Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (31)

Двадесет и шеста глава

Колата отби в един голям паркинг, който вероятно принадлежеше на сградата на Тридесет и четвърта западна улица. Спряхме до една товарна платформа. Ериния и шутът грубо ме изблъскаха навън и ме преведоха по няколко стъпала, които отвеждаха до стоманена врата.

На пръв поглед стаята, в която влязохме, ми напомни на луксозен погребален дом за богаташи. Всеки сантиметър от пода бе покрит с дебел плюшен мокет с цвета на гъби. На старинния скрин в стил Кралица Ана стоеше голяма сребърна ваза. Скринът беше така лъснат, че вазата се отразяваше в плота като в огледало. В долната му част бяха гравирани древните символи на петте планети, които бях видял в сайта „Алхимически архиви“: Юпитер, Венера, Марс, Сатурн и Меркурий. Във въздуха се чувстваше наситен аромат, сякаш някой се бе опитал да прикрие лоша миризма с евтин флорален спрей. Мястото бе някак приглушено и ме накара да затая дъх, сякаш се намирах в чакалнята на спешното отделение или край гроб.

— Седни тук. — Ериния посочи редица фотьойли. Огледах се из стаята с надеждата да намеря изход, но чух гласа й зад себе си.

— Мисля, че този път ще си поговорим по-откровено.

Когато се обърнах, видях на няколко крачки от себе си Джейкъб Уорд. Първоначалното ми изумление бързо се стопи. За мен нямаше никакво съмнение, че това беше Юпитер. Не можех да си го представя в друга роля, освен в главната. Мозъкът ми се задейства. Джейкъб Уорд беше познат на Томас. Да не би всичко това да е било инсценировка? Интересът на Уорд към тази историческа епоха беше достатъчно силен, а джобовете му — достатъчно дълбоки, за да може да купи предмета. Но ако гравюрата на Наум беше у него и у Томас, защо сега ме мъчеха така?

— Ще ти призная едно, Уорд — талантлив си. Как успя да прикриеш факта, че не си по-добър от кой да е жалък убиец от „Райкърс“^[1]?

Той леко почервеня и прокара длан по челюстта си, сякаш се бях изплюл в лицето му.

— Къде е Лоръл? Веднага ме заведете при нея!

Начинът, по който беше облечен — в черен костюм по поръчка, чисто бяла риза и строга вратовръзка, му придаваше вид на директор на погребална агенция. По лицето му пробяга тик — единственият видим знак за вътрешното му напрежение.

— Гостуването ви ми беше много приятно, Джон. Хайде и днес да не си разваляме отношенията.

Той пристъпи напред и ме потупа по рамото като добър чичо. Отдръпнах се рязко от пухкавата му ръка. Не бях в настроение за престорени любезности.

— Не ми отговорихте. Казах, че искам да я видя.

— Ами ако откажем? Сигурно ще тръгнете към нас с две димящи дула? — Той се разсмя. — Медисън, гледайте на това като на кучешки бой. Ние сме ротвайлерите, а вие сте пудел — и то от дребните. Нямате шанс. Хайде да поговорим някъде другаде — оттук постоянно минават хора.

Ако излеех гнева си, вероятно щях да се почувствам по-добре, но нямаше да помогна на Лоръл. По-добре беше засега да играя по свирката им и да потърся някакъв начин да обърна нещата в своя полза. Тръгнахме по коридора и стигнахме до един асансьор. Шутът отиде нанякъде и остави Ериния да ни пази. Уорд натисна копчето за петия етаж. Слязохме в една грамадна стая. Беше висока поне колкото два етажа, кръгла и изключително просторна. Нямаше прозорци; предположих, че онези, които се виждаха отвън, са били зазидани. На стените имаше скъпи лъскавобели тапети. Красивият купол на тавана се увенчаваше от овален прозорец с бронзова рамка. Виждах кръгче небе над главата си, но светлината идваше главно от скрити лампи, които вероятно бяха монтирани зад корниза. В помещението витаеше неземна, студена атмосфера. Край извитите стени бяха подредени специално изработени шкафове със стъклени врати. Уорд описа широк кръг с ръка.

— Нашата галерия — рече.

Към шкафовете бяха прикрепени бели пластмасови монитори. На всеки от тях мигаше редичка зелени лампички. Почти две трети от тях бяха пълни с предмети на изкуството и антики, а в останалите видях книги и ръкописи. Предположих, че не всички са придобити по законен път и са били или откраднати, или фалшифицирани. Като че ли разпознах една статуетка, задигната от Националния музей. Само с едно телефонно обаждане сигурно можех да разреша много отворени разследвания на ФБР.

— Витрините са от нечупливо стъкло — каза Уорд. — Може да хвърлите граната и пак няма да се строшат. Имаме защита от ултравиолетови лъчи и даже отделна климатична система, която поддържа влажността на въздуха и постоянната температура в галерията. Както вероятно знаете, иракската почва е много солена. Когато изкопаят глинени предмети от нея, те бързо изсъхват, напукват се и се разпадат. Всеки ден идвам тук. Човек може просто да ги усети, разбирате ли, тези древни занаятчии, които сякаш му говорят през стъклото.

Страниците на много от книгите и ръкописите бяха тънки като пергамент и кафеникави, почти прозрачни, крехки като старческа кожа. Стояха на малки дървени платформи със специални рамки като поставки за ноти. Притиснах длан към стъклото и се опитах да го отворя, забравяйки, че положително е заключено.

— Продаваме артефактите, но тази част тук е моята лична колекция. Някои от тези предмети са изключително редки. Мога да извадя нещо, ако искате. — Той посочи един подвързан с кожа том със същите ключалки като на „Пикатрикс“.

— Това е Secretum Secretorum, „Тайната на тайните“. От дванайсети век е. — Посочи надясно. — А ето го и „Мюнхенски наръчник за демонична магия“, германска книга за забранените ритуали. На латински е. Томът до нея е астрологически труд, написан от руснака Владимир Апрягнев. А ето я и моята гордост — едно френско заглавие, Le Mystère des Cathédrales^[2]. Авторът изчезнал през 1953 година и никой не знае какво се е случило с него. Според някои е открил ключа към безсмъртието. — Уорд почука по стъклото, покриващо книгата. — Били са отпечатани само триста екземпляра. Сега са останали много по-малко.

— Наистина ли вярвате в тези смехотворни приказчици? Безсмъртие? Алхимия?

Уорд почервеня.

— Тогава обяснете защо Химлер ги е взимал на сериозно. Възнамерявал е да използва алхимическо злато, за да финансира националсоциалистическата партия.

— И какво, очаквате, че гравюрата ще ви разкрие някаква формула за произвеждане на злато?

Ериния, която, нетипично за себе си, бе мълчала досега, се намеси:

— Не сме длъжни да ти се обясняваме, Медисън.

Реших веднага да им спукам балона:

— Не, не сте. Но не сте и в крак с нещата. Играта на Вандерлин бе решена и гравюрата е у Томас Закар.

Бях постъпил дръзко, като им казах за Томас, но получих реакцията, на която се надявах. Новината ги порази. Особено Уорд. Неспособността му да прикрие тревогата си ми показа колко силно са го шокирали думите ми. Потри бузата си така, сякаш го беше ужилила оса. Когато най-сетне продума, гласът му едва се чу:

— Къде е той?

Погледнах го право в очите и се опитах да се усмихна.

— Знам колкото и вие. Предполагам, че е някъде над Атлантика. Остави ни да загинем с Лоръл. Загубихте си времето да ни влачите тук.

— Не се заблуждавайте, че доброто отношение, което имам към вас в момента, ще ви помогне с нещо, Медисън. — Той кимна към Ериния. — Лоръл вече опита от талантите на Ериния. Тя прекрасно умее да изкопчва чуждите тайни.

— Да, бе. Като с Хал. С него не се справи много добре.

— Той се опита да ни измами — каза тя рязко.

Прикрих изненадата си. Пъзелът най-сетне започваше да се нарежда. Лоръл се оказа права. Хал наистина е бил част от групата им и накрая си бе платил за това със същата ужасна монета като Хана Джафри.

Господи, Хал! В какво си се бил замесил?

— Той искаше да продаде предмета. Не е трябвало да го убивате.

— Искаше шест милиона. Твърде висока цена. Не съм постигнал всичко това, защото съм глупак — каза Уорд.

— Гравюрата струва много повече.

— Несъмнено, но предпочитам аз да прибера печалбата.

Усетих страх. И все пак човек не можеше да е добър в продажбите, ако не умееше добре да преценява хората. А нещо ми подсказваше, че в заплахите му има и някакъв блъф.

— Един съвет от мен. Ще оползотворите времето си много по-добре, ако потърсите Томас и пуснете мен и Лоръл. От нас няма да научите нищо повече.

Той се наведе рязко към мен. Лицемерната усмивка най-сетне бе напуснала лицето му.

— Предполагам, че следобедът, който прекарахме у нас, ви е оставил с погрешно впечатление за мен. Целта на това сърдечно въведение беше да ми даде време да ви преценя. Ще купите свободата си само като ни кажете къде е Томас.

Отдръпнах се от него. Движението накара корема ми да завие от болка.

— Томас ме предаде. Предполагам, че е тръгнал към Ирак, но не мога да съм сигурен.

Ерин втренчи в мен студените си очи.

— И как е напуснал страната? Не си е купил самолетен билет.

— Долетял е с частен полет и вероятно си е тръгнал по същия начин. — Още бях бесен заради предателството на братята и исках да насоча злините към тях. Уорд ме погледа известно време. Явно се опитваше да разбере дали му казвам истината.

— Мислех, че непрекъснато следите всички ни. Как така изпуснахте Томас и Ари?

— Оставихме ти достатъчно пространство, за да откриеш гравюрата. Средствата ни не са неограничени, така че следяхме основно теб. Знаем, че Ари Закар е отлетял сам за Лондон, но изгубихме следите на Томас.

— Вие сте глупаци.

Уорд се стрелна с невероятна за телосложението му бързина. Опакото на дланта му отметна главата ми назад. Стаята се залюля пред очите ми. Имах чувството, че мозъкът ми се клати свободно в черепната кутия. Наложи се да изчакам, докато звънът в ушите ми поутихне, преди да успея да чуя какво ми казва.

— Сега трябва да довършим започнатото. Кажете ми къде е отнесъл Томас гравюрата?

— Не и докато не пуснете мен и Лоръл.

— Не мисля — отвърна той. Завлякоха ме обратно до асансьора. Този път слязохме до мазето. Уорд и Ериния ме поведоха по коридора и спряха пред вратата на една малка стая.

— Досега следвахме теб и загадките ти. Нямахме намерение да те нараняваме, поне не фатално. Имаше шанс, но го изпусна.

Хвърлиха ме вътре. Стените и подът на стаята бяха облицовани с плочки. Нямаше прозорци. Мястото много приличаше на онова от клипа с Лоръл. От крушката, закрепена в единия ъгъл на тавана, се лееше слаба светлина. Единственото по-особено нещо в стаята бе една ниша в задната стена, извита като арка отгоре, около четири метра висока и два метра широка. Изглеждаше специално пригодена за някаква скулптура в естествен ръст. В нея обаче стоеше Шим, грамаден и мълчалив. Моето лично стоманено гюле.

Вратата се затръшна с метален звук. Притиснах се до стената, колкото се може по-далече от циклопа. Той не помръдваше. Само ме гледаше. В стаята цареше абсолютна тишина, като изключеше ехтежа на собствения ми пулс. Нямах представа колко дълго бяхме стояли така и се бяхме гледали като последните две фигури, останали на шахматната дъска.

Бяха взели телефона и портфейла ми. Като нямах нито часовник, нито прозорец, през който да проследя угасващото слънце, скоро изгубих всяка представа за времето. Може би бяха минали няколко часа, а може би и цял ден. Взрях се в пода и започнах да броя плочките с надеждата да изкореня ужаса, който пулсираше в главата ми. Забелязах, че подът е чист — прекалено чист за под на мазе. Миришеше на белина. Във фугите между плочките личаха бледи петна.

По едно време изпаднах в илюзията, че великанът наистина е направен от камък. Шим беше способен да стои напълно неподвижно. Когато не получаваше команди, мозъкът му просто изключваше, сякаш мъжът бе някаква грамадна играчка на пружина. Единственото му око гледаше немигащо напред, право към мен, и ми заприлича на човекоубийствения поглед на някаква огромна праисторическа хищна птица. От време на време започвах да придрямвам и да се плъзгам по стената, на която се бях облегнал, но ме будеше прилив на адреналин и отново виждах Шим, който стоеше неподвижно и мълчаливо.

Зачудих се какъв ли е бил преди експлозията в лабораторията. Млад гений, копнеещ да остави следа в този свят. Може би дори е бил добър човек. Явно му беше останал някакъв емоционален живот — видях колко силно е привързан към Уорд и Ериния.

От време на време дочувах приглушени звуци отвън — стъпки, които отекваха по коридора, гласовете на двама мъже, които разговаряха, кашлица. Беше много странно да долавям тези толкова нормални шумове, когато бях затворник в тази килия. Какво печелеха, като удължаваха страданията ми? Дали това не бе някакъв начин да ме пречупят, преди да изстискат от мен и последната капчица информация, която смятаха, че крия?

Чух как в ключалката се завъртя ключ. Шим ме стигна с една гигантска крачка, притисна ме към стената и изви ръцете ми назад. В рамото ми пламна болка и очите ми се насълзиха. Опитах се да се подготвя душевно за изтезанията, които със сигурност ме чакаха. Бях млад и в прилична форма. Това щеше да им даде доста време, преди да се пречупех окончателно.

Вратата се удари в стената и влезе Джейкъб Уорд.

— Да започваме. Имахте време да размислите над положението си, така че сега може да ми кажете къде е отишъл Томас.

— Първо искам да видя Лоръл.

— Мислех, че вече приключихме с този въпрос.

— Не мога да се съглася.

Ръката ми експлодира от осакатяваща болка, когато Шим я издърпа нагоре. Един жест на Уорд го накара да ме остави.

— Готов съм да покажа благосклонност — каза той и махна на Шим. Двамата ме изведоха от стаята. Тръгнахме по подземния коридор, докато не стигнахме до друга подобна килия. В тази обаче имаше евтина койка и един стол.

Лоръл лежеше на койката. Когато влязох, Ериния стана от стола. Хукнах към Лоръл, която лежеше по корем и не мърдаше.

— Аз съм, Лоръл, Джон!

Тя се размърда и се обърна на една страна. Прегърнах я и й помогнах да седне. Тя се свлече на рамото ми и остана така, опряна на моето тяло. Погледът й беше мътен. Примига и се взря в лицето ми така, сякаш не вярваше, че наистина съм там. Хванах ръката й. Беше студена и потна.

— Наистина ли си ти? — попита тя. — Как влезе тук?

— Доведоха ме. Отказах да говоря, докато не ми позволят да те видя.

Тя се отдръпна.

— Не ме докосвай!

Твърде късно си спомних, че ръцете й са били вързани.

— Сигурно китката още те боли.

Когато я погледнах обаче, видях колко е ядосана.

— И какво си мислеше, че ще постигнеш, като ме видиш? Вече ми отне всичко. Когато още вярвах, че си на свобода, поне имах мъничко надежда. Ще ми се никога да не бях отваряла вратата, когато дойде първия път да ме утешаваш. Утешител такъв! Как само ми съчувстваше за Хал! Как се кълнеше, че ще ме защитаваш! Направо не мога да те гледам.

Исках да й кажа, че греши, че ако не бях аз Ериния вече щеше да я е убила, но тя не бе в състояние да слуша такива неща. Освен това не бях ли се опозорил вече, като бях донесъл лош късмет на всички, които обичах?

Станах и се опитах да измисля нещо за сбогуване, което малко да я успокои.

— Дръж се, Лори. Ще намеря начин да ни измъкна оттук. Те искат само гравюрата. — Не исках да я плаша още повече, като й кажех, че Томас се е погрижил повече да не я видим.

По тялото й премина тръпка. Имаше още една горчива дума за мен.

— Не се заблуждавай. Повече никога няма да се видим. Това може би е и хубаво.

— Трябва й лекарска помощ — казах на Ериния. — Трябва да я пуснете.

— Тук не се навъртат много лекари — изсъска тя. — Време е да се махаш.

Уорд и шутът чакаха пред импровизираната килия на Лоръл.

— Получихте своята част от сделката. Къде е Томас?

Нямаше да се дам толкова лесно.

— Първо ми кажете нещо. Нали Ериния е отвела Лоръл? Предполагам, че я е упоила?

Уорд кимна.

— Значи тя дори не помни къде се намира сградата?

— Да — отвърна Уорд.

Треперех от гняв, но заради Лоръл се опитах да запазя спокойствие.

— Предполагам и че не знае за вас. Вероятно е виждала само Ериния.

Ериния изпуфтя с досада.

— Забрави, Медисън. Виждаме накъде биеш.

— Няма да я пуснем — каза Уорд с толкова естествен тон, сякаш си поръчваше пица. — Поне не веднага. Разбирам обаче за какво мислите и сте прав, тя почти няма да има какво да каже на полицията, когато я освободим. Това трябва да ви поуспокои. Имате избор — ези или тура. Добре ще е да си говорим простичко. Съдействайте ни и тя ще бъде свободна. Откажете — и тя ще умре.

Трябваше да призная, че арсеналът ми се опразни. Единствената ми възможност бе да чакам да се появи някаква нова възможност.

— Той е в Багдад. Имам адреса. — Бръкнах в джоба си за смачканото листче, на което бях записал адреса, и го подадох на Уорд. Той го погледна и веднага го предаде на Ериния.

— Провери това.

Когато разбра, че съм му казал всичко, което знам, ме отведоха обратно при Шим. След около час Уорд и Ериния се върнаха и ме повлякоха по коридора. Шутът натискаше главата ми надолу, така че виждах само широкия гръб на Уорд. Яките му мускули набръчкваха плата на сакото.

— Къде отиваме сега? — попитах.

— Във Вавилон — отвърна той. — Имате късмет.