Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (19)

Четиринадесета глава

Лоръл предложи да идем в парка на площад „Вашингтон“, за да размислим върху загадката на Дюрер. Там беше пълно с хора, сред които щяхме да бъдем в безопасност.

— Този Филип е такова магаре — вметнах аз. — Носи му се славата, че не му върви с жените.

— И му личи. Коя е Клер? — попита Лоръл.

— Бившата му жена и моя стара приятелка. Смаян съм, че предложи да говорим с нея, мислех, че отношенията им никога няма да се оправят. Тя беше съсобственик на галерията, а след развода създаде своя. Сега е куратор в Музея за модерно изкуство и има дълга и впечатляваща професионална биография — завършила е „Кеймбридж“ и Сорбоната и така нататък. Баща й притежава една от най-значимите колекции на окултна литература в тази страна. Така че ако тя надуши някаква интересна клюка, няма да си премълчи. Хайде да видим дали няма да успеем сами да решим загадката. Предпочитам да не й се обаждам, освен ако не е абсолютно необходимо.

Минахме през входа откъм площад „Уейвърли“ и попаднахме сред тълпа шахматисти. Поспряхме да погледаме как двама мъже играят с наведени над дъската глави. Бяха така съсредоточени в своя двубой, че сякаш от него зависеше животът им. Наклоних се към по-близкия и прошепнах „Конят на f-3“. Той дори не мигна.

— Играеш ли често шах? — попита ме Лоръл, когато отминахме.

— Играл съм само веднъж. Не повторих, защото не исках да развалям идеалния си резултат.

Тя престорено ме плесна. Седнахме на една пейка близо до кучешката полянка. Като едно наистина цивилизовано място паркът предлагаше отделни оградени площи — една за малките кученца и друга за големите. Поспряхме да погледаме как един йоркширски териер откопчва топката си от устата на дългокосмест дакел.

Малко по-нататък хората киснеха краката си в хладните води на фонтана. Наоколо с колички за голф жужаха служители на парка. Площад „Вашингтон“ беше позагубил голяма част от оживлението си от шейсетте години, когато наблизо са били ателиетата на Полък^[1] и Де Кунинг^[2], а Алън Гинзбърг^[3] и Дилън^[4], били просто местните бардове. Чувал съм, че по онова време козът растял буквално по поляните.

Ако Дюрер наистина се беше подписал по осемдесет и шест различни начина, не виждах никаква надежда да открием правилния. Отново се вгледахме в „Меланхолия I“. Поровихме се в няколко уебсайта през моето блекбери и това доста ни помогна.

— Какво виждаш в горния десен ъгъл? — Изображението беше размазано и зърнисто, но достатъчно ясно, за да се виждат подробностите.

— Камбанката — отвърна Лоръл. — И магическия квадрат. Тези квадрати са измислени от китайците, нали?

— Да, но ги е имало и във Вавилон. В астрологията са използвали квадрати с по шест и седем реда. В този на Дюрер сборът от двете числа на константата — три и четири — прави седем. Ако ги умножим, получаваме дванайсет. Седем и дванайсет са най-свещените числа.

Влязох в още един сайт и прочетох текста на глас:

— „Числото седем било обожавано от месопотамците заради седемте небесни тела, които могат да се видят с просто око — Луната, Меркурий, Венера, Слънцето, Марс, Юпитер и Сатурн. Питагор смятал, че седмицата е върховният символ на хармонията, а в юдаизма тя се е смятала за идеалното число на седмия ден Шабат — деня, в който се почита Бог.“

— Да не забравяме и музиката — добави Лоръл. — В гамата има седем тона.

— Точно така. Чувала си за седмото небе, нали? Това е мюсюлманската представа за върховния рай, място на абсолютна чистота. Но това не ни помага. Имаме да попълним само две квадратчета.

— Какъв е сборът от всички числени стойности в името на Дюрер? — попита Лоръл. Пресметнах стойността на всички букви и ги събрах.

— Сто тридесет и пет. За това са нужни три квадратчета, а имаме само две.

— Предполагам, няма смисъл да пробваме с константата — 34, защото в латинската азбука тези числа отговарят на буквите С и Б — вметна Лоръл.

Кимнах разсеяно. След още половин час не бяхме постигнали нищо и решихме да си вървим. Слънцето се бе скрило зад гъстите облаци и беше превърнало следобедното небе в палитра от виолетово и сиво. Жегата обаче не си отиваше. По гърба ми течаха реки от пот и се събираха във вдлъбнатинката в основата му.

Когато приближихме западния изход на парка, Лоръл спря. Две фигури бяха привлекли вниманието й. Тя се обърна към тях и аз проследих погледа й. Първият беше един сребърен Елвис. Гелосана и посребрена коса, сресана назад, посребрено лице, блестяща риза с пайети и хромирани слънчеви очила. Той се въртеше на всяка минута, издаваше напред таза си и заемаше някоя от типичните за Елвис пози. Другият актьор, който стоеше на няколко метра от него, носеше шутовски костюм — черно-златиста шапка със звънчета и черно трико с бяла яка. На всяка от гънките й бе изрисуван символът на четирите бои в картите — пика, купа, каро и спатия. Лицето му бе напълно скрито от бяла порцеланова маска. На лявата му китка личеше червена татуировка. Лоръл вдигна ръка към устните си.

— Кой е това?

— Добър въпрос. Елвис вероятно е професионален актьор. Шутът обаче сигурно е от алхимическия уебсайт.

Паркът беше претъпкан с хора, така че се чувствахме в безопасност. Изчакахме да видим какво ще направи шутът. Погледът му се премести върху пълните гърди на Лоръл и остана там. Прегърнах я, за да му дам да разбере, че тя е моя. После вдигнах ръка и му показах среден пръст.

— Да се махаме — казах. — Не ми се иска да се мотаем около този тип.

Значи станаха трима — Ериния, Шим и този шут. Те заплашваха не само мен, но и Лоръл. Единственият изход, който виждах, бе да събера поддръжници и на своя страна. Това означаваше да разкажа повече на Лоръл и да приема помощта на Томас. Освен това ми се щеше да науча какво друго знае той и това щеше да бъде идеалният предлог. Можех да ги вкарам в играта и без да издавам всичко. Флаш картата на Хал все още беше на сигурно място при Нина или поне така се надявах. Единственият друг файл се намираше на блекберито ми. Нито Ериния, нито приятелчетата й щяха да се докопат до него. Разказах на Лоръл за книгата на Наум и онова, което Томас ми разкри за нея.

— Сега разбирам защо я търсят толкова отчаяно — каза тя, след като смайването й премина. — Сигурно струва цяло състояние. Как каза, че се казва онзи мъж — Томас Закар? Вярваш ли му?

— Бил е на служба при Самюъл в Ирак. Няма по-добра препоръка от тази.

— А откъде знаеш, че просто не те лъже? Може да е всеки. Ами ако има връзки с терористите?

— Няма начин да е така. Самюъл никога не би се свързал с такъв човек. Ще ми се да се срещнете. Още едни очи ще бъдат добре дошли в разрешаването на тази загадка. Няма причина да работим един срещу друг.

— Добре тогава. Но ако усетиш, че в него има нещо подозрително, трябва да се отдръпнеш. Не знам дали усещаш, но играта на Хал ни увлече в непознати води. Тревожа се, че се хвърляш в нови приключения, без да се замисляш.

Забележката й ме разстрои.

— Лоръл, над живота ми тегне заплаха. Виж какво стана току-що! Тези изроди просто никнат изпод земята, дори и в пълния с хора парк. От нищо не ги е страх. И как изобщо успяват да ме открият? Права си, че прибързвам. Но нямам друг избор, мамка му!

— Защо се ядосваш? Просто се грижа за теб. — Тя промуши ръка под лакътя ми. — Ще се оправим.

Апартаментът ми беше първото място, където щяха да ме търсят. Трябваше да се махна оттам. Лоръл ме изчака на ъгъла до кафене „Данте“, а аз се качих, за да си взема някои неща. Преди да вляза обаче, почаках край входа на „Кени“, за да се уверя, че не ме следят.

Когато влязох, нахвърлях в едно куфарче малко дрехи, тоалетни принадлежности и последния дневник на Самюъл. Натъпках ковчежето със съкровищата си дълбоко в гардероба му, увих го в едно одеяло и нахвърлях отгоре няколко обувки. Пъхнах в джоба си портфейла на брат си, в който имаше карти от „Американ Експрес“ и „Виза“, както и около двеста долара. Бяха ми го върнали след катастрофата.

Точно се канех да тръгвам, когато телефонът звънна.

— Миличък, в какво си се забъркал този път?

Беше Клер. Не си направи труда да се представи. Живееше с усещането, че целият свят я познава.

— Странно е, че ми се обаждаш.

— Филип ми предаде, че сте се виждали. Каза, че искаш да разговаряш с мен. Нещо за алхимията и Дюрер, така ли? Занимаваш се с много странни неща, мило.

— Просто проучвам една гравюра на Дюрер и мисля, че ще се справя и сам. Мога ли да ти се обадя по-късно, ако се наложи?

— Разбира се! Сега обаче ми стана интересно. Гониш някоя тлъста комисиона, нали? Само че не съм чувала в момента да се продават творби на Дюрер.

— Всичко винаги се продава, Клер. Знаеш това много добре. Слушай, благодаря ти, че се обади, но трябва да бягам.

Тя рязко ми затвори. Без съмнение се бе почувствала излъгана, защото не бях приел помощта й.

Обадих се на Томас и той предложи да се срещнем в стаята му в хотел „Уолдорф“. Преди да изляза, взех безценната бутилка „Бароло“^[5] от 1985 година, която пазех за специални случаи. На гърба на визитката си написах едно „Благодаря!“ за Нина. Не получих отговор, когато почуках на вратата й, затова подпрях виното на изтривалката. Беше си го заслужила.