Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (15)

Десета глава

— Раздвижете краката си — заповяда лекарката.

Опитах, но не успях.

— Парализиран сте. От това се боях.

Това не беше гласът на мрачния хирург, който ме беше зашил в болницата, а на лекарка ангел. Сребърните й коси блестяха на светлината. Леденосините й очи, обрамчени с руси мигли, бяха ясни и красиви.

Лицето на ангела се превърна в това на Ериния. Обля ме вълна от ужас.

Лежах на леглото си, гол от кръста нагоре. Китките ми бяха приковани с белезници към стоманената рамка на кревата. Опитах да се повдигна, да се претърколя, да мръдна крака или поне пръст. Изпуснах се, без да мога да се удържа. От таза надолу тялото ми беше като мъртво.

Опитах се да кажа нещо, но от устата ми излезе звук, подобен на лай на умиращ тюлен. Прочистих гърлото си няколко пъти, преди да успея да прошепна:

— Какво си ми сторила?

— Трябва да поговорим.

— Кучка мръсна.

— Не говори така пред мен!

— Казвай какво си ми направила!

— Обезвредих те. Сега си като двигател, от който са издърпали няколко свещи.

— Това ли използва и срещу Хал?

Тя се намръщи.

— Не сме тук, за да си бъбрим за Хал. Все още можеш да движиш ръцете си. Кажи ми къде е скрита гравюрата или ще ти дръпна още няколко щепсела.

Нарочно заговорих още по-тихо, за да я накарам да се приближи. Ако дойдеше достатъчно близо, можех да се опитам да я ударя с глава в лицето и да я зашеметя. Тя обаче не лапна въдицата.

— Говори по-високо. Не те чувам.

— Казах, че не знам. Брат ми Самюъл я е донесъл. Хал я откраднал от един склад и я скрил някъде. Но ти го уби и сама се прецака.

— Днес си се срещнал с човек на име Томас Закар. Мисля, че сте се наговорили да намерите гравюрата. Няма смисъл да ме лъжеш. — Тя внимателно се взря в мен, но отдалече, така че не можех да я достигна. — Разбираш ли какво ти казвам?

— Искам да знам какво си ми инжектирала — изхъхрих.

— Много си кекав, Джон. Изобщо не знаеш какво е страх. — Седеше на един стол до мен, наведена така, че да я виждам добре. Беше си свалила жилетката. На трицепса й видях зеленикава татуировка — кръг с кръст отдолу като символа за женския пол. Същият символ, който стоеше под снимката на Венера в алхимическия сайт.

Наблюдавах как вдигна блузата си чак до гърдите. Целият й корем бе осеян с мрежа от яркочервени шевове и белези. Не се виждаше и сантиметър читава плът. Тя отново спусна блузата си.

— Знам доста за болката. Ако искаш, мога да те науча какво представлява.

— Какво ти се е случило?

— Бих се в Босна. А сега започвай да ми помагаш. Не ти остава много време.

— Каузата ти е изгубена. Казах ти, че нямам представа къде е. — Очевидно бях преценил зле възрастта й на купона. Ако беше участвала във войната в Босна, трябваше да е много по-възрастна, отколкото си бях помислил.

Като че ли във вцепенените ми крайници започваше да се връща някакво чувство. Стори ми се, че усещам мекотата на чаршафите. По краката ми пробяга остра болка.

— Почваш да ме дразниш — въздъхна Ериния. Взе от чантата си една спринцовка, пълна с млечнобяла течност. — На това му викат „китайска котка“. Хероин, подсилен до идеална чистота. Ако ти го инжектирам, си мъртъв. — Усетих как иглата проби кожата ми. Трябваше да й дам нещо.

— Добре, ще ти кажа. Само извади тази игла.

Тя я натисна по-дълбоко в плътта ми.

— Говори тогава.

— Хал ми остави указания къде да я намеря.

Ериния се поколеба.

— Слушай, не искам да умра от свръхдоза. Повярвай ми.

Усетих как жилото на иглата се заби още по-дълбоко.

— Това не е достатъчно.

В краката ми се процеждаше искрица живот. От петите ми тръгна студен пламък, който пропълзя по прасците. Въобразявах ли си, или медикаментът губеше въздействието си? Какво значение имаше това обаче, ако тя натиснеше буталото на спринцовката? Стомахът ми се сви от страх. И тогава се сетих за ксерокопието от играта на Хал.

— Ти не познаваше Хал. Ако можеше да избира между това да ходи с Бионсе и да играе на интелектуални игри, щеше да избере второто. Остави ми карта на скривалището под формата на кръстословица. Засега не съм успял да я разшифровам, но ще успея.

— Къде е? — Очите й блеснаха.

— Виж в задния ми джоб.

Тя извади иглата и бръкна в джоба ми. Почувствах облекчение, когато издърпа листа — не бях сигурен, че е още там. Ериния се втренчи в него така, сякаш беше най-малкото карта на мините на цар Соломон.

— Ще задържим това. Може би все пак не си ни нужен.

Дали това означаваше, че бях свободен, или ме чакаше смъртоносна доза хероин?

— Напротив, нужен съм ви — казах. — Само човек, който го познава добре, може да реши загадката.

— Искаш да кажеш, че това е някакъв шифър?

— Нещо такова. Шифър от думи. Вероятно поредица от анаграми.

— Покажи ми.

Опитах се да вдигна глава, но още бях твърде слаб, за да я задържа изправена.

— Сега не съм в състояние, но никога няма да я намерите без моята помощ. Ще се сбогувате със съкровището.

— Имаме и други варианти…

Когато се опитах да я погледна, тя непрекъснато излизаше от фокус. Пред входната врата се чуха гласове, последвани от силно чукане.

— Джон… Вътре ли си, Джон? — Бурен кикот. Беше Нина, измъкнала се от шумния си купон като язовец от своето леговище. Чу се мъжки глас:

— Няма го. Хайде да влезем и да го вземем, коте!

И пак Нина:

— Каза, че ще дойде на купона. Ами ако се върне ей сега? — Още кискане. — Може би не бива да влизаме.

Трябва да влезеш, Нина. Не си тръгвай, молех се аз.

Ериния скочи стреснато на крака, пристъпи към вратата на спалнята и се вслуша. Отново се обади мъжът:

— Дай ми ключа. Аз ще вляза да го взема.

Отвори вратата. Господи, помогни ми, просто я отвори!

— Не, по-добре аз. Може да е там, а пък не те познава.

Чу се стържене. Вратата се отваряше. Шепот.

Очите на Ериния почти изскочиха от орбитите. Тя ми даде знак да мълча. Натика кръстословицата в чантата си, разбърка косата си и разкопча няколко копчета на ризата си. Пак се чу Нина:

— Ще си изкарам акъла, ако спи там вътре.

— Къде го държи?

— В трапезарията.

Краката им зашумоляха по мокета. Ериния излезе в хола.

— Здравейте! — каза тя. — Идвате в доста кофти момент.

Нина хлъцна. Опитах се да изкрещя, но медикаментът още стискаше гласните ми струни.

— Олеле! — чух гласа на Нина. — Много съжалявам! Мислех, че няма никого. Аз съм съседката на Джон.

Събрах всичките си сили и ги насочих към гласа си.

— Нина, не я слушай! Лъже те!

— Той е пиян — бързо се обади Ериния.

— Не съм. Нина, ела тук! В спалнята! Трябва да те видя.

— Ей! — Мъжкият глас. — Какво става, по дяволите? Входната врата се затръшна. Нина и мъжът влязоха в спалнята. Само за секунди Нина премина от изражение на пълен шок до експлозия от пиянски смях. Гаджето й се хилеше саркастично и дразнещо. Тя вдигна ръце към устата си, за да сподави кикота.

— Леле, Джон. Просто исках да взема малко винце назаем. Нашето свърши. Извинявам ти се от дън душа.

— Къде е Ериния? Жената?

Усмивката изчезна от лицето на мъжа.

— Тръгна си. Няма я.

Нина едва удържаше нов изблик от кикот.

— И през ум не би ми минало — тя ме посочи, — че си падаш по… по тия… работи.

— Дори няма да се опитвам да ти обяснявам. Вземете си цяла каса вино, само първо срежете тези белезници. В чекмеджето на бюрото на Самюъл има военен нож.

Тя намери ножа и се върна. Наложи се партньорът й да реже, защото пластмасовите сглобки на белезниците се оказаха много здрави. Когато най-сетне свърши, се опитах да прехвърля краката си през ръба на леглото, но успях само да припляскам като умираща риба. Прилоша ми безумно и ми се пригади. Нина най-после разбра, че нещата никак не са наред, и попита дали да се обади на полицията.

— Не, няма смисъл. Би ли ми направила малко кафе? Тройно.

Гаджето й предпазливо отбеляза, че се надява да съм добре, след което си би камшика обратно към купона. Започнах да се упражнявам в сядане и успях точно когато Нина се върна с кафето. Каза, че иска да остане и да се погрижи за мен, но аз настоях да се върне при гостите си.

Изгълтах кафето и започнах да разтривам краката си. Накрая ги върнах към живот до такава степен, че успях да изкуцукам до хола. Залостих входната врата и видях ключовете си на масичката — там, където ги бях захвърлил. Изкуцуках до банята и стоях под душа половин час.

Отвън се чу воят и грохотът на боклукчийските камиони, които изпразваха металните контейнери. Воят на сирените им заглъхна в далечината. Беше четири часът сутринта. Затворих очи. В каква странна дупка се бях хвърлил. Дупка, която май нямаше дъно.