Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (32)

Двадесет и седма глава

Вторник, 7 август 2003 г., 10:30 ч. сутринта

Колата ни закара до малко летище, вероятно разположено в Ню Джърси. Лоръл остана затворничка в Ню Йорк, за да осигури съдействието ми.

Надушвах гориво и видях, че настилката проблясва от дъждовната влага. Бяхме спрели пред малък самолет. Дестинацията ни беше Багдад, а не мястото на древния Вавилон. Обаче Уорд не се нуждаеше от мен, за да намери адреса, който му бях дал. Защо си правеше труда да ме праща в страна, която изобщо не познавах, и то по време на война? Не получих никакъв отговор, когато го затрупах с въпроси за причините да ме води там. Фактът, че бяха отложили изтезанията, ми говореше, че се нуждаят от мен за нещо. Но какво беше то?

Наблъскаха ме в задната част на самолетчето „Лиърджет 35“. Смешното беше, че бях летял с подобен самолет само преди един-два месеца, когато трябваше да доставя една италианска керамика, купена от мой клиент. В този обаче задната част на кабината бе закрита със завеса, а част от седалките бяха махнати. Прозорците бяха замазани с черна боя. Явно не бях първият, когото принуждаваха да пътува против волята си.

Шутът щракна метални белезници на дясната ми китка и прикрепи другата гривна за една дръжка, която стърчеше от стената. Тялото продължаваше да ме боли. Свлякох се на пода. Мъжът закопча предпазния си колан. Сега беше облечен в костюм, но той не разхубавяваше това същество с мазна черна коса и мъртвешки бледа кожа. Очите му бяха невероятно странни, почти жълти.

Виждах червената татуировка на китката му, но ръкавът покриваше почти половината, така че не можах да разбера какъв знак има на нея. Предполагах, че Ериния и Шим бяха отпред с Уорд. Започнах да ги броя наум — Венера, Марс, Юпитер. Бях стигнал до заключението, че Уорд е Юпитер, началникът. Ериния беше Венера, а Шим — Марс. Лоръл каза, че Хал бил Сатурн. Значи шутът трябваше да е Меркурий. Не приличаше на вестител на боговете.

Тъй като ми предстоеше да прекарам в компанията му повече от денонощие, реших да стопя малко враждебността помежду ни.

— Ти кой си? — попитах.

Той не ме разбра и изръмжа:

— Лазар.

— Това истинското ти име ли е?

— Вече да.

— Как го избра?

— Лекарите ме спасиха от сигурна смърт. Понякога може да ти описвам нещо, а пък ти ще трябва да се сетиш за останалото.

Какъв кретен.

— Къде стана това?

— В Чечня.

— Но защо си бил там?

— Ама ти наистина нищо не знаеш, нали? Всички сме в тези дупки. Ти си се наливаш с кафенца и мартинита, продаваш си снобското изкуство и не знаеш нищо за истинския свят.

— Ти предизвика катастрофата пред онова кафене, нали?

— Уорд ми каза да те уплаша, не да те убивам.

— Един човек беше ранен зле. Това не те ли притеснява?

— Сам го каза — беше си катастрофа. Аз само се опитах да спукам гумата на камиона. Така или иначе, не е редно да разговарям с теб.

Бях затворен с него за дълго. С една спирка за гориво пътуването с обикновен самолет отнемаше почти цял ден. Това самолетче щеше да спира повече пъти, за да зарежда, а по-бавната скорост, която развиваше, щеше допълнително да удължи полета. Преди ме заплашваше само една малка група хора. В Ирак обаче заплахата щеше да нарасне десетократно. В Багдад нямаше безопасни места.

Лазар бръкна в сакото си и извади нож. Острието му беше зловещо, широко и назъбено. Започна да си играе с него, като се преструваше, че се цели в мен и хвърля. Когато се умори от тъпата си игра, ми даде няколко кутии топло безалкохолно, един смачкан сандвич с пастърма и празна пластмасова бутилка, в която да пикая. Трябваше да поема всичко това със свободната си лява ръка.

Представих си другите — Ари сигурно вечеряше в някой скъп лондонски ресторант, Томас беше в Ирак и се криеше на сигурно място, оная врачка Даян Чен си тананикаше заедно с музиката и кибичеше с останалите клиенти на бара. Предсказанията й се бяха оказали толкова точни, че според мен трябваше сериозно да се отдаде на врачуването. Почувствах тежестта на талисмана на Ари върху гърдите си. Дори богът на слънцето ме беше предал.

Спах неспокойно и накрая се събудих напълно дезориентиран и замаян. Знаех, че летим от много часове, и смътно си спомнях, че по някое време бяхме кацнали и отново бяхме излетели — и това беше всичко. Сигурно бяха сипали приспивателно в питието ми.

Самолетът започна да се спуска и стомахът ми се обърна. Чух удара от съприкосновението на колесника с пистата и усетих контакта с твърдата земя. Писъкът на двигателите започна да заглъхва. Докато се движехме бавно към местоназначението си, Лазар отключи белезниците ми. Разплетох крака и се опитах да стана, но едва не паднах. Ставите ми протестираха, сякаш бяха поне на осемдесет години. Лазар разтвори завесите.

— Иди отпред. Уорд е там.

Щом ме видя, Уорд ми махна да се приближа и посочи един стол край масата срещу себе си. Лазар застана на пост зад гърба ми. В кабината нямаше никой друг. Опитах се да надникна през прозорците, но видях само белезникава стена и заключих, че сигурно сме в някакъв хангар. Уорд бръкна в джоба си и извади портфейл и тъмносин паспорт, на чиято корица блестеше Държавният печат на САЩ. Хвърли ги в скута ми.

— В портфейла има кредитни карти и лична карта.

Отворих паспорта и с ужас видях, че е моят собствен.

— Как сте го взели?

— Ериния го прибра, докато си бъбрехте във вашия апартамент. Тогава решихме, че ще ни послужи като предпазна мярка, за да не духнете нанякъде.

— Значи ще вляза в Ирак с истинското си име?

— Не можем да рискуваме на митницата. Властите там са много строги.

Направо не вярвах на ушите си. За мен щеше да е истинска благословия да мина през митническия контрол, където лесно можех да се спася от тях.

Уорд сякаш прочете мислите ми и взе един телефон, който лежеше на масата пред нас. Беше огромен и масивен, като дистанционно с антена. Уорд видя, че го гледам, и ми го показа.

— Сателитен телефон. Там, където отиваме, няма много обхват.

Той набра някакъв номер, изчака около минута и поздрави човека отсреща.

— Доведи я до телефона — каза и ми подаде слушалката. — Някой иска да ви поздрави.

Изтръгнах апарата от ръката му и го притиснах до ухото си.

— Тук Джон Медисън.

Зачаках, но никой не отговаряше. Чувах само белия шум на линията. Върнах телефона на Уорд.

— Там няма никого. Пак ли ми въртите номера?

Уорд грабна слушалката и почти изкрещя в нея:

— Говори с него, както са ти казали, или за теб ще стане по-лошо!

Сигурно беше Лоръл. Беше истинско облекчение да разбера, че още не им се беше дала.

Когато отново взех телефона, тя заговори:

— Принуждават ме да приказвам с теб. Идеята не е моя.

— Радвам се да те чуя — отвърнах.

— Гласът ти звучи странно. Сякаш казваш нещо, минава време и чак тогава те чувам.

Щеше да се побърка, ако знаеше колко далече бях от нея.

— Намирам се в много голяма стая на последния етаж на сградата. Прилича на пещера. Сигурно има ехо. Държиш ли се?

— Ти сериозно ли? Да, добре съм. Всяка секунда се чудя как точно ще го направят. Може би ще го замаскират като катастрофа. — Гласът й се пречупи.

— Лоръл, ако се канеха да ни убият, вече щяха да са го направили. Опитай се да мислиш за това.

Чух смеха й, но той идваше от дълбоката пропаст, пълна с неверие и отчаяние, в която беше паднала. Уорд протегна тлъстата си ръка в знак, че иска да прекратя разговора. Не му обърнах внимание.

— Още мъничко, Лори. Вече почти получиха това, което искат. А имам и още информация, която мога да изтъргувам.

Не чух отговора й, защото Лазар изтръгна телефона от ръката ми и го върна на Уорд, който го изключи и го прибра в куфарчето до краката си. После стана.

— Значи още имате ценна информация, така ли? Бих искал да я чуя.

— Казах го, за да я успокоя.

— Този път май че ви вярвам. Но ако на митницата или в летището се случи нещо — край с нея. И с вас, разбира се. Ериния носи наркотиците със себе си.

— Искате да кажете, че ще ме инжектира с хероин насред летището?

— О, тя има и други полезни химикали. Знаете ли какво е тайпан?

— Змия.

— Най-отровната сухоземна змия на света. Отровата й ще спре дишането ви за по-малко от минута. Ериния има и от нея, както и отлична система за инжектиране. — Той изчетка сакото си и поигра с възела на вратовръзката си. — Сега да се върнем към причината за посещението ни тук. Отиваме на едно място, наречено Афион. Чували ли сте за него?

— Не.

— Това е град, прочут с килимарите си. Ние сме на работно пътуване и ще купуваме редки килими. Нали можете да говорите като специалист по темата, ако ви попитат?

— Вие сте луд. В центъра на военна зона ще им разказвате измислици за килими?

— Нека аз преценя това. — Уорд приключи разговора и тръгна към изхода. Последвах го, а зад мен се помъкна и Лазар.

Нямаше и следа от Шим и пилотите. Както и предполагах, бяхме влезли в хангар, където ни чакаше само Ериния. Изглеждаше бледа и изнурена. Обикновено съвършената й платиненоруса коса беше рошава. Очите й бяха подпухнали и около тях имаше тъмни кръгове. Дали Уорд не я бе наказал за допуснатите грешки? Или може би все пак й беше останала някаква съвест. Може би й костваше нещо да наранява другите.

Пред хангара чакаше черен „Мерцедес“ седан. Но не това ме накара да се закова на място. На известно разстояние от нас се изправяше блестяща модерна сграда, обградена от международни пътнически самолети като главина на колело от спици. Не се виждаше нито един военен самолет. Преди Ериния или Лазар да успеят да ме задържат, аз сграбчих рамото на Уорд и насила го обърнах с лице към себе си.

— Това очевидно не е Багдад. Къде сме?

Той се изсмя подигравателно.

— На международното летище „Ататюрк“. Добре дошъл в родината си, Медисън!