Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (25)

Двадесета глава

Временните помещения на Музея за модерно изкуство се намираха в една стара фабрика за телбод. Добрите жители на „Куинс“ се бяха възрадвали, когато разбрали, че каймакът на културата ще прескочи Ийст Ривър и ще се засели в тяхната махала. Бяха боядисали сградата в яркосиньо.

Близо до парадния вход стоеше Ари и нервно дърпаше от цигарата си. Край Томас чакаше Лоръл, която изглеждаше малко изморена и крехка. От една страна се почувствах облекчен, че той я пази вместо мен, но от друга собственическият му вид ме ядоса.

След като се разписахме на регистратурата, Клер Талбът ни посрещна. Целуна ме по двете бузи и разтърси ръцете на Томас и Ари. Лоръл получи само една студена усмивка. Клер и пазачът ни преведоха през изложбата на импресионистите от постоянната колекция. Минахме покрай „Звездна нощ“ на Ван Гог. Оригиналната картина изпъкваше още повече пред спомена за недостойните й репродукции. Характерният стил на Ван Гог тук беше в пълния си блясък — яростни удари с четката, турбулентни спирали, стряскащи ултрамарини и апокалиптично синьо. Луната грееше в яркожълто, а слънцето стоеше бледо и воднисто на същото небе. Тъмните сенки на кипарисите сочеха нагоре като древни обелиски.

— Около „Звездна нощ“ винаги се събира тълпа — каза Клер. — Тази творба не омръзва на никого. Представете си само колко плакати и копия има по целия свят! И всички онези слънчогледи! — Тя се изкиска пискливо. — Този период не е моята стихия, мило, знаеш това. — Погали ръкава на сакото ми с пръсти. Видях, че това направи впечатление на Лоръл.

Клер беше доста интересна жена. Имаше алабастрова кожа, гъста къдрава медночервена коса до раменете, кестеняви очи, дълги, артистични пръсти и нежно тяло. Обичаше да носи ексцентрични дрехи с ярки щампи и едри бижута, изработени на ръка. Помня, че веднъж беше облякла рокля от плат, изтъкан като точно копие на картина на Мондриан^[1]. След като скъсаха с Филип, пътищата ни се бяха пресичали многократно по приеми и изложби, където тя ме обсипваше с порой от комплименти. Веднъж бях захапал въдицата, но скоро ми бе станало ясно, че истинската й цел е да открадне един от най-добрите ми клиенти.

За хората, които смяташе за равни на себе си, Клер беше истинска тигрица. Прелъстителна и мека като кадифе. И никога не се сърдеше дълго.

— Никога не се знае — ми беше казала веднъж, — кога някой ще ти потрябва. Няма смисъл да си създаваш врагове.

Този пресметлив светски съвет обаче явно не се отнасяше до подчинените й. Истеричните й избухвания и достойните за примадона сцени пред тях бяха легендарни. Непостоянна жена. В един миг гореща, а в следващия — студена. Зависи кое й изнасяше повече.

Когато влязохме в кабинета й, тя ни настани на блестящи пластмасови столове в бяло, лимоненожълто и черно. Показах й разпечатка на печата на Сената. Тя я разглежда десет дълги минути, после седна пред компютъра си и затрака по клавиатурата. Накрая се облегна назад и се усмихна.

— Още не съм забравила всичко, което научих като малка. Виждате ли коничната шапка над тринайсетте звезди? Това е фригийска шапка. Фригийците дошли откъм Тракия, основно от района, където днес се намира България. Около 1000 година преди новата ера траките мигрирали към Анадола и го превърнали във фригийско царство.

Хвърлих един поглед към Томас. Вчера беше предположил, че откраднатото от цар Ашурбанипал съкровище е взето от Анадола — територията на фригийското царство. Това ни даде още една следа.

— Фригийската шапка се оказала много трайна — продължи Клер. — Можем да проследим историята й през изкуството. Има я на бюста на Атис — любовника на богиня Кибела, от втори век. Персийският бог Митра също често се изобразява с такава шапка. Митра еволюирал до римски бог на войната, затова за освободените роби тя била символ на свободата.

Лоръл каза, че й приличала на кепетата на френските революционери.

— Разбира се — отвърна Клер, според мен с малко снизходителен тон. — Отново заради асоциацията със свободата, както вече ви обясних.

— Това помага ли ни с нещо? — попитах останалата част от малката ни група. Последва неловко мълчание.

Ари въздъхна.

— За мен е доста сложно.

— Какво по-точно търсим? — попита Клер.

— Търсим някаква дума, свързана с алхимията и по-точно с идеята за превръщането на олово в злато. Но не мога да видя връзката с фригийската шапка.

— Мислех, че става въпрос за нещо, свързано с Дюрер.

— Филип ни помогна за това. Томас пише статия за месопотамските корени на херметизма. Попаднал е на образа на печата по време на проучванията си.

— И как все пак е бившият ми? — Аз седях най-близо до нея. Тя се протегна и стисна ръката ми. — Бас ловя, че ви е взел пари за услугата.

Всички, освен Лоръл, се изсмяха. Тя очевидно не харесваше остроумията на Клер, нито пък подчертаното внимание, което показваше към мъжете.

— Е, били сте на прав път. — Сега Клер хвърли една бляскава усмивка към Томас. — Има сериозна връзка. Само минутка.

Тя се порови в още сайтове и накрая ни извика да погледнем екрана.

— Това е от ръкопис от седемнадесети век, известен като Atalanta Fugiens^[2] от Михаел Майер. Рисунката е в онази част от книгата, която представлява нещо като наръчник по трансмутация. Онази странна на форма фуния над главата на алхимика е част от апаратурата за дестилиране, в която се сипва оловото, за да бъде пречистено. Готовите златни монети лежат в кошницата, която стои върху дръвника. Описанията на алхимични процеси са нещо обичайно в средновековните и в ренесансовите ръкописи.

— Но той носи фригийска шапка! — възкликна Лоръл.

— Точно така. Тази шапка е била асоциирана много сериозно с алхимията.

Клер прокара пръсти през силните си къдри и светлината отскочи от косата й, която сякаш бе изпредена от медни и златни нишки.

— Гръцкият мит за златното руно на Язон идва от Фригия, където са били открити легендарни златни залежи. Митът се е зародил, защото овчите кожи, изпрани в богатата на златни наноси река Пактол, задържали мънички бучки от благородния метал, които полепвали към вълната.

Тя отвори нова страница на екрана и посочи показаната там картина.

— Ето още едно прочуто фолио от същата епоха, наречено Mutus Liber — „Мълчаливата книга“. Френско е. И с изключение на няколко реда в началото, в него няма текст — само илюстрации. Това е нещо като учебник, наръчник за превръщането на основни метали в злато. Бог знае колко бедни душици са платили скъпо и прескъпо за тези експерименти. Умирали са от натравяне с химикали, ужасяващи изгаряния или по-лоши неща. Веднъж руският цар Фьодор Иванович^[3] накарал двама алхимици да пият живак, след като не успели да му направят обещаното злато.

Сетих се за Шим, който беше преследвал същата мечта и бе пострадал жестоко.

— Европейските държавни глави се бояли от алхимиците, защото при евентуален успех огромното количество произведено от тях злато би обезценило държавната валута. В същото време мечтаели самите те да имат тази сила.

— Искаш да кажеш, че се противели на алхимията само в случай че формулата попаднела в чужди ръце? — намесих се аз.

Клер се усмихна.

— Да. Светът не се е променил много, нали? Вероятно си мислите, че алхимията е била просто една огромна измама, но дали идеите й не са наистина възможни? Накратко казано — да. През 1972 година руски учени успели да превърнат оловни плочи в злато в една тайна лаборатория край езерото Байкал. Десет години по-късно един американец — Глен Сиборг, успял да превърне в злато бисмутови атоми. В по-големи мащаби обаче това би било невероятно скъпо.

Клер беше права. От гледната точка на съвременната наука някогашните химически експерименти изглеждаха почти смехотворни. Без съмнение доста от алхимиците, които обещавали лесен начин за създаване на злато или еликсири за безсмъртие, не са се различавали много от обикновените шарлатани. И все пак усетих, че отново се питам дали някой от тези ранни експериментатори наистина не е открил вълшебната формула. Много уважавани учени от онези времена са смятали, че това е възможно.

Клер почука с пръст по образа на екрана.

— Херметиците вярвали, че цялата материя на света е направена от едни и същи елементи. Нужно било само да намерят правилния ключ, който да промени равновесието и да превърне една материална форма в друга. Баща ми смяташе, че алхимията е всъщност алегория за различните степени на духовно пречистване.

— Кой е написал Mutus Liberi — попита Ари.

— Един хугенот — отвърна Клер. — Френските хугеноти са били преследвани жестоко, така че авторът е трябвало да скрие истинското си име. На първата страница на книгата има едно изречение на латински: „Cuius nomen est Altaus“. Името на автора, Алтай, е превърнато в анаграма, за да скрие истинската му самоличност. Истинското му име било Савалот.