Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (18)

Тринадесета глава

Филип Антъни беше „внос“ от Великобритания. Беше се заселил в Ню Йорк преди двайсет години и продаваше гравюри и картини в галерията си на Десета източна улица, малко след Университетския площад. Беше основал галерията заедно с Клер Талбот, която последователно бе станала негов бизнес партньор, негова съпруга и негова бивша. Името й още личеше на тухлата, откъдето бяха извадени месинговите букви. Първо се бях запознал с нея. Тя ту влизаше, ту излизаше от компанията ми в „Колумбия“. Бяхме запазили познанството си само защото професиите ни събираха. Поздравих я, когато се раздели с Филип. Той си беше непоносим дори и за кратко.

Филип използваше галерията главно като витрина за бизнеса си. Повечето експонати продаваше на частни клиенти и прибираше значителни суми. Ако не ми достигаха знания, за да разреша загадката на Хал, това беше човекът, от когото можех да ги потърся.

Помощникът му ни каза, че можем да го намерим на втория етаж. Обикновено Филип го използваше като склад и място за реставрации на картини. Днес обаче помещението беше празно и изглеждаше много по-голямо. Стените бяха прясно боядисани в бяло, а подът блестеше. Върху целия таван беше опънато платно, изобразяващо фреските на Микеланджело от Сикстинската капела.

ЛОРЪЛ се пообърка.

— Ами — започна тя в опит да каже нещо любезно, — предполагам, че ако не можеш да видиш оригинала, това копие е по-хубаво от илюстрация в книга. Направено е изненадващо добре.

Аз нямаше да бъда толкова учтив. Един глас зад гърба ми разпиля мислите ми.

— Доста смело, не мислите ли? Петнайсет студенти по живопис го рисуваха в продължение на два месеца.

Зад нас стоеше висок, кокалест мъж с оредяваща на челото сива коса и воднистосини очи, уголемени като на бебе от дебелите стъкла на очилата.

— Филип — протегнах му ръка. — Това е Лоръл, моя приятелка.

Той стисна хладно и бързо ръката ми и мило се усмихна на Лори. Обясних му, че тя е докторант по философия. Филип обичаше хората с величествени титли.

— Какво ви води тук? — Той се обърна към мен. — Обикновено те виждаме само когато гониш някаква печалба. Например някой търг, където можеш да спечелиш клиенти.

— Изучавам една гравюра на Дюрер. — Забележката му ме бодна. После се сетих нещо. Смъртта на Самюъл ме бе потопила в такава мъгла, че го бях пропуснал. Броят на поканите за купони и предложенията за работа, които получавах, бе спаднал прогресивно.

Подобно на придворни в кралския двор, големите играчи в нашия свят се обединяваха за секунди. Получавах работа заради роднинството си със Самюъл, когото те обожаваха. А сега ме обвиняваха за смъртта му. Можеше години наред да си на върха, но препънеш ли се, те щяха да се сбият за честта да те довършат. Смъртта на Самюъл бе образувала не само буца от скръб в гърдите ми, която едва ли някога щеше да се разтопи. Тя спокойно можеше да постави и край на кариерата ми.

Направих се, че не забелязвам ледения тон на Филип. Той никога не ме беше обичал, а и познанството ни не беше започнало добре. След един търг бях излязъл на запой с двама колеги. Единият празнуваше голямата си победа, като ни черпеше със скъп двайсет и три годишен бърбън „Ивън Уилямс“. С напредването на вечерта всички се отрязахме жестоко. Филип започна да се фука със сексуалните си способности и заяви, че веднъж бил продължил час и пет минути. Попитах го дали не говори за деня, когато се сменя лятното часово време и часовниците отиват с час напред. Не го прие добре.

Опитах се да кажа нещо мило за репродукцията на Микеланджело.

— Необичаен експонат за твоята галерия.

Той се усмихна.

— Събираме пари за благотворителност. Всеки от панелите се спонсорира от различна корпорация. Официалното парти беше вчера и всъщност мина дяволски добре. — Той посочи някъде към Господ Бог, който докосваше показалеца на Адам. — Ай Би Ем се изръсиха с десет хиляди само за този панел. Наложи се обаче да ги разубеждавам, защото искаха да покрият слабините на Адам с логото си.

Лоръл го зяпна очевидно шокирана. Той се ухили, за да й покаже, че просто се шегува. Позасмях се и аз, макар че не ми беше до смях.

— Още колко време ще остане изложено? — попитах.

— О, поне до края на лятото. — Той насочи очи към мен. — Чух ужасните новини за Хал Вандерлин.

— Беше кошмарно. — Хвърлих един поглед към Лоръл. Единствено по лекото поруменяване на лицето й можах да разбера, че думите на Филип са я разстроили.

— Чух слухове, че имал проблеми с дрогата. — Той повдигна вежда. Не желаех да подклаждам огъня под тлъстия гювеч от клюки, който се забъркваше в света на изкуството, затова смених темата.

— Кажи нещо за новия си проект.

Филип вдигна тънката си ръка и отново посочи „Сътворението на Адам“.

— Има интересни теории за значението, вложено от Микеланджело тук.

— Имате предвид популярните анализи — обади се и Лоръл. — Че не Бог създава Адам, а обратното. Адам, представителят на човечеството, си представя Бога по свой образ и подобие.

— Да. — Филип я дари с похотлива усмивка. — Но според мен това е твърде опростенческо. Един американски лекар, Франк Мешбергер, смята, че Микеланджело е искал чрез фигурата на Бог и летящите поли на дрехата му да представи заплетените спирали на човешкия мозък. Ренесансовите художници прекрасно са знаели как изглежда той, защото са дисекцирали трупове. Главата на Бог ни е показана откъм левия си профил, а в лявото полукълбо е центърът на речта. Главата му е изрисувана точно на мястото в общия план, където би бил arcuatus fasciculus — командният център на речта в човешкия мозък. — Той замахна драматично към тавана.

Едва потиснах смеха си.

— Та ето и моята теория — продължи той. — Въпреки че на пръв поглед разказва достоверно историята за сътворението от Стария завет, бунтарската четка на Микеланджело всъщност ни казва, че свещената способност на човека да говори, да си представя, да мисли в символи и абстрактни идеи, го изважда от профанното — от света на животните. И точно затова божественото е вътре в хората, а не извън тях. Адам се пресяга към властта над света, а не към някакъв митичен бог.

Когато той замлъкна, се намеси Лоръл:

— Но дали един скулптор от шестнайсети век е можел да знае къде се намира нервният център на речта?

— Може би не му се доверяваме достатъчно. — Филип замислено потърка брадичката си. Темата му ставаше все по-интересна. — Готин стар революционер, това е за мен Микеланджело!

— Малко се изхвърляш, Филип — обадих се и аз. — Просто погледни творбата. Тялото на Адам е меко, отпуснато, сякаш току-що е оживял. Цялата сила, цялата мощ са в изображението на Бога. Микеланджело е имал спорове с църковната йерархия, но е бил вярващ.

— Тогава разгледай останалите рисунки по тавана — настоя Филип. — Какво правят езическите врачки сред уж най-прочутото произведение на християнското изкуство? Оракулите. Това е наистина невероятно. Либийската Сибила стои точно до рисунката на Сътворението. Сложил е езическите жрици на равна нога с пророците от Стария завет.

— Да не твърдиш, че Микеланджело е проповядвал езическите култове? — попита Лоръл.

— Точно така. Църквата нападала безмилостно езичниците, но, колкото и да е смешно, те са поставени в самото сърце на Църквата от гения на Микеланджело.

Писна ми от надутите му приказки.

— Слушай, Филип, с Лоръл обсъждахме гравюрата върху дърво на Дюрер „Меланхолия I“. Можеш ли малко да ни осветлиш? Ти си експертът по тези неща.

Докоснах слабото му място. Той се наду като паун.

— Ааа, „Меланхолия I“, една от трите Meistertiche — майсторските му рисунки. Винаги съм смятал, че Дюрер е от класата на Леонардо да Винчи. Бил е и забележителен живописец, а и отличен математик. Написал е две книги по геометрия. За да оцените работите му обаче, трябва да го разгледате в културния му контекст.

Пак се започна. Не може ли просто да говори по темата?

— Дюрер бил обучаван от малък от своя баща — прочут златар, който му помогнал да стане най-добрия в гравюрите върху дърво и мед. Шестстотин години по-късно все още никой не е успял да го надмине. През 1455 г. баща му се преместил в Нюрнберг. — Филип вдигна вежда. — Прекъснете ме, ако сте чували това. Склонен съм да се отнасям.

Направих му знак да продължава.

— Казах, че трябва да вземаме предвид и контекста. Невъзможно е да оценим напълно ренесансовото изкуство, без да разбираме херметизма например — тази гръко-египетска философия, създадена в Александрия през първи век от новата ера.

Само не ми казвай, че ще трябва да изслушаме историята на две хиляди години, докато стигнеш до същината!

— Александрия е кипяла от живот. Била е пулсиращият център на световната наука. През нея са кръстосвали теченията на многобройни философски учения, религии и вярвания. — Докато изнасяше лекцията си, той потриваше длани. — Египетските оракули, еврейските мистици и гръцките последователи на Платон се събирали там. Жреците на богиня Кибела, които се самокастрирали в чест на покровителката си, минавали по улиците в яркооранжевите си плащове, пищни украшения и дълги коси и биели цимбалите и тъпаните си. Херметизмът процъфтял първо именно в този град.

— Това учение е свързано с алхимията и трансмутацията, нали? — Надявах се, че думите ми ще го подсетят да премине към темата, от която всъщност се интересувахме. Той обаче буквално ме изгледа отвисоко и очилата му се плъзнаха до върха на носа.

— Джон, каква е тази склонност да принизяваш всичко до най-малкото общо кратно? Алхимията е практическа наука, тя е само един от аспектите на херметизма, и то не най-важният.

Той намести очилата си и отново се усмихна мазно на Лоръл, преди да продължи.

— В центъра на херметическото учение стои една мисъл: „Онова, що е долу, е като онова, що е горе, и онова, що е горе, е като онова, що е долу, за да се изпълни чудото на единството“. Това е превод на една от ключовите фрази от табличката „Тайната на Хермес“, от която черпят всички следващи трудове на последователите на учението. Приписват я на египетския мъдрец Хермес Трисмегист, но сега вече се смята, че е била апокрифна. Тоест, подобно на Библията, тя съдържала трудовете на различни автори, чиито имена вероятно са само псевдоними. „Както горе, така и долу“ станало популярното й название. Тези думи означават, че всъщност всички елементи са свързани и в хармония помежду си. Материалното и духовното са едно цяло. Това, което виждаме на земята, е огледален образ на строежа на небето. Съвременната физика подкрепя тази гледна точка, като ни показва, че Слънчевата система има същия строеж като този на атома. Нали познавате петолъчната звезда — пентаграма на вещицата?

— Естествено.

— Когато е изправена, тя означава добро, но когато е обърната с двата рога нагоре, се смята за знак на дявола. Вземете обаче месопотамската осмолъчна звезда или шестолъчния печат на Соломон. И двете изглеждат по един и същи начин, накъдето и да са обърнати. Те символизират вярването, за което ви казах, и означават хармонията на всички неща.

Нямах представа, че Филип знае толкова много по тези въпроси. Бяхме се отдалечили доста от Дюрер, но познанията му по херметизъм привлякоха вниманието ми. Почудих се за миг дали пък той не беше безскрупулният американски дилър, когото Самюъл беше заподозрял, но ми се стори малко вероятно. Лоръл усети неудобството и отново се намеси в разговора.

— Християнството разделя материалния свят, тъмната, греховна плът, от духовния.

Филип я потупа по рамото.

— Да, целта им е била не да опознаят природата, а да я надминат. Езическите вярвания трябвало да бъдат асимилирани или смазани, за да направят място за християнската църква. Докато тя набирала сили, центърът на древното езичество, Александрия, залязвал.

Той рязко млъкна и отново се обърна към Лоръл.

— И тук в картинката се появяват месопотамците.

— Искате да кажете Харан^[1].

— Точно така! — Филип се усмихна лъчезарно на Лоръл, сякаш беше отличничката в курса му. — Потокът от хора и идеи се насочил натам. Когато Харан започнал да запада, учените мигрирали към Багдад — абсолютния център на знанието през осми век от новата ера. Там школите на суфизма допълнили знанията на херметиците. Един човек си извоювал титлата на баща на химията заради блестящите си постижения — това бил Джабир ибн Хайян^[2]. Той усъвършенствал дестилацията, изобретил ретортата и открил процесите за получаване на хидрохлорната и азотната киселина.

Филип обърна воднистите си очи към мен.

— И ето къде идва твоята алхимия, поне що се отнася до шарлатанската идея да се превръщат обикновени метали в злато. Един прочут багдадски мистик от редиците на суфите по това време казал, че „чрез погледа си ние превръщаме прахта от пътеката в злато“.

Нападките срещу ми се трупаха ли, трупаха.

— По принцип учените обръщат внимание най-вече на египетските източници, но със същия успех може да се каже, че алхимията се е родила в Месопотамия. Знанията, събрани в Харан и Багдад, достигнали чак до завладяната от маврите Кордоба. Когато европейците поспрели да си отдъхнат от грабежите и убийствата по време на кръстоносните походи, те внесли на континента много херметически текстове и идеи. От това произтекли и някои смешни случки. Например английският крал Джон така се влюбил в тези идеи, че тайно се опитал да стане мюсюлманин и да обърне Англия към исляма. И, можете ли да повярвате, отказали му!

— Забележителна история. Исках обаче да науча нещо за гравюрата на Дюрер „Меланхолия I“.

Той продължи да говори, сякаш не бях казал нищо.

— Херметическите идеи и практики отново се появили в големите флорентински академии и тайни общества по времето на Медичите. Когато империята на Медичите рухнала, херметизмът пуснал корени във Венеция. Там един благородник на име Мануций — един от първите книгоиздатели, започнал да публикува херметически текстове. През 1503 година той посрещнал в дома си забележителен гост — Албрехт Дюрер.

— Всъщност Дюрер е ходил няколко пъти във Венеция — поправих го аз. Бях разбрал това, докато проучвах няколко експоната от колекцията на Питър Вандерлин. — Там очите му се отворили. Влюбил се в работата на скулптора Белини.

Филип отправи нова благосклонна усмивка към Лоръл, сякаш тя бе изтъкнала това.

— Точно така. Италианската ренесансова култура напълно променила начина, по който гледал на изкуството. Готическата скованост на ранните му работи отстъпила пред по-естествените форми. Херметическата мисъл била приета жадно от културните и учени умове през Ренесанса. — Ръката на Филип отново литна към тавана. — Сред тях били и моите художници — Микеланджело, Рафаел, Ботичели и Тинторето. Подобно на тях, и Дюрер бил запленен от философията на херметизма.

Хубава работа. Значи Филип бил собственик на големите ренесансови художници. Ти да видиш.

Опитах се да се намеся, тъй като ми се искаше да се върнем към първоначалния ми въпрос, но Филип усети намерението ми и ме възпря с жест.

— Да, картината. — Отиде до един полиестерен шкаф, избра една книга и я отвори. Беше монография, описваща работите на Дюрер. Протегна я към нас и посочи горния десен ъгъл на гравюрата. — Символите в „Меланхолия I“ са херметически. Камбаната например представлява връзката между всички неща. Овалната форма на пръстена може да се възприеме като геометричен символ. Дюрер едва ли е знаел колко е дълбок създаденият от него образ. Нашата планета прилича на камбана. Тя буквално пее. Триенето между пластовете на земната мантия произвежда звукови вълни, подобни на нежен звън, който се чува от Космоса. Известно е дори в каква гама пее Земята — си бемол мажор.

Филип посочи горния ляв ъгъл на гравюрата.

— Дъгата символизира същия принцип — бялото се трансформира в пълния спектър цветове. Чували ли сте за заболяването синестезия?

— Когато хората виждат музиката в цветове ли? — попита Лоръл.

— Това е единият вариант. Великолепен пример за взаимозаменяемост. В картината на Дюрер стълбата символизира връзката между небето и земята. Навремето си ренесансовите шедьоври са били възприемани не просто като изображения, а като истински талисмани с магическа сила.

Филип отново се ухили към Лоръл.

— Дълга редица изтъкнати личности — Данте, Микеланджело, Дюрер, Гьоте и моят сънародник Едмънд Спенсър^[3], са проповядвали фундаменталната идея за единството. Великият Исак Нютон бил последният от тях, преди онзи еретик Рене Декарт да спусне тъмната завеса на рационализма.

— А можете ли да ни обясните и някои от другите символи? — попита Лоръл.

— По-добре да се консултирате с някого, който разбира повече от символи. Знам обаче, че Дюрер си е правил шеги с публиката си.

— Какви шеги? — Лоръл вдигна вежди.

— За ренесансовите художници никак не било обичайно да подписват работите си. Всъщност мнозина дори нямали правото да го правят, затова се виждали принудени да прибягват до хитрини. Във фреската си „Атинската школа“ Рафаел е изписал инициалите си на яката на една от фигурите. Дюрер пък често използвал монограм, но в „Меланхолия I“ е скрил името си по особено лукав начин.

Филип протегна дългите си, кокалести пръсти и потупа приятелски Лоръл по бузата.

— Давам ви време до довечера да разгадаете как е подписал гравюрата. Ако успеете, ще ви черпя една вечеря.

— Всеки първокурсник по история на изкуството знае това — обадих се аз. — Говориш за магическия квадрат^[4]. Сборът от числата във всичките му редове е равен на 34. На долния ред виждаме числата четири, петнайсет, четиринайсет и едно. Единицата и четворката са числените стойности на латинските букви А и D — инициалите на Дюрер. Могат да се четат и като A. D. — Anno Domini 1514 — годината от новата ера, в която е била завършена картината. Това толкова впечатлило Пикасо, че той скрил датата на своя „Неизвестен шедьовър“ в самата картина.

Това обаче не успя да изтрие самодоволната усмивка от лицето на Филип.

— Произходът ти, Джон, е съмнителен и обноските ти го издават. Това е само първият подпис. Всъщност Дюрер е написал името си по осемдесет и шест различни начина, но предполагам, че няма да се справиш с по-задълбочения анализ. Нужна ти е помощ. Преди малко Клер беше тук за благотворителното начинание. Защо не й звъннеш? Тя ще ти обясни всичко.

Лоръл изглеждаше доста раздразнена.

— Ако за вас няма значение, бихме предпочели да ни кажете сега.

Този път Филип размаха към нея показалеца си.

— Ама защо бързате толкова? Гарантирам ви, че знам някои от най-добрите места в града, където бихме могли да вечеряме.