Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (14)

Девета глава

Смятах да се прибера у дома и да пробвам да реша загадката, но ми хрумна по-добра идея, затова се върнах към къщата на Хал на Двадесета западна улица. Тя беше сравнително спокойна. Хората се прибираха от ресторантите и се шляеха по тротоарите. Във вечерта нямаше нищо особено. И въпреки това отново ме обзе чувството, че зад гърба ми се спотайва заплаха.

Облегнах се на желязната ограда на училището срещу къщата на Хал и се огледах. На запад се възправяше епископалната църква „Свети Петър“, изградена от красив сивкав пясъчник, с яркочервени врати и прекрасна часовникова кула. Високата й черна желязна порта беше отворена. Често я оставяха така, когато вътре имаше концерт или изложба. До църквата се издигаше тухлената фасада на Атлантическия театър.

Тъй като не видях нищо необичайно, пресякох улицата към къщата на Хал. Тя беше типична четириетажна сграда, дори по-обикновена от повечето такива — с проста мръсно розова циментова мазилка и черни корнизи. Първият етаж бе на нивото на улицата, а не половин ниво по-нагоре, както се строяха по-претенциозните домове от кафяв пясъчник. На входната врата бе опъната полицейска лента под формата на буквата Х. Озърнах се, за да се уверя, че никой не гледа насам, и набрах кода на заключващото устройство. Някога Питър бе инсталирал много по-сложна система за сигурност, но Хал се беше отказал от нея, както и от много други неща, които вече не можеше да си позволи. Вратата се отвори, аз се промуших под лентите и я затворих зад гърба си.

Бях решил да дойда тук, тъй като сред книжата на Хал просто трябваше да има нещо, което да ме насочи към скривалището на гравюрата. Съществуваше даже слабата вероятност тя да беше на място, което и аз познавах.

В сградата цареше сумрак, но аз я познавах така добре, както заекът познава тунелите в дупката си. Обиколих приземния етаж и усетих в стаите дъха на алкохол и трева, останал от вчерашния купон. Проверих дали прозорците и вратите са затворени и заключени. С радост забелязах, че полицията си беше свършила добре работата. На втория етаж нещата също изглеждаха наред. Когато минавах край спалнята на Питър, в носа ме удари миризма на застояло от отдавна разсипаната храна, прахта и нощните напикавания. Хал не беше поддържал добре дома си. Вероятно не си беше направил дори труда да смени чаршафите на леглото, след като баща му бе отишъл в старчески дом.

Кабинетът на Хал се намираше в помещение без прозорци в центъра на втория етаж, затова не се притесних да запаля настолната лампа. Стаята бе обзаведена с тежко дъбово бюро холандска изработка, вероятно останало от някой от изтъкнатите прадеди на приятеля ми, и с дървен стол в същия стил. Край една от стените стърчеше етажерка от ИКЕА, в пълен контраст с антикварната мебел. Тя беше претъпкана с книги по философия, физика и теория на игрите^[1]. Порових се в тях и открих няколко тома по алхимия.

Скъпите картини бяха свалени от стените и на тяхно място личаха бледи правоъгълници. Единствената останала бе репродукция на Дюреровата гравюра „Меланхолия I“. Тя просто не струваше достатъчно пари, за да има смисъл да се продава.

Лаптопът на Хал липсваше. Разрових книжата му, търсейки някаква следа, която да ме насочи към скривалището. Както и предполагах, върху една от купчините листа намерих ксерокопие на първото писмо от „Теръс Дистрибютинг“ до брат ми. Към него бе прикрепена бележка от Уолтър Тейлър — културен аташе в Йордания и стар приятел на Самюъл.

„Самюъл, изпратих твоя пакет с дипломатическа поща, както ме помоли. Трябва да пристигне в офиса на «Теръс Дистрибютинг» през юни. Ако не те познавах така добре, щях да си помисля, че си полудял от всичкия арак^[2], който си изгълтал през годините, но е наистина възможно да си открил нещо много рядко. Какъв прекрасен венец на кариерата ти! Хайде да поговорим още за това, когато се върна вкъщи на сигурно място. Приготви ми леден джин. И не си и помисляй да се връщаш в Ирак, приятелю! Това място скоро ще се взриви като бомба.“

Значи Самюъл се беше доверил не само на асистентите си. Сега в Йордания беше около три сутринта. Засега се налагаше да отложа разговора с Тейлър.

В едно чекмедже открих принтиран компютърен документ.

„Новоасирийска каменна гравюра от хълма Куюнджик в Ниневия. Седми век пр.н.е. Пълно описание може да получите по заявка. Рядка антикварна ценност.“

Под тази бележка бе задраскан някакъв телефонен номер. Вероятно това беше чернова на обявата, която Хал е разпространил с надеждата да продаде гравюрата. Аматьорска работа. Никой почтен дилър не би докоснал и с пръст подобен предмет, без да има поне пълното му описание, насоки за цената и някаква гаранция за произхода. Ако Хал си беше въобразявал, че може да се оправи с такава продажба, трябва да е бил откачил. Какъвто и адрес да си беше измислил, Интерпол щеше да го проследи за минути. Със същия успех можеше да опъне билборд на Таймс Скуеър. След разграбването на Багдадския музей всички предмети от иракски произход се следяха много внимателно. Глупостта му беше просто епохална.

През следващия половин час прерових останалите сметки и писма на Хал. Беше затънал в заеми много по-дълбоко, отколкото предполагах, и беше спрял да плаща дори основни неща като телефона и телевизията. Съжалих го. Месеците преди смъртта му сигурно са били кошмарни.

Когато не намерих нищо на бюрото, се качих на последния етаж. Стаята за изчезване, както я наричах, заемаше по-голямата му част. В нея дядото на Хал се бе упражнявал по фехтовка. „Учителят му по фехтовка е бил ранен зле ето тук.“ Това беше повече легенда, отколкото истина. Помня с каква наслада Хал ми разказваше тази история, когато бяхме деца. Аз внимателно се взирах в пода, за да открия следи от стари петна кръв във фугите на светлия паркет, и си представях как майсторът пада, рапирата му изтраква на пода, а на ризата му разцъфва алено петно — точно както във филма „Зоро“.

Дървените щори на двата фронтални прозореца бяха спуснати, затова можах спокойно да запаля един аплик. Той хвърли мека маслена светлина, която се отрази в огледалата. Стаята беше съвсем гола. Никога не бях виждал вътре мебели, с изключение на шкафовете, опасващи задната стена, където Питър някога пазеше по-голямата част от колекцията си. На предната стена, край прозореца, от изработената по поръчка закачалка висяха фехтовални маски и оръжия — леки рапири, шпаги и по-смъртоносните саби. Веднъж ни хванаха с Хал да си играем с тях и ни наказаха да не влизаме в стаята с месеци.

Сега рафтовете на шкафовете пустееха и тънеха в мръсотия. Потърсих ключалката, скрита в една къдрица от декоративната дърворезба на първия шкаф, и чух как тя щракна. Етажерката се плъзна зад съседката си и разкри просторен килер. Обхвана ме нетърпение — почти бях сигурен, че Хал е скрил гравюрата тук, където баща му пазеше най-ценните си експонати. На дъното на килера имаше два големи отворени кашона. Бяха празни. Изругах на глас.

В килера имаше още само един предмет — малка бронзова урна, оставена на една полица на около метър под тавана. Свалих я и отворих капака. Вътре имаше някакви жълтеникави камъчета. Извадих едничко. Скъпоценни камъни! Но защо Хал ги е пазил тук? Бяха доста малки и не бяха шлифовани, тъй че едва ли струваха много.

Бях толкова разстроен от неуспеха да намеря гравюрата, че отслабих бдителността си, когато излизах от къщата. Това се оказа достатъчно. Когато преминавах покрай глухото пространство между една къща и църковния двор, от сенките се отдели човешка фигура и обви дебелата си ръка около врата ми. Сграбчи сакото ми и ме придърпа със сила към гърдите си толкова здраво, че почувствах как диафрагмата ми се вдига и спуска.

Отдръпнах се рязко и усетих, че хватката му леко се охлаби. Замахнах и го ударих с всички сили. Когато се изтръгнах от мощните обятия, сакото се изхлузи от раменете ми. Бях свободен.

Имах само частица от секундата, за да направя нещо, затова реших да не бягам по улицата, където можеше да чака въоръжената Ериния. Вместо това се юрнах през църковните порти и отворих със замах предната врата с надеждата, че в светата сграда има някой, който да ми помогне. Църквата обаче беше пуста и тиха.

Стрелнах се по потъмнялото дървено стълбище, което водеше към балконите на втория етаж. В единия ъгъл на площадката мярнах малка врата, която приличаше на вход към монашеска килия. Хвърлих се върху нея, усетих, че поддава, и отново я атакувах с тялото си. Вратичката зейна.

Затворих я зад гърба си колкото можах по-тихо и открих, че се намирам във вътрешността на кула от жълти тухли, която беше толкова тясна, че не можех дори да разперя ръце. Потърсих телефона си, за да се обадя в полицията, и осъзнах, че е останал в джоба на сакото. Оставаше ми само една възможност — да се крия.

В средата на кулата се виеше черна желязна стълба. Аплиците по заоблените стени отделяха слаба жълтеникава светлина. Закатерих се по стъпалата, предшестван от сянката си. Не виждах нищо на повече от три метра пред себе си, затова не можех да разбера колко е висока кулата. Въздухът беше топъл и плътен. Зави ми се свят от въртеливото изкачване. На върха на стълбата намерих дъсчена врата, боядисана в барутеносиво, която водеше към просторна стая, голяма около седем квадрата. Над главата ми се възвисяваше оронен гипсов таван. На места гипсът беше паднал и отдолу се виждаха дървени летви.

Отляво се носеше монотонен пулсиращ звук. Оказа се, че идва от грамадно метално махало, което се люлееше в дървената си рамка. Над него се въртяха множество зъбчати колела и бутала. Механизмът на църковния часовник. Махалото се движеше с бавните движения на косата на смъртта.

Припомних си разказа на По^[3]. Представих си как стените и подът се събират и ме смачкват.

На едната стена висеше прашасала военна униформа и бойно знаме от Втората световна война. Призраците на мъртви войници шушукаха в тишината.

Заслушах се за шум от преследване, но долових само монотонния звук на часовника, който приличаше на пулса на великан. Няколко хлабави стъпала водеха към една капандура на тавана. Покатерих се по тях и отворих дървения капак. Нещо отвън падна и аз се свих назад, сякаш щеше да се стовари върху главата ми. На пода меко тупна една мъртва лястовичка.

Капандурата водеше към някакво тъмно и празно помещение, в което витаеше киселата миризма на птичи курешки и мухъл. Чух шум от криле. Гълъби? Прилепи? Заопипвах трескаво около дървената рамка на капандурата, за да видя дали подът е достатъчно здрав, за да ме издържи. Когато отдръпнах ръката си, видях, че е покрита с прах и пухкавите крилца на мъртви молци.

Дали можех да се скрия тук?

По металната стълба отдолу закънтяха стъпки, които бързо напредваха към мен. Прекъсваше ги тиктакането на гигантското махало, което сякаш отмерваше последните секунди от живота ми. Вратата заскърца и се заотваря.

Кракът на мъжа прекрачи прага, последван от цялото му тяло. Великанът едва се провря през вратичката. Влезе в стаята и спря.

Когато ме забеляза, по тялото му сякаш пробяга вълна от задоволство. От устата му изригнаха измъчени звуци, сякаш гласните му струни бяха изгнили. Закрачи към мен бавно и решително като каменна статуя. Инстинктивно разбрах, че това е обгореният химик. Приличаше на примитивно създание, приело човешки облик. Сякаш някакъв бог бе стъкмил гигантска каменна статуя и й бе вдъхнал живот. Древните гърци връзвали статуите с вериги, за да не избягат, защото вярвали, че са живи. Сега осъзнах, че са го правили от страх, а не за да спрат евентуалното им бягство.

Лицето му беше широко и ненормално плоско, а главата — напълно обръсната. Кожата му сивееше като сух пластилин. Мъжът се цъклеше към мен с единственото си око. Почувствах отвращение. За миг ми се стори, че циклопът от детското ми въображение е дошъл да си разчистим сметките.

Той извърна глава и аз видях, че всъщност очите му са две, но лявото е зле увредено и скрито под огромен белег. Над празната очна кухина се беше насложила груба кожа.

Имах няколко предимства. Първо, мъжът беше як, но се движеше бавно. Можех да реагирам много по-бързо от него, а освен това се намирах по-нависоко. Идеална позиция, ако човек има желание за победа.

Гигантът се затрудни със стъпалата, чиято крехка дървесина се огъваше под страшната му тежест. Видях, че едва пази равновесие. Напрегнах се, за да преценя идеалното разстояние за атака. Когато се приближи до мен, сграбчих перилата, повдигнах тялото си и го изритах в гърдите. Той се олюля и се срути по стълбите.

За малко щях да успея да се измъкна, но когато опитах да се набера на рамката и да се изтласкам към таванчето, прояденото от червеи дърво се разпука и остана в ръцете ми. Паднах няколко стъпала по-надолу — достатъчно близо до мъжа, за да може да ме сграбчи. Той хвана глезените ми и ме издърпа. Този път не успях да се изтръгна от хватката му.

Извлече ме от стаята и ме помъкна по извитата стълба. Стигнахме долния етаж на църквата и излязохме през вратата. Пред тротоара изрева моторът на един „Рейндж Роувър“.

Страничната врата се отвори. Здравенякът ме хвърли по лице на пода на колата, задните седалки, в която бяха махнати. Различих силуета на още един мъж. Когато се опитах да вдигна глава, някакъв тежък ботуш размаза лицето ми в пода. Резците ми пробиха меката плът на долната ми устна и в устата ми рукна кръв. Изплюх шепа прах и машинно масло. Изведнъж в джоба на панталоните ми зашари някаква ръка.

— Вдигни глава — каза човекът. — Къде са ти ключовете?

Нямах намерение да му помагам.

— Сигурно са паднали в кулата.

Хитрината ми не мина. Той отвори прозореца и каза нещо на другия, който стоеше отвън; нарече го Шим. Значи това беше Джордж Шимски, за когото ми каза Томас Закар. След минута той хвърли сакото ми на предната седалка. Извадиха ключовете от джоба и колата потегли, оставяйки Шим на улицата.

Ако ме водеха в апартамента ми, можех да им кажа, че няма начин да минат през портиера. Обаче сдържах езика си. Нека сами влязат в капана.

Звънна телефон. Чух как шофьорът вдигна.

— Да? — Гласът беше женски. — При нас е и вече пътуваме. Само момент. — Чух, че търси нещо. — Окей, в мен е. Да, почти стигнахме. — Минута тишина, докато тя слушаше. — Не и този път — отговори и затвори телефона.

Гласът беше на Ериния.

След по-малко от десет минути спряхме. Лампичките се включиха.

— Седни — заповяда мъжът. Вратата на шофьора се отвори и след това се хлопна. Чук, чук, чук — звукът от високи токчета по асфалта, които заобиколиха предната броня и спряха пред моята врата. Когато тя се отвори, пред мен се изправи Ериния. Платиненорусата й коса блестеше на светлината на уличните лампи. Тя ме разглеждаше.

— На лицето ти има кръв. Не мога да те прибера такъв. — Бръкна в чантичката си, извади кърпичка и се приведе към мен. За секунда ми се прииска да я сграбча, но вероятността да не успея беше твърде голяма. Усетих леката, екзотична миризма на парфюма й, когато тя се наведе над мен.

— Добре — каза. — Сега ще ме прегърнеш с една ръка и ще ме придружиш до асансьора. С теб се връщаме от клуб. Подпийнали сме. Когато видиш твоя портиер, ще му се усмихнеш. Не си прави труда да бягаш. Не си достатъчно корав, за да ни се опреш.

— Сериозно ли? Миналия път май успях.

Това никак не я развесели. Хвърли ми сакото, нареди ми да го облека, извади пистолета си и го опря в тялото ми, но така, че никой да не може да го види. Влязохме във фоайето, а вторият мъж потегли нанякъде с колата.

Погледнах към бюрото. От Амир нямаше и следа. В по-спокойните нощи той понякога се измъкваше за едно кафе. Този път беше избрал възможно най-неподходящия момент за разходката си.

Ериния рязко се отдръпна в мига, в който се качихме в асансьора. Облегна се на стената и насочи пистолета си към мен. Опитах се да си придам смело изражение, но сърцето ми пърхаше като ранена птичка. Утешавах се с мисълта, че всичко това се случва, защото тя иска нещо от мен. Трябваше само да й съдействам.

Излязохме от асансьора. Коридорът беше празен. Когато минахме край вратата на Нина, чух тътена на Джей Зи от колоните на уредбата й. Гостите на купона говореха високо. Ако изкрещях, никой нямаше да ме чуе. Сякаш целият блок се бе наговорил да ме победи.

Тя ми подаде ключовете, за да отворя, и ме изблъска право към спалнята ми. С периферното си зрение забелязах, че вратата на балкона още е отворена. За миг ми се привидя безумната идея как се мятам към него, отбягвам неизбежните куршуми, прескачам перилата и падам на долната тераса. Във филмите го правеха и някак винаги успяваха да оцелеят.

Ериния извади нещо от чантичката си и тръгна към мен. В ръката си държеше шишенце със спрей. Помня, че исках да кажа нещо и отворих уста, но тогава капчиците пръснаха в лицето ми. Нещо стегна гърдите ми и светът изчезна.