Башак Саян
Страх от обвързване (3)

3.

Истанбул, януари 2010

Тъмнината на нощта бе на път да се превърне в светлината на деня. Навън духаше силен вятър. Клоните на големите дървета, оголени от листата, зловещо тропаха по прозореца. Светкавици разцепваха на две небето, последвани от страшен тътен. Дъждовните капки удряха по стъклата на прозорците.

Джем се опита да отвори очи. Ужасен страх го накара да настръхне. През последните двайсет години този страх никога не го напускаше. Този път имаше чувството, че умира.

Помисли за времето, когато години наред изживяваше този момент. Непрекъснато търсеше лекарства поради страха, който го разяждаше. Всички казваха, че с годините лекарствата унищожават мозъчните клетки, но той бе на петдесет и две и помнеше всичко до най-малките подробности. Де да беше така, помисли си, де да беше така, че тези проклети лекарства поне това да можеха да направят и благодарение на тях да се отърве от някои спомени.

В такива моменти незабавно взимаше по едно от розовите хапчета и след пет-десет минути всичко приемаше стария си вид. Опита се да се успокои. „Това не е истина, ела на себе си“ — си каза. Но този път беше различно. Сърцето му като че не само се свиваше, но и спираше като дефектна навита играчка. Обърна глава към големия прозорец. През плътните тъмни завеси проникваше светлосиня дневна светлина. Погледът му се плъзна върху нощното шкафче до леглото. Толкова се страхуваше, че беше оставил хапчетата из цялата къща. Вадеше хапчетата от джобовете на саката, от чекмеджетата.

„Това е само пристъп на паника, обикновена паника“ — си каза, опита да се протегне към нощното шкафче, като правеше опити да се успокои. Но не можеше да помръдне. Времето сякаш беше спряло. Чувстваше всяка секунда като равна на един цял живот. По някакъв начин беше наясно с всичко. Даже с всичко, което досега не беше забелязвал.

Към трополенето на дъждовните капки, които сякаш изпълняваха непозната мелодия, през определени интервали се прибавяше и съпроводът на клоните на дърветата.

Никога досега не бе чувал така силно разкошния старинен часовник на стената. Беше като в кадър от филм, филм за един мъж, който прекарва последните си минути сам, в една празна къща… Долавяше дори звука на капките вода в банята до спалнята. В главата му отекваха стъпките на уличния чистач, който в ранни зори се опитваше да избяга от дъжда, или тези на бездомника.

Пое дълбоко дъх. Милиони пъти бе изживял това стягане и невъзможността да си поеме дъх. И този път ще премине. Изведнъж се сети за лекаря си. Замисли се върху думите му. „Продължавай да взимаш лекарствата си, няма проблем“, които произнасяше, като мигаше с малките си очички зад кръглите очила. Обхвана го гняв. Щеше да го напсува, ако в този момент се появеше пред него. Лекарствата може би бяха облекчили кризите, но по никакъв начин не бяха ги прекъснали. Двайсет години постоянно имаше пристъпи на паника. Дълги двайсет години.

Изведнъж пред очите му се появи едно момче, което гледа през прозореца навън и плаче. Не можа да разбере видение ли е или е действителност. Очите на момчето бяха тъжни, като че очакваха зад мокрото от дъжда стъкло някого, който никога няма да дойде. Искаше му се да се протегне и да докосне тези сълзи, да каже на детето да не плаче.

Изведнъж момчето спря да плаче, изтри сълзите си и с бавни крачки се изгуби в дълъг, тъмен тунел. Веднага след това Джем, като че се намираше в космическа совалка, мина от другата страна на тунела и започна да чака момчето. Когато пристъпи навън, излязлото от тунела момче беше пораснало. Онзи боязлив, тъжен израз бе изчезнал. Момчето се бе превърнало в самоуверен млад мъж. Смело направи няколко крачки. Беше скрил ръце зад гърба си. Защо? Какво криеше в ръцете си? Погледите им се срещнаха и Джем вътрешно настръхна. В очите на младия мъж забеляза огромна тъга — резултат от съдбовната следа, която оставят онези, чието място никога не може да се запълни.

Младият мъж още веднъж се обърна и погледна назад, в очите му пак имаше онзи познат тъжен израз. В същия момент Джем видя ръцете му. Като че ли се опитваше да скрие старинен пръстен със зелен камък. Джем се опита да си спомни къде е този пръстен. Младежът се отдалечи с бързи стъпки и си отиде. Джем дочу един глас, който идваше отдалеч. „Не отивай“ — казваше гласът.

„Не мога да ти кажа остани, но въпреки това не отивай! Кажи ми поне една причина! Толкова време аз живях само заради това! Единственото, което ми дава сили да живея, е надеждата!“

Джем се разтрепери. Познаваше този глас, но не си спомняше откъде. Огледа се, наоколо нямаше никой. Болката се усили, след като чу гласа. Почувства дълбоко угризение на съвестта, което много често се опитваше да забрави.

Събра цялата си сила. Трябваше колкото се може по-скоро да се добере до тези проклети хапчета. Да, ще успее, ако се понапъне още малко. Направи опит да се плъзне бавно към шкафчето и да се протегне… Да… готово… ето, сега ще ги вземе… Ръцете му трепереха. Тялото му като че ли вече отказваше да приема команди. Опита се да спре треперенето, но не се получаваше, дявол да го вземе! Най-сетне пръстите му докоснаха кутийката с розовите хапчета, тъкмо я поемаше… когато всичко стана съвсем бяло. Отначало се спусна тъмнозеленикава тъмнина, след нея безкрайна белота… Хапчетата се разпиляха по пода…

Болниците притежават атмосфера и миризми, които отнемат оптимизма на човека, плашат го. Дори най-луксозната болнична стая е потискаща. В коридорите, където миризмата на лекарствата се смесва с тази на препаратите за дезинфекция, ще усетите и миризмата на страха, който се е настанил под кожата на хората. Страхът от болестите.

Всеки човек, който поради болест и старост лежи сам или до някого в малките, прилични една на друга стаички, непременно ще си мисли за смъртта. Ще си каже, че е дошла прекалено рано.

Самотата в последните минути ще бъде още по-трудна, отколкото в живота, на онези, които си нямат никого. Чувството, че напразно е живял, че си няма никого, когото да остави след себе си, ще го тегли още повече към дъното. Ще го кара да се моли за още един шанс. Ако си нямате никого… И сте сам-самичък… Още по-лошото е, когато сте го направили съзнателно и сте избрали този начин на живот… Разкаянието за това е непоносимо.

Всъщност не е само разкаяние. В него се съдържа и страх. А може би и малко егоизъм. Нали някои бракове и връзки се поддържат само в името на такива дни? Останали без обич и уважение, без обща цел… Забравили дори отдавна защо са заедно, само поемат и изпускат дъх като упоени… По-добър ли е този избор от другия? При единия оставаш напълно сам, а при другия даже когато изпитваш смъртен страх, има някой до теб.

Но може би да живее сам има и предимства. Един красив поглед, една незабравима усмивка, мъчителна раздяла, копнеж, успех, неуспех, мечти, надежди… А в другия случай забрава на живота, затваряне в наложените от теб граници, отказ от мечти, живееш само с онова, което ти поднася животът.

Онези, които притежаваха и двете, бяха най-големите късметлии. Хем си имаха някого, хем водеха хубав живот. Онези, които можеха да споделят страховете, грижите, надеждите и мечтите си с някого, съзнаващите, че каквото и да ги сполети, ще се чувстват в безопасност благодарение на съзнанието, че той/тя съществува, опиталите вкуса на спокойствието, което дава съзнанието, че някой те разбира и подкрепя. Онези, които си имаха някого край леглото си, когато боледуваха.

Всички тези мисли се появиха в главата му, когато отвори очи в тази бездушна болница. Беше жив. А всъщност беше толкова сигурен, че е умрял. Може би пак беше пристъп на паника, но беше силен, какъвто никога досега не беше го сполетявал. Никога досега не бе изпитал така силно чувството, че ще умре.

Гледаше към тавана на бялата стая, в която имаше плазмен телевизор и стилни кресла, за да й се придаде домашна атмосфера, и размишляваше. Дали всеки човек, озовал се на границата между живота и смъртта, си мислеше за тези неща? Дали искаше да прецени кое е правилно и кое погрешно, като изсипваше пред себе си всички камъни на миналото и правеше равносметка на краткия си живот? Опитваше се да се убеди, че е водил живот, който заслужава да се умре за него?

Всички тези мисли за няколко минути преминаха през главата му, когато отвори очи и разбра, че се намира в болнична стая. Изведнъж чу глас, който познаваше от години.

— Ах, майсторе, изплаши ни — каза Синан.

Джем направи опит да се усмихне. „И това е нещо“ — си каза, поне има приятели.

Бе успял да си запази един приятел, без да си изцапа ръцете.

Искаше му се да говори, но се чувстваше така уморен, че не отвори уста. Задоволи се само да се усмихне.

— Не се притеснявай, ти ще погребеш всички ни. Но ако госпожа Гюл не беше те намерила сутринта, щеше да е фатално.

Синан си беше такъв. В най-трудните моменти казваше такива думи, че даже най-страшната истина започваше да изглежда смешна. С Джем имаха много спомени. По едно време не си говореха, но въпреки това не загърбиха дългогодишното си приятелство, продължиха оттам, където го бяха прекъснали. Сега Джем се разкъсваше от болка, когато си спомнеше за онези дни, в които не си говореха.

Със Синан в продължение на много години бяха живели по един и същи начин. Заедно ходеха по жени, а когато ги разобличаваха, спасяваха положението, като измисляха различни лъжи пред приятелките си. Години наред Синан отиваше на работа, без да спи след партитата, уреждани от Джем. Когато се случи онова, което Джем не искаше да си спомня, а като си спомнеше, изпитваше дълбоко съжаление, се откъснаха един от друг. След това един ден Синан започна да се среща със Зейнеб. Това беше преди шест години… Връзката му със Зейнеб му се отрази добре. В един момент целият живот на Синан се промени.

Джем не можа да присъства на сватбата на приятеля си, тъй като тогава не си говореха, но после организира голямо парти, с което буквално им направи второ сватбено тържество. На тържеството се почувства странно. Вече се страхуваше от самотата. Страхуваше се, че няма семейство, че си няма никого в този огромен свят. Един ден след една-две години Синан развълнуван влезе в офиса. Джем не помнеше да е виждал така приятеля си. Сълзи се стичаха от очите на Синан, когато съобщаваше на приятеля си, че ще става баща. Джем за първи път виждаше Синан да плаче. По това време изпита и първото голямо стягане на сърцето. Това неопределено странно чувство пак се бе появило. Това чувство бе така неопределено и му бе така чуждо, че не можа да го назове. Сега знаеше, че сърцето го бе заболяло, защото беше завидял на приятеля си. Но не го беше забелязал, понеже страховете му винаги бяха на преден план. Сега страхът си беше отишъл и бе отстъпил място на действителността, затова виждаше всичко много ясно.

Лекарят влезе и го откъсна от мислите му. Синан, който го следеше с безпокойство и интерес, изглеждаше смешен в опита си да прикрие вълнението и загрижеността си. Лекарят се усмихна и заговори. Топлината в гласа му омекотяваше острия израз на лицето му.

— Скорошно оздравяване, господин Джем. Направихме ЕКГ — каза. — Прекарали сте сърдечна криза.

За миг Джем помисли, че е чул погрешно. Бе само един от онези пристъпи на паника, които беше получавал в продължение на много години. Трябваше да е така. Милиони пъти беше преживявал този момент. Докато ужасът и страхът в очите му се усилваха, в главата му се появи една-единствена мисъл. Приближаваше се до края на пътя. Не можеше да мисли за нищо друго. Всичко, което бе правил до днес, бе напразно. И най-накрая, когато е съвсем сам вкъщи, ще получи сърдечна криза и ако този път съвпадне с уикенда, госпожа Гюл няма да дойде и ще го намерят едва след два дни. Ще замирише ли през тези два дни? Да, сигурно ще замирише, ако е през лятото. В такъв случай не му оставаше нищо друго, освен да се моли смъртта да не го сполети през лятото или през уикенда.

— Днес ще ви направим изследвания и ще проведем консултация. Ако няма проблеми, ще ви изпишем. Ще се наложи вече да живеете по-внимателно, разбира се. Ако има усложнения, може да се наложи да ви оперираме — продължи лекарят.

Болестта бе нещо, от което Джем се страхуваше най-много през целия си живот. Дори избягваше да минава покрай болниците. Може би това бе следствие от пристъпите на паника, които бе изпитвал в продължение на много години. Сега, вместо да отслабне, страхът му нарастваше.

Разсея се благодарение на Зейнеб и Ефе, които внезапно влязоха в стаята. Страхът отстъпи място на щастието да види Ефе, който се втурна в стаята. „Колко бързо расте това дете!“ — си каза. Или той беше започнал да остарява. Погледна Ефе и се запита на колко ли години е. Беше забравил. Обърна се към Синан и попита:

— На колко години е този вагабонтин?

— Ще стане на четири — отговори щастливият баща. Страхът и загрижеността на лицето му бяха отстъпили място на горда усмивка.

— Годините минават бързо — каза Джем.

— Така е — съгласи се Синан. — Спомняш ли си раждането му? Изразът на лицето ти беше много смешен, когато дойде в болницата. Не пожела да го вземеш в ръце.

— Естествено, че нямаше да искам. Беше толкова мъничък, мислех, че ще го изпусна.

Зейнеб се засмя и като поглаждаше косата на сина си, рече:

— Всъщност много ти отиваше. Де да беше си направил едно бебе.

Тъмен облак премина по лицето на Джем. Върна се към времето отпреди много години. Към дните, за които не искаше да си спомня. Дори споменаването на нейното име събуждаше угризения на съвестта, които се мъчеше да забрави. Угризения, примесени със съжаление. Угризение, разпростряло се върху много години. Връзка, превърнала се от надежда във война. Човек си мисли, че след години раната ще зарасне, но тя си беше отворена. Може би вече не боли така. Свикнал си да живееш с нея. Но идва момент, в който, ако раната се разчопли, отново ще я почувстваш. Може би не е така силна, но понеже са се появили и други емоции, ще чувстваш тази болка още по-силно. Съжаление и угризение… Палачи, които човек безскрупулно създава сам.

Синан направи знак на жена си да замълчи. Гласът на Зейнеб го върна от миналото, в което беше изпаднал, към сегашния момент.

— Какво ще правиш, като излезеш от болницата? — попита тя. — Не може да очакваме от жената, която идва да чисти през деня, да остава и нощно време. Да ти намерим денонощна прислужница.

— Не притеснявай човека с тези неща. Нека първо го изпишат, да го отпразнуваме, а после ще видим — рече Синан.

— Вие не се притеснявайте, аз ще се оправя. Ако не намеря, ще помоля госпожа Гюл да остава и нощем няколко дни. Или ще наема медицинска сестра.

— Гледам, че като се поразболя, веднага се отпусна. Не говори глупости, синко, ние какви сме ти? Ще се оправим — намеси се Синан в разговора.

Зейнеб погледна към мъжа си и рече:

— Според мен тъкмо сега е време да си намериш жена, с която да споделяш живота си.

Тя имаше известно право да се шегува с Джем.

— Няма какво да се прави. Докато лежа болен, вероятно няма да си намеря съпруга — отговори Джем. Макар да се смееше, знаеше, че всъщност Зейнеб има право.

— Или ако искаш ти ми намери някоя, Зейнеб. Но не казвай на жената, че съм болен, за да не реши, че ми трябва за болногледачка.

— Ех, дори и в това състояние изглеждаш добре, Джем. Ти няма да остарееш, не се безпокой.

Като спореха какво ще правят, след като излезе от болницата, Джем се изненада колко бързо са отминали дните, за които дотогава не искаше да мисли. Човек кой знае защо не мисли, че него и близките му може да ги сполетят нещастия. За съжаление такъв е законът на природата. Ще се родим, ще остареем и ще умрем. Рано или късно настъпва това време, независимо дали си готов или не. А какво остава след това? Само миговете, които дават право на щастие. Това е единственото, което искаш да си спомниш. Разбира се, ако си запазил тези мигове.

Джем погледна Синан, с когото бяха връстници, Зейнеб и сина им Ефе. Въпреки че се тревожеха за състоянието на Джем, животът им продължаваше. Ето, че сега говореха за Ефе, за първата му изява на ученическата сцена. С каква гордост гледаше сина си Синан. Джем се обърка. Един въпрос не му даваше покой: „Какво е щастие?“