Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (20)

Петнадесета глава

Предложих на Лоръл преди да се видим с Томас, да почакаме малко във фоайето на „Уолдорф“, за да сме сигурни, че никой не ни следи. Влязохме в хотела и се наместихме на пухкавите фотьойли.

Икономката ни Евелин беше научила английски от старите филми, така че бях израснал с образите на Кари Грант, затворен в хотел „Плаза“, Кинг Конг, увиснал от Емпайър Стейт Билдинг, и Лана Търнър, пръскаща сексапил в „Уолдорф Астория“. В младия ми мозък фантазията и реалността още не се различаваха много, затова по време на едно училищно посещение в Емпайър Стейт Билдинг бях отказал категорично да се кача на площадката на покрива, защото ме беше страх, че около мен ще се обвие гигантска космата ръка и ще ме събори от високото. Някои от най-силните ми ранни впечатления от града идваха именно от филмите. Представях си Ню Йорк изискан и бляскав като никой друг град на света и това бе една от многото причини толкова да го обичам.

Когато имахме някакъв празник, Евелин ме водеше в „Уолдорф“. За нея фоайето беше нещо като царски дворец. Обикаляхме хотела така, както други обикалят галериите и музеите. Посещенията ни винаги свършваха с обяд в ресторанта „Алеята на пауните“ — за нея салата „Уолдорф“ със захаросани орехи, а за мен нещо специално — ягодов сладкиш с шоколадов мус. Хотелът дълго се бе възстановявал от шейсетте години, когато много от прекрасните му украшения в стил ар деко били скрити под килими или зад дебели завеси. Сега дванадесетте забележителни стенописа и подовата мозайка, направена от 150 000 мраморни късчета на художника Луи Ригал, блестяха пред очите на всички. Централно място във фоайето заемаше високият стенен часовник от Световното изложение от 1893 г. в Чикаго, който още звънеше царствено на всеки петнайсет минути.

Хора пресичаха фоайето, запътени по своите си дела. Като че ли никой не ни обръщаше особено внимание. Хвърлих поглед към Лоръл. Тя се беше втренчила в кърпичката, която мачкаше в ръцете си, и явно още се боеше да не види онзи шут. Вече много й се беше струпало и новите неща, които й бях казал, вероятно й бяха дошли в повече. В краткото време, което бяхме прекарали заедно, бях почувствал към нея привличане, каквото не бях усещал отдавна. Тя ме хвана, че я гледам, и се усмихна леко.

— Хайде да се качваме — казах й. — Мисля, че всичко тук е наред.

Асансьорът спря на втория етаж и вътре влезе възрастна, тежко напарфюмирана жена. Косата й приличаше на боен шлем — вкоравена от лака и прекалено лъскава, което издаваше дългите години редовно боядисване. Застана импозантно в средата на асансьора и ни принуди да се залепим за стените.

Още след първото почукване вратата на Томас се отвори. Един дружелюбен лъв сграбчи дланта ми в лапите си и настоя:

— Влез, Джон, влез. Добре си ни дошъл! — Когато отдръпваше ръката си, видях на дланта му дълбок белег.

Томас вдигна поглед от стола в ъгъла на стаята и посочи към лъва:

— Това е брат ми Ари.

Лоръл ги поздрави учтиво и аз ги запознах. Изглеждаше впечатлена от обстановката. Когато Ари се отдръпна, видяхме, че се намираме в голям апартамент с две спални, обзаведен с фалшиви мебели стил Чипъндейл, свежи цветя на блестящите маси, бродирани завеси и бледокафяви и бежови килими и стени. Вътрешният дизайн целеше да създаде атмосфера на спокойно благородство. Високите тавани завършваха с орнаментални корнизи. На един от столовете имаше фотоапарат, подобен на онези, използвани от телевизионните журналисти. До него имаше износена стара раница. Апартаментът бе в най-луксозната част на хотела и прозорците му гледаха право към Парк Авеню.

Стори ми се, че са палили ароматни пръчици, но видях догарящата в пепелника цигара и отворен пакет „Житан Брюн“ до нея. Масичката за кафе бе затрупана с кутии, пълни с храна. Присъствието на новия човек ме притесняваше и се ядосах, че Томас не бе споменал брат си, когато му се обадих. А и самият Томас нямаше особено дружелюбен вид. Почувствах се като нощна пеперуда, влетяла в гнездо на оси.

Лъвът направи знак на Томас да ни отстъпи креслото си. Той го направи с демонстративна въздишка. Така и не разбрах дали не искаше да се мръдне, или просто се дразнеше да му нареждат. Сетих се за двете момченца, които бях видял сутринта на плажа.

Седнах с нежелание. Какво можех да направя? Щеше да е грубо да се извиним и отново да си отидем.

Никога не бих допуснал, че Ари, с неговата карамелена на цвят грива, лунички и къдрави косми по ръцете, е брат на Томас. Носеше джинси и дънкова риза, очите му бяха светлозелени и когато се усмихнеше — а той го правеше постоянно, — в ъгълчетата им се появяваха бръчици. Контрастът във външния вид и темперамента между него и Томас беше поразителен. Веднага го харесах.

— Какво да ви предложа за пиене? — попита Ари. — Имаме цяло барче с какво ли не. — Отвори бара, който наистина беше пълен с мънички шишенца. Благодарих му, но отказах. Лоръл си поиска полска минерална вода.

— Яжте, яжте, не се срамувайте — насърчи ни той с широка усмивка. — Всичко е от „Хайберски проход“. Нали там сте се срещнали с Томас?

Кимнах.

— Там готвят най-вкусно. — Ари посочи към опаковките. — Аз предпочитам мантуто^[1], но имаме и два вида хумус, кнедли, кисело мляко с мента, ашак^[2] и баклава, цялата в мед и орехи. Моля заповядайте.

Взехме си и задъвкахме. Реших да остана още двайсетина минути, да се извиня и да си тръгна. Ари се обърна към мен:

— Мога ли да изкажа съболезнованията си за Самюъл? Той ни беше голям приятел. Не можем да повярваме, че вече го няма.

Всеки израз на съчувствие продължаваше да ми прилича на обвинение, но все пак му поблагодарих.

Разговорихме се за града. Попитах го дали му харесва и колко дълго ще останат. Томас почти не се обаждаше, но виждах как хвърля по някой поглед към Лоръл. Разбрахме, че Ари е фотожурналист, който отразява войната в Ирак за Би Би Си. Въпреки старанието му да ни предразположи, разговорът течеше сковано заради неизказаното напрежение, което витаеше в стаята. Накрая и Томас се присъедини.

— Можеш спокойно да говориш, Джон. С Ари си споделяме всичко.

Напълно нормално беше да се доверява на роднините си, но аз още се чувствах притеснен.

— Какво ти се е случило? — Той посочи устната ми.

— Ериния Хейнс дойде у нас вчера. Едва не ме уби.

Ари се приближи до мен и постави длан на рамото ми. Почувствах как от нея плъзна топлина и премина през плата на ризата ми.

— Приятелю, вече не си сам. Самюъл щеше да направи всичко, за да те защити. Сега ние ще заемем неговото място. Моля те да ни направиш честта да повярваш на думите ми.

Вероятно говореше от сърце, но се чудех дали брат му споделя тези благородни чувства. Струваше ми се, че Томас стократно би предпочел да ме хвърли на вълците, вместо да ме притисне до любящата си гръд.

— Томас разказа ли ти всичко? — Ари кимна. — Не съм казал нищо на Хейнс, защото не знам къде е гравюрата. Хал ми остави една следа — загадка, която трябва да разреша, за да я намеря.

— Но защо му е било да го прави? Не виждам смисъла. Първо я краде от Самюъл, а после ти дава карта, за да си я върнеш? — обади се Томас.

— Прави си лоша шега с мен. Мисля, че е казал на Ериния Хейнс, че знам къде е скривалището на гравюрата, и после е измислил тази игра, като е смятал, че няма да успея да я реша навреме и да спася живота си.

— Нарочно ти е поставил капан? Що за приятел би сторил такова нещо?

— Хал беше доста увреден психически и ползваше дрога. Беше се настроил срещу мен. А сега Лоръл и аз се нуждаем от помощ. — Нарисувах идеален квадрат върху едно листче от чантата на Лоръл, разчертах го на четири реда и четири колони и написах в него числата. Протегнах го напред, за да го види и Ари.

— Това говори ли ти нещо?

Ари поклати глава и се обърна към Томас.

— Това е магическият квадрат на Дюрер — каза той. — Но не виждам връзката с книгата на Наум. Хал преподаваше в университета, нали?

— Преподаваше философия. Един специалист по Дюрер ни каза, че художникът е скрил името си в картината, като вероятно е използвал магическия квадрат.

По молба на Лоръл отново показах на екрана на телефона си биографията на Дюрер.

— Ето — каза тя, когато текстът излезе на екрана. — Към средата на страницата пише, че баща му е сменил фамилията си от Тюрер на Дюрер.

— Това едва ли е от значение. Дори да заменим „д“-то с „т“, да вземем числената стойност на буквите и да я съберем, включително и на малкото му име, получаваме едно, пет и девет, а имаме само две квадратчета.

Известно време разсъждавахме върху комбинациите на букви и числа. Цялото това упражнение силно ме разстрои и вече бях готов да си заскубя косите, когато Лоръл отново се обади.

— Филип Антъни не каза ли, че бащата на Дюрер се е преместил в Нюрнберг? Германец ли е бил той, или е имал друга националност?

— Не знам, чакай да проверя. — Биографията потвърди думите на Филип. — Бил е унгарец.

— А как е името му на унгарски?

— Секунда… Айтос. Това означава вратар, точно както и Тюрер.

— Това връзва ли се?

Бързо събрах числените еквиваленти на буквите.

— Без първото му име Айтос е равно на седемдесет и четири. Да опитаме. — Вкарах цифрите в празните квадрати под гравюрата, но страницата не помръдна. Бях готов да вдигна ръце от цялата работа, когато се сетих още нещо.

— Дали обаче не мислим за погрешната азбука? Дюрер може да е използвал старата латинска азбука, където няма буква за „й“.

— Интересно. Мислете и за общите корени — „Дюр“ и „Тюр“ означават врата, нали? — каза Лоръл. — Как ще напишем „врата“ на унгарски със старата латинска азбука?

— „Врата“ на унгарски е „айто“. Без буквата „й“ със старата латинска азбука това прави… тридесет и четири, константата на магическия му квадрат!

— Логично е — рече Томас. — Сега си спомням. Някъде четох, че в квадрата има осемдесет и шест различни комбинации, които дават тридесет и четири.

Спомних си предизвикателството на Филип. „Всъщност Дюрер е написал името си по осемдесет и шест различни начина, но предполагам, че няма да се справиш с по-задълбочения анализ.“ Та той направо ни беше дал отговора!

Когато набрах на телефона си три и четири в двете празни квадратчета, страницата се отмести и разкри Печата на американския Сенат. Под него видях празни квадратчета за една деветбуквена и една петбуквена дума.

Намерих в мрежата информация за печата и научих, че е бил създаден от Луис Дрека през 1866 г. По края му бяха изписани в кръг думите „Сенат на Съединените щати“. В центъра беше разположен щит с тринадесет звезди и червено-бели райета, а през него минаваше надпис с латинската фраза Е pluribus unum. Над щита беше нарисувана странна конична шапка, а под него — кръстосани римски фасции.

Латинската сентенция Е pluribus unum — „Един от много“ — беше твърде къса, за да пасне в празните квадратчета. Не ставаха нито фасциите, нито шапката. Нямахме идея какво беше намислил този път Хал.

— Двамата с Томас ти благодарим, че дойде да ни видиш — каза ми Ари. — Можеше да запазиш това в тайна и така ние никога нямаше да разберем за съдбата на гравюрата. Ценим честността ти. Да разбирам ли, че искаш да действаме заедно?

— Ами да. Така всички печелим, но държа да сме напълно откровени един с друг.

Томас веднага разбра накъде бия.

— Но това е по-особена информация. Не мога да разкрия повече пред теб.

Станах.

— Тогава не ми оставяш никакъв избор. Тръгвам си.

Ари се спусна към мен и отново постави ръка на рамото ми.

— Трябва да останеш с нас! Знаеш колко са опасни онези хора. Ако не знаем къде си, няма да можем да ти помогнем.

— Ако успея да реша тази загадка, всичко ще бъде наред. Ще ви се обаждам.

Той отпусна ръка и погледна умолително към Томас.

— Безсмислено е. Просто му кажи всичко.

Двамата заспориха разгорещено на някакъв арабски диалект. Накрая Томас се предаде.

— Това, което ще ти кажа, няма да излезе от тази стая, нали?

— Разбира се.

— Наистина не можем да ти разкрием много повече от това. Самюъл смяташе, че книгата на Наум разкрива местоположението на съкровище, заграбено през седми век преди новата ера по време на едно от нападенията на цар Ашурбанипал в региона, който днес наричаме Анадола и се намира в Турция. Брат ти разбра това, когато попадна на един асирийски надпис, в който се описваше плячката, взета от Ашурбанипал, която била скрита някъде в Асирия.

Това вероятно бе възможно. За асирийските документи беше типично да съдържат подробни описания на заграбените след успешна битка съкровища.

— А каква е била плячката?

— Не знаем. Самюъл не пожела да ни каже. Само намекна, че съкровището има връзка с някаква вещица от древността и с някаква прочута легенда, в която става въпрос за свръхестествени неща — случки, които не могат да станат в реалния свят.

— За гръцка легенда ли говорим, или за такава от Близкия изток? Има ли връзка с превръщането на метали в злато?

Томас вдигна рамене.

— Представа си нямам. На гравюрата имаше надписи, които не съществуват в библейските текстове. Без да я имаме в ръцете си, не можем да прочетем думите, с които работеше Самюъл.

— Знае ли американският дилър, който я търси за това?

— Според Самюъл знае може би и повече. Стойността на гравюрата е по-голяма от собствената й цена. Според брат ти Наум я е създал като пътеводител към плячката на Ашурбанипал. След като Хана Джафри изчезна, смятам, че тя е предала тази информация на търговеца.

Главата ми се замая от току-що наученото. Значи Ашурбанипал е заграбил грамадно количество скъпоценности? Само гравюрата струваше поне двайсет милиона долара. А ако показваше пътя към съкровището на асирийския цар, стойността на общата плячка щеше да надминава пределите на въображението. И все пак ми беше трудно да повярвам в думите на Томас, който не бе в състояние да ми разкаже ясно за какво точно става дума. Той забеляза скептичното ми изражение.

— Древните анадолски държави били богати на злато, сребро и скъпоценни камъни, обработени от великолепни занаятчии. Напълно възможно е царят да се е натъкнал на златна мина от прекрасни предмети.

— По време на разграбването на Ниневия цар е бил синът на Ашурбанипал, нали? — попитах го аз. Той кимна утвърдително. — Когато разбрал, че губи битката, царят събрал всичките си съкровища, повикал царицата и наложниците си и накарал слугите си да запалят около тях огромна клада. Изгорял заедно с цялото си имане.

Томас се намръщи страшно.

— Та това е само приказка. За достоверността й няма никакви доказателства.

— И все пак искаш от мен да повярвам, че някъде там ни чака съкровище? И какво е то? Нека позная — изгубените бижута на Савската царица?

— Ти пожела да знаеш всичко. Казах ти, а сега ми се подиграваш.

Тук отново се намеси миротворецът Ари, който се притесни, че крехкото ни примирие отива по дяволите.

— Няма как да си сигурен, че това е истина, Томас.

— Имайте ми малко доверие. — В думите на Томас се криеше и упрек към мен. — Аз съм единственият човек в тази стая, който наистина знае нещо за месопотамската култура.

Вдигнах ръка.

— Добре, добре, разбрахме. Ти обаче искаш от нас да повярваме, че това съкровище е останало скрито през хилядолетията. Та това е абсурдно!

— В Ирак има дванадесет хиляди археологически обекта — отвърна рязко той. — И това са само официално регистрираните. Още много не са проучени.

Лоръл и Ари се спогледаха, защото разговорът отново започна да се разгорещява. Накрая тя подръпна ръкава ми.

— Карате се за призраци. Всичко ще се изясни, когато намерим гравюрата. Аз обаче съм изтощена и искам да си лягам.

Слязохме на рецепцията и аз похарчих по-голямата част от кредита на своята Visa, за да наема за Лоръл и себе си стаи за две нощувки.

— Ще влезеш ли за едно питие? — попита ме тя, когато я изпратих до вратата й. — Не ми се седи самичка в тази чужда стая.

— Разбира се, защо не. — Проснах се на леглото, а тя извади от барчето две шишенца скоч.

— Без лед, моля — казах. Тя ми подаде чашата и седна до мен. Извадих телефона си и започнах да свалям капака на батерията.

— Какво правиш?

— Как ни е намерил онзи шут? Това не беше съвпадение — направих всичко възможно да бъда внимателен.

— Вероятно ни следят по някакъв начин.

— Няма да позволя на тези откачалки да ме преследват до края на живота ми. — Извадих батерията и се вгледах в празното място. — По дяволите. Тук няма нищо. Помислих си, че Ериния може да ми е пъхнала някакво проследяващо устройство.

В продължение на няколко минути тя мълчаливо отпиваше от уискито си. Когато мълчанието започна да става тягостно, се обади:

— Мисля, че можеш да се съблечеш.

Макар и да изглеждаше някак хладно, преминаването от общи приказки към откровено предложение ми хареса. С удоволствие се подчиних и свалих ризата си.

— Обърни се с гръб към мен.

Очевидно се свенеше от голотата си, затова се извърнах.

— Ако предпочиташ да угасим лампата, аз нямам нищо против.

— Не, няма нужда. — Тя прокара длани под брадичката и по шията ми. Взех ръката й и я целунах нежно. Тя прошепна нещо неразбрано и свенливо се отдръпна. Това обаче само разпали страстта ми. Усетих, че се втвърдявам като скала. Тя прокара пръсти по тила ми. Напрегнатите мускули по шията и раменете ми се предадоха. Отпуснах се за първи път от много време насам.

Облегнах се леко назад. Кичурите на дългата й коса паднаха по раменете ми. Тя погали с пръсти гърба ми. Реших да я оставя да бъде активната страна. В крайна сметка всичко вървеше много добре и без моята намеса. Изведнъж гласът й ме поля със студена вода:

— Под кожата в средата на гърба ти, на най-невидимото за теб място, е имплантирано нещо. Вероятно Ериния го е поставила там, когато си бил в безсъзнание. Трябва да го извадим.

Не знам какво ме отрезви повече — осъзнаването, че милувките на Лоръл не са били прелюдия към секс, или новината, че в гърба ми има нещо.

— Напоследък тялото ти е понесло толкова наранявания, че не си и усетил тази болка.

Седнах на тоалетната чиния, а тя взе от чантичката си за маникюр ножички и пинсета, за да издърпа чуждото тяло. Усетих няколко бодвания и изведнъж всичко свърши. Тя извади нещо, което приличаше на оризово зрънце, и го пусна в дланта ми.

— Хвърли го в тоалетната и да приключваме — каза ми тя.

Извадих кърпичка и внимателно обвих зрънцето в нея. Пъхнах го в джоба на панталоните си, отидох в спалнята и облякох ризата си.

Лоръл стоеше до вратата на банята и изглеждаше разтревожена.

— Няма ли да го изхвърлиш?

— Не — отвърнах. — Имам по-добра идея.