Дороти Макинтош
Вавилонската вещица (10)

Пета глава

Събота, 3 август 2003 г., 9 ч. сутринта

На следващата сутрин се събудих с вълчи апетит и осъзнах, че трябва да говоря с адвоката си и с полицията. Вчера се бях паникьосал и се налагаше да поправя грешките си. Оставих спешно съобщение на адвоката си Анди Стайн с молба да ми се обади още в понеделник сутринта.

По канал „Нюз Уан“ не показаха нищо за случая, но вестник „Таймс“ бе посветил на Хал няколко реда. Не открих обаче нито дума за Ериния или за странния й спътник. Статията цитираше някакъв Пол Джентил, детектив от Десети район, според когото нямало подозрения за извършено престъпление. Така казваха, когато смятаха, че жертвата сама се е довършила. По принцип нещастни случаи, причинени от наркотици като този, дори не се споменаваха в пресата, но когато някой богаташ превишеше дозата, журналистите го приемаха за новина.

Трябваше да се обадя на три различни номера, докато попадна на кабинета на Пол Джентил, но оттам ми казаха, че през следващите няколко часа няма да бъде на работното си място. Записах си час за среща на обяд.

Взех душ и облякох лятна риза и сако на „Прада“, както и един панталон, който си бях ушил по време на последното пътуване до Милано. Нямаше да е лошо да изглеждам прилично за пред жандармите. Сварих си кана кафе, намерих корнфлейкс и мляко и изядох една голяма купа. На кухненския плот се крепеше огромен куп писма, който заплашваше да се срути всеки миг. След катастрофата не бях намерил сили да се занимавам с ежедневните проблеми. Прерових купчината, докато се хранех. Сметки и пак сметки, картички, изказващи нечии съболезнования. Открих и ръчно изработената картичка на Даян.

Сметките ми напомниха, че не съм сторил нищо, за да приведа в ред наследството на Самюъл. Тази тъжна задача още стоеше пред мен. Към средата на купчината се натъкнах на плик от компания, за която не бях чувал никога — „Теръс Дистрибютинг“. Върху него червенееше ален надпис „ВТОРО ИЗВЕСТИЕ 25 ЮНИ“. От писмото им ставаше ясно, че стоката, собственост на Самюъл, е била доставена в нюйоркския им склад с дипломатическа поща. Пакетът се пазел в хранилището с повишена сигурност и чакал да бъде прибран.

Обадих се на телефона, изписан на формуляра, казах на човека, който вдигна, че се казвам Самюъл Дякос, и му продиктувах номера на доставката. Той ме помоли да изчакам. Когато се върна, ми каза, че пакетът вече е бил прибран.

— Кой се разписа за него?

— Вие. — Той помълча. — Господине?

Щракнах слушалката. Започвах да загрявам. Знаех какво е направил Хал. Така и не ми беше върнал ключовете, след като нощува при мен след смъртта на майка си. Тогава ми каза, че трябвало да се махне от къщи, защото не можел да понася обстановката, която му напомняла за нея. Така или иначе, се канех да пътувам, затова се смилих над него. Вероятно беше идвал, докато лежах в болницата, беше преровил пощата ми и беше намерил първото известие от склада.

Самюъл пазеше дубликати на личните си документи в кабинета си, след като преди четири години обраха хотелската му стая в Бейрут. Трябваха ми няколко минути да събера сили и да вляза в покоите му. Когато все пак го направих, отидох до бюрото му и издърпах чекмеджето. Личната му карта стоеше във винилова опаковка, пристегната с червен ластик. Ластика го нямаше. Грешката на Хал ми помогна да разбера всичко. Предметът, който беше откраднал, е бил на Самюъл. Това обясняваше как беше станало всичко, кой го беше направил и приблизително кога. Беше ясно и защо. На Хал му трябваха пари.

Едно време Самюъл се държеше с Хал като добър чичо. Знаеше колко е страдало момчето от лошото отношение на баща си и правеше всичко възможно, за да запълни празнината — не забравяше рождените дни на Хал, водеше го с нас на театър или на образователни посещения в музеите. От време на време ревнувах, че се налага да споделям вниманието на брат си с Хал. И ето как ни се бе отплатило копелето!

Мисълта за кражбата на Хал отново ме потопи в мрачно настроение. Напомни ми болезнено колко много бях загубил за толкова кратко време. Кабинетът на Самюъл излъчваше кротката атмосфера на заключено и изоставено място. Долових лек мирис на тютюн, който идваше от колекцията лули на полицата. Отсъствието му тегнеше осезаемо върху стаята. Когато посегнах да оставя личната карта на мястото й, погледът ми падна върху рамкирания акварел на бюрото му — единственото нещо, останало от фамилната му къща в Гърция. Майка му, която загинала, когато нацистите опожарили селото им, я беше нарисувала много умело. Дала я на местен човек да поправи рамката и работилничката му оцеляла в пламъците. Когато Самюъл посетил селото, години след края на войната, прибрал и картината.

Искаше ми се да върна часовника назад до дните преди катастрофата; да чуя как брат ми влиза през входната врата по ежедневния си обичай — с вестник „Таймс“, сгънат под мишница, и торба със закуска и две кафета с мляко в ръце. Всяка неделя се редувахме да купуваме закуската. Една седмица той отиваше до „Кац“ и взимаше салам и квадратни картофени книшове. На следващата бе мой ред да ида до „Мъри“ за пресни бейгъли със сьомга от Нова Скотия.

Самюъл обожаваше да ходи в „Кац“, и то не само заради храната. Тези разходки му даваха възможност да се разходи из Лоуър Ийст Сайд — първото място в Ню Йорк, където беше пристигнал, след като едно семейство му беше дало пари да замине за Америка след войната. Обичаше старите блокове от червени тухли, които сега бързо отстъпваха пред модерните кооперации, улиците, където, притиснати едно до друго, се кипреха магазинчета за намалени стоки, над които висяха телеграфни жици, оплетени като спагети.

Така ми се искаше тези мисли да изчезнат. За пръв път в живота си желаех да бъда като всички останали. Да вземам метрото, за да отида на скучната си работа. Да превивам гръб, за да си плащам ипотеката. Да пия една-две бири с приятели вечер. Да бъда който и да е — само не себе си.

Винаги можех да разчитам на брат си като котва, която ме държеше на място по време на бурите, които бушуваха из живота ми. Извиках образа му в главата си — дребен на ръст, заякнал от десетилетията борба с коравата земя, която бе негова професия. Кожата му бе обветрена, а в очите му винаги блестеше добро настроение. Беше предпазлив и точен, а умът му режеше като бръснач. Пълна противоположност на клишето за разсеяния професор.

Припомних си отминалите летни вечери, които прекарвахме у дома. Самюъл пафкаше лулата си, а аз весело играех с малкото си влакче, като използвах желязната решетка на балкона вместо релси. Според приятелите ми склонността ми да се изхвърлям идвала от това, че нямах баща. Самюъл отсъстваше твърде често, за да играе тази роля. Но напоследък бях стигнал до различен извод. В моите очи той винаги изглеждаше нещо като бог. А с бог не може да сравниш нищо друго. Мисля, че ми беше ясно какво е баща ти да е прочут човек, световноизвестна рок звезда или спортен герой. Светлината, която синовете на тези хора хвърлят върху света, винаги е слаба като стара електрическа крушка в сравнение с тази на бащите.

Когато бях по-млад, често чувах думата светец. „Брат ти е истински светец за това, че те прибра, да знаеш — ми казваха хората. — Ти си му роднина, да, но той не беше длъжен да прави това.“ Един от директорите на частното училище, в което ходех, веднъж рече:

— Прощавам ти от уважение към твоя брат. Този човек трябва да има търпението на светец.

Сега, когато бях по-възрастен, мислех по-ясно и не действах под напора на момента, ми се наложи да се изправя лице в лице с невероятния си талант за саморазрушение. Самюъл винаги се опитваше да вижда доброто в мен. „Такъв си си ти — казваше, след като замиташе след някоя от моите пакости. — Малък си; още не си открил житейския си път. Ти имаш смел характер, Джон. Често ми се иска да приличах на теб.“

Това, че Самюъл бе загинал по моя вина, бе факт, за който не можех да издържа да мисля дълго. Дали някой наистина бе изблъскал колата ми, или въображението ми играеше номера? Не бях в състояние да обвиня останалия свят. Нека болката изгризеше дупка в сърцето ми. Това заслужавах.

Разтърсих се мислено и се опитах да се съсредоточа върху новия проблем. Какъв беше предметът, който липсваше? Можеше да идва само от Ирак. Последния път, когато бях разговарял със Самюъл, той ми беше казал, че възстановяват откраднати експонати. Но ако беше взел нещо временно, за да го опази от крадците, защо просто не го беше върнал? Не можеше да е прочутата шумерска ваза^[1]. Тя беше подхвърлена в музея от трима мъже в кола. Била счупена на четиринадесет парчета, но можеше да бъде реставрирана. В нашия занаят бе добре известно, че крадците чупеха предметите и ги пращаха по пощата към Европа или Щатите къс по къс, като накрая ги залепваха. Изчезналият артефакт не беше и лирата от Ур. Тя бе унищожена по време на грабежите, макар че великолепната златна телешка глава, която красеше резонатора й, преди това е била махната и поставена в сейф.

Щом Самюъл бе поел огромния риск да донесе някаква реликва чак тук, значи ставаше дума за нещо наистина много скъпо. Цената на месопотамските артефакти варираше от няколко хиляди до милиони долари, в зависимост от това колко запазени бяха и какви надписи имаше върху тях. Макар че грабежите бяха приключили, по някаква причина този предмет сигурно беше още под заплаха, иначе Самюъл щеше да го върне. Започнах да отхвърлям възможните варианти за вида на този предмет, но стигнах до извода, че от Ирак липсват още поне петнадесет големи и близо десет хиляди малки произведения на древното изкуство — цилиндрични печати, бижута, статуетки. Липсваше скъпоценният лъв от град Нимруд — релеф от слонова кост от 850 г. пр.н.е., както и една изключителна медна глава на римската богиня на победата, открита в руините, останали от партските племена в Хатра^[2]. Дали не беше спасил някой от тези предмети?

По време на един от последните ни разговори по телефона, преди да си дойде у дома, Самюъл ми беше разказал за разграбването на музея. „Можеше и по-лошо да бъде — каза ми той. — За щастие служителите от музея се бяха сетили да опразнят няколко галерии предварително и да скрият стотици експонати. Американският разследващ екип, който дойде по-късно, се справи чудесно. Наложиха политика да не задават въпроси за върнатите предмети и седмици наред съобщаваха за това по пазарите и джамиите. Резултатите са много добри, но бледнеят пред мащаба на загубите.“

Но защо, щом служителите бяха скрили много от ценните предмети, Самюъл бе решил да вземе един от тях? Нямаше как да разбера мотива на брат си, докато не съберях повече информация. Когато разговаряхме за разграбването на музея, той просто беше рухнал и се разплака по телефона. А да пожертва убежденията си, за да запази един краден предмет, сигурно го е побърквало.

Домашният телефон звънна. Много малко хора имаха номера, а още по-малко го използваха.

— Джон Медисън.

— Джон, обажда се Анди Стайн. Как си?

— Доста ми се струпа. Благодаря, че ми се обаждаш в неделя, Анди.

— Няма проблем. Слушай, знаеш, че се занимавам с търговски дела и не мога да ти помогна с твоя… въпрос, но имам връзка с един криминален адвокат, Джоузеф Резник. Един от най-добрите е. Разказах му накратко за проблема ти. Трябва да говориш с него колкото се може по-скоро.

— Разбира се. Как да го намеря? — Записах си телефона на човека, както и имейла, който Анди ми продиктува.

— А, и още нещо. Не е от евтините.

— За какви суми говорим?

— Не мога да кажа точно. Положението е сложно, нали? Като начало ще поиска да подпишете договор.

— Според теб колко ще ме обръсне?

— Поне два бона.

Имах пет кредитни карти. Само в едната бе останало още нещо, и то не много. Идея си нямах откъде щях да взема парите. Работата ми беше на ръба на пропастта и точно в момента буквално бях заплашен от фалит. Едно време Самюъл винаги ме бе подкрепял с удоволствие, но сега тази подкрепа я нямаше, поне докато не се уредеше въпросът с имуществото му.

— Имаш ли някаква представа кога ще се изясни въпросът с наследството на Самюъл?

— При тези обстоятелства? Ако се докаже вина при катастрофата, тогава не знам. Не се занимавам с наследства, но може да се наложи да почакаш доста време.

Интеркомът забръмча точно когато оставях слушалката. Беше Амир, който ми съобщи, че един куриер току-що е донесъл за мен някакъв плик и че той ще ми го качи горе.

— Изненадан съм, че си още тук — казах аз, когато му отворих вратата.

Амир наистина изглеждаше скапан.

— Човекът от дневната смяна страшно закъсня, така че нямах избор. Исках да ви донеса това, преди да си тръгна. — Подаде ми обикновен бял плик за бизнес писма, на който бяха напечатани името и адресът ми.

— Кой го донесе?

— Някакво куриерче с колело. Много съжалявам, но си тръгна толкова бързо, че не можах дори да го помоля да ми се разпише.

Благодарих му и той си тръгна. В плика намерих флашка, увита в пукащ целофан. Нямаше знак за подателя. Включих лаптопа си и вкарах устройството в порта. На екрана се отвори страница.

„Здрасти, Джон!

Приеми това писмо като своеобразна карта на съкровище. Поръчах на адвокатите си да ти изпратят това, в случай че нещо стане с мен.

Вероятно вече си разбрал, че се сдобих с предмет от изключителна ценност — новоасирийска каменна плоча от 7-ми век преди новата ера с гравирано на нея клиновидно писмо. Оказа се, че това е прочуто библейско предсказание. Използвам думата «сдобих се» доста свободно. Всъщност предметът принадлежеше на Самюъл.

Според мен ти не го заслужаваше.

Реших да го продам и да прибера парите. Когато получих обещаваща оферта, започнах преговори. Възможността да получа такава сума, каквато ми предлагаха, замъгли преценката ми. Съвсем непредпазливо разкрих самоличността си. Сега знам, че фактът, че съществуването на предмета ми е известно, ме обрече на смърт.

Когато за първи път разбрах, че ме грози опасност, измислих тази малка игра. Ако разгадаеш загадките в правилната последователност, ще намериш гравюрата.

Може би ще се запиташ защо съм променил намерението си да ти я дам? Нима не си последният човек, комуто бих избрал да я завещая? Отдай тази промяна на донкихотовската ми природа. Всеки път, когато се сблъскаш с една от загадките ми, се заслушай внимателно и ще чуеш как ти се смея от Оня свят.

Противниците ти в тази игра са много хитри. Вече усещам как затягат кръга около мен. Петима са и с ужас разбирам, че може и да спечелят. Успокоява ме единствено съзнанието, че и теб те чака моята съдба.

Дали с времето ще научиш кои са? Малка е вероятността да успееш, но ако това се случи, дали алчността ти ще надделее, или ще постъпиш достойно и ще върнеш гравюрата? Струва ми се, че не притежаваш инстинктите на джентълмен и ще избереш онзи път, от който ще получиш най-голяма облага.

Чувствай се в правото си да ме обориш…

Хал“

Взирах се в екрана с отворена уста. Точка за Даян Чен. Ето го тайното послание.

Предателството на Хал бе много по-дълбоко, отколкото бях предполагал. Тук изобщо не ставаше въпрос за Самюъл. Мишената на Хал бях самият аз. Той се беше почувствал в опасност и нарочно бе насъскал враговете си по следите ми, при това с истинска наслада. Мразех да ме манипулират така.

Почувствах мимолетна надежда, когато ми хрумна мисълта, че може да е станал жертва на измама. Но заради тази гравюра го бяха убили, така че враговете му очевидно вярваха, че предметът не е фалшификат. Колко жалък начин да пропилее последните дни от живота си — да ми залага такъв зловещ капан!

За повечето хора чуждата кокошка винаги е по-хубава. Хал ми беше завиждал. Така и не беше разбрал колко самотен се чувствах, когато Самюъл заминаваше задълго по работа. А Хал беше умно момче, което мразеше да се самоизтъква и не можеше да излезе на глава с баща си. Питър желаеше син мъжкар, а вместо това се бе сдобил със срамежливо, интровертно дете. След един особено унизителен сблъсък с него, Хал се беше обърнал срещу мен. „Той каза, че му се искало ти да си му син, а не жалко хлапе като мен.“ Възмущението му се беше трупало през всичките тези години.

И сега Хал искаше висока цена за него.

Когато отново погледнах към екрана, писмото беше изчезнало и на негово място се бе появила нова страница, на която видях първата стъпка от играта на Хал.

Обичах игрите, но вроденото ми нетърпение не ме правеше добър стратег, а и мразех да губя. Хал беше онзи, който се увличаше от интригите и сблъсъка на умове. Беше наясно, че по този начин ме поставя в неизгодна позиция. Колкото повече изучавах загадката, толкова повече се вбесявах.

Това събуди поредният спомен от детството ни. Ние не можехме просто да си играем на криеница като обикновените хлапета. Хал настояваше да си измисляме заплетени игри — игри, в които знаеше, че е по-силният от двамата. Веднъж бе работил цяла една сутрин, за да измисли игра на златотърсачи.

Нишката водеше към тавана на къщата му, където според думите му ме чакаше банкнота от двайсет долара, стига само да успеех да разчета знаците. Но накрая ме очакваха не пари, а разложеното тяло на една мъртва мишка. Хал се бе смял с цяло гърло, когато я намерих.

След като в продължение на минута разглеждах кръстословицата, осъзнах, че няма да ми е толкова лесно да я реша. Затова изместих вниманието си към артефакта. Описанието на Хал не ми даваше възможност да разбера веднага за какво става въпрос, но си струваше да се разтърся в мрежата и да видя дали ще открия някаква информация. Базата данни за откраднати предмети на изкуството на Интерпол — регистърът за загуби в сферата на изкуството, както и програмата за кражби на предмети на изкуството на ФБР бяха обичайни инструменти на търговците в моя бранш. Познавах един дилър с лоша репутация, който редовно следеше тези източници, за да разбере колко „горещ“ е някой предмет, преди да си опари ръцете с него. Ако го намереше в списъците, утрояваше комисионата си.

Нищо в базата на Интерпол не наподобяваше дори малко описанието на липсваща новоасирийска гравюра. Не бях изненадан, защото след изгарянето на архивите на Багдадския музей дори на най-големите полицейски агенции щеше да им трябва доста време, за да документират липсите. ФБР бяха описали някои от най-важните изчезнали предмети. Както и очаквах, сред първите десет беше гравираната плочка, изобразяваща лъв, който разкъсва нубиец — изумително произведение на изкуството^[3]. В този списък обаче също нямаше и следа от предмета, който търсех.

Хвърлих поглед на часовника си и осъзнах, че трябва веднага да тръгвам, за да успея за срещата с детектива. Дали трябваше да взема писмото и да му го покажа? Нямах доказателства, че бе написано от Хал, и той можеше да реши, че си измислям цялата история. Реших да принтирам кръстословицата. Напъхах листа в джоба на панталоните си с мисълта, че мога да се позанимавам с него, ако човекът закъснееше. Свалих файла на Хал в блекберито си и сложих флашката в нов плик, който надписах с името си.

Така ми остана само още една спешна задача.

Нина, собственичката на отсрещния апартамент, често наглеждаше дома ни, докато със Самюъл ни нямаше — поливаше цветята и проверяваше климатиците. Вероятно в неделя сутринта още си беше у дома.

На лицето й се появи въпросителна усмивка, когато се появих с молбата да пази надписания плик. Не беше най-доброто решение, но в момента нямах време за друго. Тя натисна хартията с пръсти.

— Това не е личният ти запас от наркотици, нали? Едва ли би ми го дал. — Разтърси леко плика. — Ще надникна, да знаеш.

— Това са откраднати бижута. Двайсеткаратови диаманти. Струват цяло състояние.

— А, тогава няма проблеми. — Тя се разсмя и обеща да пази пакета. — Не си забравил за довечера, нали?

Изгледах я тъпо.

— Извинявай, Нина, но имах тежко денонощие. Припомни ми, моля те.

— За купона ми. Твърде дълго висиш в апартамента си. Добре ще ти дойде малко светски живот.

— А, вярно. Не знам дали ще мога. Изникна нещо. Но ще се опитам! — Благодарих й и се запътих към асансьора.

 

 

След като близо час чаках в Десето районно управление на полицията, едно униформено ченге най-сетне ме извика и ме отведе по коридора до бюрото на някаква чиновничка. Нямаше и следа от детектив Джентил. Ченгето ме преджоби и размаха някаква пръчка край тялото ми. Когато чиновничката започна да задава въпроси, за да обнови старото ми досие, аз протестирах.

— Джентил нареди това, господине — беше единственият отговор, който получих. Тя ми направи още една снимка и потвърди цвета на очите ми, височината и теглото ми. Изтъкнах й, че очите ми не са променили цвета си през последните четиринадесет години, и й споменах, че една жена веднъж ги оприличи на тъмно кадифе.

Чиновничката се начумери и ме погледна над очилата си. После отново сведе глава и записа „кафяви“.

— Обаче изглеждате по-добре с брада — добави. — На шофьорската ви книжка името ви е изписано като Мадак. На кредитната ви карта пише Медисън. Каква е причината за тази разлика?

— По закон името ми е такова, каквото е на шофьорската книжка. Турско е. Брат ми го смени на Медисън, когато пристигнах в Америка.

— Нарекъл ви е на американски президент, а? — Тя повдигна рамене чак до ушите си и после ги отпусна. Не разбрах дали облекчава напрежението си, или иска да ми каже, че не всичко й е ясно. — Значи правилният вариант е този от шофьорската ви книжка?

— Точно така.

— А малкото ви име е Джонатан?

— Да.

— А второто име? К-е-н-а-й-т. Така ли е?

— Да. Всъщност това е турското ми малко име. Произнася се Кенити.

— Ако ви бях майка, щях да се спра на Кен. — Тя се изкиска, сякаш бе казала най-великата шега на света.

Направих се, че не съм я чул.

Униформеното ченге, Върнън, ме поведе към стая за разпити, оборудвана със стара метална маса и столове, бели стени с цвета на стари яйчени черупки и евтин сив мокет. В стаята беше кучи студ заради надутия на максимум климатик и миришеше леко на цигарен дим. Предположих, че мястото е някаква зона със собствени закони, като Ватикана например.

Върнън излезе от стаята, заключи вратата и се облегна на нея. През релефното стъкло виждах размазаните очертания на ризата му. Можех да забележа преминаващите през коридора хора и да чувам думите, които разменяха помежду си. Освен всичко друго, научих, че прякорът на детектив Джентил е Гениталия и че това име не се употребява с топла приятелска шеговитост.

Идването ми тук се беше оказало много лош ход. Дотук с добрите намерения. Дали нямаше да се опитат някак да ми припишат смъртта на Хал? Прекарах остатъка от времето, репетирайки историята, която щях да им разкажа. Опитвах се да се уверя, че в нея няма празнини и несъответствия. Искаше ми се да им кажа за Ериния и горилата й, без да признавам, че съм избягал от местопрестъплението.

Когато вратата най-сетне се отвори, в стаята влязоха двама следователи. Върнън кимна на първия.

— Лейтенант Джентил! — И затвори вратата, като се облегна на нея, но този път от вътрешната страна. Джентил и другият мъж се настаниха на столовете срещу мен и плеснаха папките си на плота.

Джентил си поигра с копчетата на записващото устройство и го включи. След това обяви часа, датата и участниците в разпита. Вторият мъж се наричаше Луис Перес и също беше детектив.

В младежките си години Джентил би могъл да бъде защитник в професионален футболен отбор. Може би сакото му беше твърде тясно, но мускулите му изпъкваха и изпъваха плата до скъсване. По бузите му имаше белези от шарка, а косата му бе остригана до черепа и бяла като сняг. Носеше „Ролекс“ серия „Челини Класик“ и сребърен пръстен на кутрето. Изглеждаше на около шейсет. Доста стар за ченге. Впи поглед в мен. Перес прелисти документите в папката си, без да дава вид, че ме е видял.

Една цивилна служителка влезе с кана, пълна с леденостудена вода, и няколко чаши. Остави ги пред детективите, сложи каната на масата и излезе.

— Добре — каза Джентил. — Да започваме. Разкажете ни какво се случи.

Повдигна вежди, взря се в мен и издаде напред брадичка подобно на борец, който се кани да приложи първата си хватка.

— Преди да започнем, искам да изтъкна, че дойдох тук по своя воля. Защо се държите с мен като с престъпник?

— Просто се опитваме да съберем фактите, г-н Медисън. Един човек е мъртъв. Нека чуем какво имате да кажете.

Отношението му не ме изпълваше с увереност.

— Добре. Дойдох, защото една жена, която срещнах на купона на Хал, нарочно му инжектира голяма доза висококачествен хероин. Чух как тя и още един мъж се карат с него, когато си тръгвах.

— Така ли? И в колко часа беше това?

— Около полунощ. Отидох право в един клуб. Можете да проверите, ако искате.

Знаех, че Даян ще ми пази гърба и че алибито ще ги принуди да ме отхвърлят като заподозрян за убийството. Казах им името на бара и как да се свържат с Даян. Джентил записа нещо на лист от тефтер и го подаде на Перес, който излезе от стаята. Молех се Даян вече да е отишла на работа.

Джентил продължи:

— Можете ли да идентифицирате тези хора?

— Името на жената беше Ериния, но не знам фамилията й. Красива, на около двадесет и осем години, добре сложена, може би около метър и седемдесет и пет. Мъжът, който беше с нея, бе около два метра и много едър.

Джентил прокара длан по челото си. Потеше се, въпреки че в стаята беше студено. Лицето му имаше цвета на сурово месо.

— Колин Рийд ни каза за такава жена. Твърдеше, че си е тръгнала от партито преди него.

Естествено, че жененият Рийд ще каже така, вместо да си признае, че е искал да я забие.

— И да си е тръгнала, по-късно се е върнала. Видях я там.

Детективът записа още нещо в тефтера си, но не можех да разбера дали вярва на историята ми.

— Върнахте ли се към работата си? Как се е сдобил Вандерлин с наркотиците?

— Проверете в папката си. Знаете, че никога не съм се занимавал с опиати.

Джентил се престори, че отваря папката — пълна глупост, защото със сигурност беше прочел всичко, преди да дойде. Въпреки това прелисти няколко страници.

— Осъждан за едра кражба четвърта степен през 1989 г., продажба на марихуана. През 1990 г. обвинен в трета степен криминална продажба на контролирани вещества — двадесет и два грама кокаин. От това сте успели да се измъкнете. Може би просто защото сте завършили университета.

— Това беше в буйната ми младост. Бях още дете. Отдавна съм обърнал гръб на всичко това. Пък и тези количества бяха нищожни.

— Какви бяха отношенията ви с Вандерлин?

Преди двадесет и четири часа лесно щях да отговоря на този въпрос. Приятелството ни наистина бе преминало през трудни моменти, но сега бях открил бездни от огорчение, трупано от Хал към мен, за които не бях и подозирал. Въпреки това отговорих кратко:

— Брат ми и баща му бяха приятели. Отраснали сме заедно.

— Говорите за брат си Самюъл Дякос и бащата на Хал Питър Вандерлин.

— Да. Самюъл беше мой полубрат — четиридесет години по-възрастен от мен. Беше ми повече като баща.

— Защо фамилиите ви са различни?

— Дълга история.

— Аз имам време.

— Самюъл и аз имаме един и същи баща — боец от съпротивата във Втората световна война, член на гръцката националноосвободителна армия. Той и Самюъл са били заловени от нацистите, които ги пратили в трудов лагер. Когато ръководителите на лагера научили, че баща ми е златар, го изпратили в компанията за претопяване на метали „Дойче Голд Унд Зилбершайдеанщалт“. Бил принуден да сортира купища бижута, откраднати от затворниците, и да оценява стойността им.

— Очевидно баща ви е оцелял.

— Да. Един ден открил сред бижутата пръстена, който сам бил направил за Самюъл. Решил, че синът му е мъртъв. Тъй като от семейството му не бил останал никой, след края на войната избягал и потърсил убежище в Турция, понеже гръцкият режим преследвал левите. Запазил истинското си име в тайна и го сменил с турско — Мадак. Години по-късно се оженил отново и му се родил втори син — аз. А в това време Самюъл търсил баща си. Когато най-сетне научил, че родителите ми са загинали при срутване на мина, причинено от земетресение, веднага заминал за Турция и ме отвел със себе си.

— О, вярно. Вие сте бедното турско сираче. Самюъл Дякос ви е имал за нещо повече от собствен син. А вие сте се отплатили за щедростта му, като сте го убили.

Стаята изведнъж почервеня. Огромният запас вина, който носех в себе си след смъртта на Самюъл, изригна като сляп гняв. Понечих да стана, но униформеното ченге прибяга около масата и впи пръсти във врата ми. Бях на път да припадна, когато чух думите на Джентил:

— Добре, Върн, остави го. Дай му няколко минути да се успокои. — Полицаят ме пусна, но остана зад гърба ми.

Джентил наля вода в чашата си и отпи. Изглеждаше доволен от последния си ход.

— Изнесохте ли нещо от къщата на Вандерлин, когато си тръгвахте от празненството?

— Не. — Зачудих се защо ме пита това.

— Колин Рийд ни каза, че ви е чул да се карате с Вандерлин. За какво беше спорът?

— Хал ми дължеше пари. Каза ми, че не може да ги върне.

— Значи си взехте дължимото по друг начин, така ли? Взехте остатъка от хероина?

— Разбира се, че не.

Джентил затвори с трясък папката си.

— Господин Медисън, имаме ясни доказателства, че Вандерлин е починал от свръхдоза наркотици, които е приел без чужда помощ. Тази информация вече беше обнародвана. Това, което ни интересува, е как се е сдобил с наркотика.

— Вижте, това е просто страничен въпрос. Жената, за която ви разказах, търсеше нещо, което Хал Вандерлин е откраднал от брат ми — една неоасирийска гравюра, вероятно донесена от Ирак. А тя струва много пари.

— Бихте ли превели това на разбираем език за нас, обикновените хора, моля?

— Става въпрос за каменна гравюра, изработена в периода, когато Асирийската империя е била в разцвета си. Между 800 и 612 г. пр.н.е.

— Благодаря ви, професоре. Вие сте продавали колекционерски артефакти, предмети на изкуството, през последните седем години. Нали така?

— Горе-долу толкова.

— Приличен бизнес, а?

— Горе-долу. Понякога ти потръгва, понякога не успяваш. Всичко зависи от контактите, от връзките.

— И откъде идват вашите връзки?

— В началото — от Самюъл. Той беше археолог и бе изучавал историята на Асирия. Познаваше този свят — дилърите, професорите, музейните бюрократи. Но сега съм си изградил собствена мрежа от клиенти. През последните две години не ми се налагаше да разчитам толкова на него.

— Наблягахте ли на предмети от Близкия изток в работата си?

— В началото да, защото това беше специалността на Самюъл. Оттогава обаче разширих обхвата си. Търгувал съм ренесансово изкуство и, разбира се, колекцията на Питър Вандерлин.

— Значи талантите ви са доста обширни. Вероятно прекрасно познавате изкуството, за да можете да покриете толкова различни периоди.

Фалшив комплимент, помислих си, нарочно ми го каза.

— Знам много за Близкия изток, защото израснах с експерт по тези култури. Що се отнася до останалото, там не съм толкова добър. Специалността ми са продажбите. Аз съм брокер. За мен важното е да опозная добре клиентите си и техните мечти. Колкото до самите предмети, експертно мнение винаги може да се купи.

Джентил помълча и пак погледна в папката.

— Така сте направили с Мадоната от Ливорно, нали?

— Там постигнахме извънсъдебно споразумение, както съм убеден, че знаете. Собственикът продаваше фалшификат. Аз нямах нищо общо.

Столът на детектива изскърца, когато той се облегна.

— Предполагам, че и експертът ви се е объркал?

— Дори големите търговски къщи правят грешки.

Вратата се отвори. Луис Перес влезе и седна. Наведе се към Джентил и му прошепна нещо. Той кимна и продължи разпита.

— Предполагам, че познавате много едри колекционери. Склонни ли са някои от тях да прекрачат границата на закона, за да се сдобият с нещо, за което копнеят?

— Искате да кажете крадци на изкуство, които изпълняват поръчки за мултимилионери с тайни стаички, пълни с крадени картини на Шагал и Пикасо? Това е само мит.

Джентил вдигна вежди.

— Сериозно?

— Не разбирате психологията на колекционера. Цялата идея е да се фука с придобивките си, а не да ги крие. В 99% от случаите крадците на изкуство са безмозъчни глупаци. Крадат и после разбират, че не могат да направят нищо с откраднатото, тъй като всичко е отлично документирано.

Виждах, че лицето на Джентил изразява съмнение.

— Това май не ги кара да спрат да опитват.

— Повечето откраднати вещи преминават през криминалните мрежи като гаранция за нещо или за пране на пари. Голямата печалба пада от откупите. Застрахователните компании предпочитат да си затворят очите и да платят откуп, отколкото да се изръсят за цялата стойност на предмета. Една картина на Рембранд бе открадната цели четири пъти. Що се отнася до антиките, там е различно. Произходът им се доказва много по-трудно. И е много по-лесно да се измисли някакъв фалшив произход. Може също така да се направи обратна реставрация.

— Какво е това? — попита Джентил.

— Експертите правят оригиналите да изглеждат като фалшификати. Дори да са маркирани с номера, те лесно се изтриват. Става въпрос за печалби от милиарди долари годишно по цял свят. Това са чудовищни пари. Самюъл често се натъкваше на предмети, изложени за продажба, за които знаеше, че са били откраднати, но не можеше да направи нищо, защото нямаше доказателства. Това го влудяваше. Истината е, че пазарите на антики разчитат изцяло на краденото. Освен препродажбите, единственият източник на нови екземпляри е грабежът.

— Наистина ли всичко става така открито? — попита детективът. Въпросът му ми се видя сериозен. Може би се беше отказал да ми залага капани.

— Обикновено крадените вещи минават през малки аукционни къщи, които не придирят толкова. Липсващият предмет, за който ви казах, вероятно е от древния град Ниневия. — Джентил кимна, но подозирах, че знае за Ниневия толкова, колкото и за предназначението на първата вилица на кралски банкет.

Насочи показалеца си към мен като прокурор.

— Господин Вандерлин професор ли беше?

— Изнасяше лекции по философия на непълен работен ден.

— Значи не е бил вещ в препродажбата на музейни експонати?

— Не.

— Споменахте, че сте му помагали в разпродаването на колекцията на баща му, така ли е?

— Да.

— Бащата на Вандерлин е още жив. Имаше ли синът му правото да извършва продажбите?

— Имаше пълномощно. Питър е болен от Алцхаймер.

— Значи ми казвате, че след като задоволително сте му помогнали да се отърве от цялата колекция на баща му, той не ви е потърсил за новия предмет?

— Да, вече ви казах. Преди всичко той го е откраднал от брат ми.

Джентил затвори очи, сякаш за да размисли над думите ми. Накрая постави едрите си, тлъсти длани на плота и стана. Столът му почти се преобърна, когато го бутна назад. Дойде от моята страна на масата и се надвеси над мен така, че добре да почувствам мощта на масивното му тяло. Усещах закуската от бекон и яйца в дъха му.

— Хайде да се върнем на миналата вечер. Казахте, че сте се сбогувал с Хал Вандерлин около полунощ и оттам сте отишли на бар, така ли?

Накъде биеше? Защо променяше темата и отново се връщахме към свръхдозата? Погледнах към Перес. Най-сетне се беше събудил и се пулеше в мен.

— Странно. Защото Даян Чен казва, че не сте се появили чак до два сутринта. Попълнете празнината, ако обичате.

Бяха разиграли цялата комедия прекрасно. Бяха навивали въжето, докато аз бъбрех за крадени вещи, и бях паднал право в устата на лъва.

На устата на Джентил се появи първата искрена усмивка, откак се бяхме срещнали. Известно време успявах да се боря с тях и твърдях, че Даян е объркала часовете, но те бяха по-хитри от мен. Накрая им казах, че съм се върнал след обаждането на Хал и съм открил тялото му. След като Ериния и компаньонът й ме бяха заплашили, бях побягнал от страх за живота си.

Както можеше да се предположи, Джентил бе следвал най-простата нишка с презумпцията, че съм доставял дрога на Хал и съм измислил историята за Ериния и липсващата гравюра като прикритие. Обаче нямаше доказателство за това — само силни съмнения. Накрая не можеше повече да ме задържа.

Когато се изправих, той каза с рязък тон:

— Господин Медисън, разследването на автомобилната ви катастрофа още е в ход. И ако установим, че сте доставяли хероин на Хал Вандерлин, това ще ви донесе поне обвинение в убийство по невнимание. Не предприемайте дълги пътувания. Не искам да чувам, че продавате стоките си на някой бразилски плаж.

Бях дошъл в полицията с мисълта за една жена — Ериния. Сега обаче не можех да изкарам от мислите си друга — Даян Чен. Какво ми беше предсказала тя? Предателство. Врачката бе изпълнила собственото си пророчество.