред още почти час. Колената и гърбът ме боляха от неудобната поза, а раните ми се разлютиха. Тъмнината зад фенерите ни се затваряше зад гърба ни като завеса и започна да ми се струва, че мракът е някакво чудовище, което ни преследва. Вече се канех да помоля да поспрем и да починем, когато водачът Мазар размаха фенерчето си.

— Сега нагоре. Ето го.

Тунелът рязко се разшири и таванът се вдигна нагоре. Светлината падаше върху каменно стълбище, което се изкачваше в мрака. Закатерихме се по него и забелязах, че камъните около нас са много по-сухи. Започвах да си мисля, че стъпалата никога няма да свършат, когато подът рязко се изравни. Това място бе обработено от човешка ръка и облицовано с гигантски варовикови блокове. На всеки три реда от тях в камъка бяха издълбани клиновидни знаци. Томас ми посочи един надпис.

— Това е печатът на цар Ашурбанипал. Съкровището е пред нас.

Интересно беше, че винаги говореше за асирийските царе, като споменаваше и официалните им титли. Явно националната гордост не умираше лесно.

Съкровището е пред нас. Думите му ме накараха да си представя ковчежета, преливащи от жълтици, идоли с рубинени очи и нанизи едри перли, като във филмите за Индиана Джоунс.

Полуизгнилите греди на някога великолепните кедрови порти преграждаха част от тунела. Натиснах едната и тя рухна в облак прах.

Помолиха ме да почакам. Мазар ми подаде фенерчето си, двамата с Томас се прекатериха през дървената преграда и изчезнаха в мрака. Нямах намерение да стоя тук повече от две-три минути. Дори те си бяха цяло изпитание.

Пред мен проблесна слаба светлина. Когато чух, че Томас вика името ми, прескочих гредите и попаднах в гигантска пещерна зала.

Мястото беше огромно. Толкова огромно, че вътре спокойно можеше да се побере голямото фоайе на Британския музей. В средата се възправяше великолепен храм. Не беше зикурат, а правоъгълна сграда. Покривът й сигурно се възвисяваше на поне двадесет метра. Нямаше съмнение, че стилът е новоасирийски. Външните стени бяха украсени с фризове от глазирани плочки в типичните за важните месопотамски сгради сини, червени, бели и черни цветове. Дори само това представляваше невероятно откритие, тъй като смятахме, че вавилонците са започнали да използват такива плочки по външните стени на сградите доста по-късно. Входът на храма се охраняваше от два гигантски каменни ламасу.

— Ела, нека влезем. — Гласът на Томас отекна странно, сякаш беше древен цар, който заповядваше на свой слуга. Изведнъж усетих, че идването ми тук е било грешка, и се изплаших, че ще си платим за нахлуването в светилището на богинята. Въпреки това тръгнах към входа. Беше твърде късно да съжалявам.

Томас и Мазар бяха изключили фенерите си. От маслените лампи, разположени из централната зала, идваше слаба светлина. Дъхът ми секна.

 

Пред мен стояха, блеснали от злато, лъв и лъвица, впрегнати в каляска. Сетих се за думите на Наум „там, дето ходеха лъв и лъвица“. Сбруята на зверовете и каретата бяха инкрустирани с гълъбици, розетки и звезди от седеф и слонова кост. Колесницата на Ищар. Обходих я, без да я докосвам, и се потопих в красотата на изработката й. Вероятно беше дървена, а лъвовете — каменни, но всичко беше облицовано с електрон — естествена сплав от злато и сребро. На места металът се беше олющил и разкриваше основния материал.

Вътрешните стени на храма — гигантски гипсови плочи — бяха украсени със статуи в човешки ръст на абгали — духове пазители с човешки тела, крила и глави на лешояди. На китките им имаше гривни с розетки; в ръцете си държаха ритуални предмети за пречистване, които приличаха на огромни шишарки.

Докато обикалях наоколо, Томас ме гледаше и лицето му сияеше от гордост. Тогава се сетих за Самюъл — тази гледка щеше да го накара да се разплаче. Мястото не можеше да бъде оценено с никакви пари. Стойността на гравюрата бледнееше в сравнение с всичко това. Нищо чудно, че Уорд и хората му бяха убивали за това.

Тези съкровища подхождаха само на царски дворец. Тук имаше кристални бокали, златни чаши и купи, амфори за вино и зехтин, ковчежета от злато, сребро и бронз. Едно от тях бе пълно с огърлици — нанизи от зелен малахит и ахат, изрязан във формата на рибешки очи. Ковчежетата стояха върху малки маси и столове, инкрустирани със слонова кост, седеф и скъпоценни камъни. Видях алабастрови статуетки, стъклени шишенца за парфюм, цилиндрични печати от халцедон, гребени от слонова кост и медни огледала с дръжки, които сега бяха позеленели, но някога са били излъскани като стъкло.

В една плитка сребърна купа, почерняла от времето, още лежаха останки от жито. Отново се сетих за думите на Наум „Грабете сребро, грабете злато! Нямат край натрупаните всякакви скъпоценни вещи“. Маслените лампи, в които потрепваха пламъчета, приличаха на вълшебните лампи от арабските народни приказки, от които излизали духове. Формата им бе вдъхновена от мидените черупки, които някога са били използвани за осветителни тела. Разпознах специфичната червенина на халцедона в инкрустациите им.

Толкова бях развълнуван, че главата ми се замая. Томас прекъсна мислите ми.

— Тази украса е типична за храмовете — всичко е разположено така, че богинята да може да го използва. Всеки ден слугите са й носели тук истинска храна и питиета и са я обличали в скъпи одежди и бижута. По празниците са изнасяли статуята и са я носели начело на шествията.

— Ела насам. — Томас ми посочи една ниша. На пода й видях потъмнели кости; различих гръдния кош и черепа. По дългите кости на ръцете и краката абсурдно висяха скъпи гривни, сякаш скелетът се бе опитал да се наконти. На няколко метра от черепа лежаха меч и издължен златен шлем с красива украса.

— Вгледай се внимателно — каза Томас. — Това тук е отговорът на една загадка на 2400 години.

Сред костите забелязах някаква огърлица. От нея висеше златна халка, за която бяха закачени няколко висулки, гравирани с различни символи — розетка, слънце и лъв.

— Това, което виждаш, са костите на последния асирийски цар — Ашурубалит II.

— Как разбра?

— Когато Ниневия била разграбена и царят умрял, няколко негови роднини успели да избягат. Тръгнали към Харан, но били изгонени оттам и се принудили да продължат пътя си, като накрая се присъединили към египетските си съюзници в Каркемиш^[3]. Тогава провъзгласили за цар на Асирия Ашурубалит. През 605 г. пр.н.е. обаче един млад вавилонски генерал на име Навуходоносор разбил обединените войски на асирийците и египтяните. Оттам нататък няма сведения за съдбата на Ашурубалит. Тези накити тук са можели да принадлежат само на цар. Особено огърлицата и шлемът. Гравирани са с царските символи. Никой не знае какво е станало с Ашурубалит, но е логично да е потърсил убежище тук. Спомняш ли си думите на Наум „Де е сега леговището на лъвовете и онова пасбище за лъвчета, дето ходеха лъв, лъвица и лъвчета, и никой ги не плашеше?“.

— Да — отвърнах.

— Отначало си мислех, че свлачището, което запушва главния вход, е причинено от земетресение, но когато се вгледах по-добре, разбрах, че в скалата няма пукнатини, каквито се образуват при това природно явление. Смятам, че враговете му са го намерили и нарочно са срутили камъните. Затворили са го вътре и са го оставили да умре.

— Но той едва ли е бил тук сам!

Томас посочи към задната част на храма.

— Зад тази стена почиват членовете на свитата му. Царицата, вероятно и личната му стража, а намерихме и кости на деца. Но ела, защото те чака още по-голяма изненада.

Ако имаше нещо още по-голямо, просто не можех да си представя какво можеше да е то. Той ме отведе до една стая, където видях спретнати редици от кубове, направени от печени тухли.

— Това е библиотеката на храма. Кубовете са пълни с плочки, макар че глината вече е съвсем разрушена. Библиотеката на цар Ашурбанипал в Ниневия е оцеляла отчасти защото табличките са се изпекли при високите температури от пожарите, които са унищожили града. Тук е доста сухо, но не достатъчно, че да може да се запази глина.

Когато тръгнахме да излизаме, той посочи един съд с необичайна форма — заоблена делва, от страната на която излизаше дълъг чучур. Приличаше на някакъв странен чайник, но не беше метален, а от изпечена глина.

— Това е първият апарат за дестилиране — прадядото на ретортата — каза Томас. — Използвал се е за направата на парфюми. Това е оригиналният модел на алхимическите съдове.

Взех го внимателно в ръце. От него сякаш още струеше вълшебен аромат на рози и екзотични подправки. Знаех, че това е само игра на въображението ми, но това място ме караше да мечтая. Знаех, че не бива да докосвам нищо. За археолозите обектите бяха поне толкова свещени, колкото местопрестъпленията — за съдебните следователи. Те заснемаха и измерваха всяко сантиметърче между предметите, преди да ги преместят. Обаче просто не можех да се сдържа да не пипам, да не усетя под пръстите си тези чудесни символи на миналото.

— Е — обади се Томас, — достатъчно ли видя?

— Искам да остана тук завинаги. — Прокарах длан по челото си. — Не смяташ ли, че тук се усеща някаква ирония?

Той се начумери.

— Каква?

— Ами сега това е собственост на халдейците и на Римокатолическата църква.

— Не само. Всичко това принадлежи на иракския народ. Църквата ще направи всичко възможно, за да го запази за хората. — Той се извърна. — Ела. Скоро трябва да си тръгваме. Преди това обаче ти обещах да видиш нещо изумително.

— За какво говориш? Още ли има?

— Това, което видяхме досега, е било собственост на храма. А съкровището на цар Ашурбанипал е скрито в светилището на Ищар.

Съвсем бях забравил за него от смайване при вида на костите на царя и великолепието на храма. Думите му ме свариха неподготвен.

— Прав си. Всичко това е месопотамско, така че не може да бъде плячка.

— Вещите може и да са от Вавилон. Ашурбанипал е разрушил града и е отнесъл всичко ценно.

— Но това също не е грабеж, защото царят е властвал и над Вавилон.

— Така е. Истинската плячка е в светилището.

Огледах се, за да видя дали Мазар ще дойде с нас. Той обаче не помръдна, а на лицето му се четеше нещо, което можеше да бъде само страх. Какво, по дяволите, ни чакаше?

В началото не видях нищо особено. Когато влязохме в светилището, забелязах, че някаква рамка на метър от задната стена е покрита с платнище. По стените имаше невероятни рисунки и макар че част от боята се беше излющила, образите още бяха много ясни. На първия крилатата Ищар с рогатия шлем и боен лък стоеше, заобиколена от арка осемлъчни звезди. На втория стенопис видях лъв, който разкъсва човек. Отново си спомних за думите на Наум „Де е лъвът, който грабеше да насити своите щенета и давеше за лъвиците си и който пълнеше с плячка пещерите си и леговищата си с ограбено?“.

На една ниска маса имаше още съдини. Коленичих и вдигнах една от тях. Желязо. Лесно разпознаваемо, защото бе покрито с ръжда. Щяха да са необходими много усилия и внимание, за да се изчисти тя, без да бъде унищожен металът отдолу. Съдовете бяха красиви, но не можеха да се сравняват и с най-простия предмет в храма. Погледнах към Томас.

— Това вероятно са анадолските съдове.

— Да, имаш право. Фригийски са.

— Под онова платнище сигурно има нещо смайващо.