Башак Саян
Страх от обвързване (8)

8.

Истанбул, август 2000

Когато кичурите коса се допираха до голите й рамене, имаше чувството, че ще припадне. Беше толкова горещо, че не й достигаше въздух. Летаргията и задухът, които царяха през лятото в Истанбул, не приличаха на никъде другаде. Влагата на Босфора притискаше като кошмар раменете на човека. И все пак чарът на града се усещаше много по-добре, тъй като всички се изнасяха към курортите.

Бахар едва се надигна от дивана, на който лениво се излежаваше от сутринта. Реши привечер да се поразходи и да напазарува. Ще купи подправки от Египетския пазар и ще изпие едно голямо кафе в някое от старинните кафенета на Капалъчаршъ. Искаше да се изгуби из красивите платове, сувенирите, бакърените и бронзовите предмети, локумите, ароматните билки и да избяга от мислите си.

Като минаваше по моста „Златния рог“, вдигна глава и погледна към града. Като че ли една линия го разделяше на две. От едната страна на моста се приютяваше по-модерният начин на живот, а от другата страна бе старинната, но омагьосваща част. Струваше й се, че бягството тук й действа като балсам, за да я спаси от забързаността и рутината на модерния начин на живот.

Предстоеше им премиера. В тази жега усилено репетираха до полунощ. Вярваше, че през този сезон ще получи по-големи роли. Не беше амбициозна като Селин, но обичаше професията си. Танцът за нея беше начин на изразяване на същността. Но днес не й се танцуваше, просто с нищо не й се занимаваше. Телефонът й иззвъня точно когато пристигна пред Египетския пазар. „Тези чудеса на техниката развалят цялата магия на това място“ — си каза. Телефонът продължи да звъни, докато трескаво го търсеше из чантата си. Обзе я паника. Мразеше да търси нещо в тази огромна чанта, но нямаше друг избор, понеже се налагаше да носи много неща. Най-сетне откри телефона и когато го отвори, чу весел глас:

— Най-сетне… В един момент помислих, че не желаеш да говориш с мен. Какво правиш?

Беше Синан. Ако се съдеше по гласа му, прекарваше добре деня.

— Дойдох на покупки на Египетския пазар. Чакам Селин и разглеждам витрините.

— Имам чудесно предложение. Джем ми се обади преди малко. Предложи утре да отидем за няколко дни в Измир. Помолих го да покани и теб. Ти какво ще кажеш?

Бахар се стъписа. Чувстваше се странно, когато чуеше името Джем. Обземаше я особено чувство. Беше се сприятелила и с двамата. Знаеше естествено, че Синан проявява интерес към нея. В началото помисли, че нещо може да стане помежду им, но после се отказа от тази мисъл. В интерес на истината това нямаше нищо общо с Джем. Отначало мислеше, че Джем е нахален женкар, празен човек. Но с течение на времето разбра, че се е излъгала. Мислеше дори, че е открила у него нещо, което хората не виждаха. Нещо, което криеше от всички, без дори сам да го съзнава… Бахар виждаше добрината у него. Дълго се потруди, за да го погребе… При всяка среща с Джем й се искаше да го докосне. Но не го пожелаваше. Не, това не беше сексуално желание. Само че не знаеше какво е. Миналата седмица, когато заедно гледаха един филм в дома му в Гюмюшсую, каза, че се е ударил. Кой знае защо, но на Бахар й се прииска да положи ръката си върху удареното. Да притисне дланта си. Да го излекува със собствената си топлина. Странно. Сама се изненада от това си желание.

— Не знам, всъщност тези дни имам много работа.

— Е, какво толкова, мила, ще прекараме там само един уикенд. Не ми отказвай, ами се приготви. Ще видиш, че много ще се забавляваме. Ще дойдат и други приятели. Покани и Селин, ако искаш. Да не скучаеш.

През последните два месеца непрекъснато бяха заедно. Понякога и Селин се присъединяваше към тях, но засега още не се беше запознал с Тюлин. Синан беше много щастлив. Настроението на Джем също беше добро. Макар че в службата понякога си разменяха любезности, това бяха несъществени спорове. Жените продължаваха да тичат след Джем, но той кой знае защо беше започнал да живее без жени. Твърдеше, че се е уморил, че така се чувства по-добре. Понякога се ядосваше, като казваха, че явно тайно се среща с жените. Смееха се, но в същото време Бахар се питаше възможно ли бе наистина Джем да се среща с някоя жена. Но после си казваше какво от това.

Синан бе толкова настойчив за пътуването до Измир, че Бахар накрая не устоя. Но след като прие, започна да съжалява. Не биваше да отсъства точно по средата на репетициите. „Както и да е, вече не мога да се откажа. Това ще е последната ми забежка преди новия сезон“ — си каза. И без друго щеше да работи през цялата зима.

Докато се разхождаше из пазара, спря пред един магазин и се загледа в лавиците, където в разноцветни бутилки бяха наредени различни билки и подправки, чиито имена не знаеше, но я омагьосваха с аромата си. Купи няколко вида подправки и след като ги прибра в чантата си, влезе в заведението, което приличаше на старинно кафене. Седна на една от масите точно пред вратата. Обичаше да седи и да наблюдава минувачите, да разгадава по лицата и постъпките психичното им състояние и какво чувстват в този момент. Продължаваше играта, която си бе измислила в детските години, за да не заспи, докато чака майка си. Поръча си турско кафе без захар. После извади телефона от чантата, която беше натъпкала и затова не се затваряше, и започна да пише есемес на Селин. Написа къде се намира и след като изпрати есемеса, отпи от приготвеното на жарава кафе с много каймак, което й бяха сервирали в бяла порцеланова чашка. Не обичаше да пие кафе, но й харесваше да посещава стари и исторически места, да прави неща, които подхождат на атмосферата на подобни места. Погледа хората, които бързо преминаваха покрай нея, туристите, които оглеждаха старинните кафтани, продавани малко по-нататък, носачите с рунтави мустаци, които говореха помежду си на някакъв неразбираем език. Животът си течеше. Времето не спираше. Само тя бе спряла. Зад гърба си изведнъж чу винаги веселия глас на Селин:

— Не бих дошла тук, ако не си ти. Какво ново?

— Добре съм. Наблюдавам кой минава. Какво ще пиеш?

Поръча турско кафе за Селин и след това посочи към магазина в съседство, където продаваха различни стъклени чаши и купи.

— Да погледнем ли после в онзи магазин?

— Добре. Ще погледнем. Е, какво ново, разказвай.

— Синан се обади преди малко. С една група отивали за уикенда в Измир. Покани и нас.

— Ще отидеш ли?

— Този път няма да отида без теб.

— Кои ще ходят? Ако има подходящ за мен, ще дойда.

При тези думи Селин отметна коса и се разсмя с глас. Бе весела както винаги.

— Джем идва. Други също ще има, но не попитах кои са. Така и така не познавам никого.

— За нищо на света не искам Джем. Самонадеян, надут тип.

— Но е красив — възрази Бахар.

— Какво от това, че е красив? Достатъчно ли е човек да е само красив, моето момиче? От надуване сигурно не може и да се люби както трябва — засмя се Селин.

— Няма ли да дойдеш? Ще направим една забежка през уикенда. Тъкмо преди да започне сезонът.

— Ще дойда, ще дойда. Трябва да си прекараме добре последните седмици.

Платиха сметката и тръгнаха да подишат атмосферата на чаршията, която отвеждаше човека в друга епоха.

 

 

Налагаше се през уикенда да стане в пет часа и недоволно замърмори защо са купили билетите за този ранен полет. Ненавиждаше да лети в ранен час. Твърдяха, че така се печели един ден, но за нея не беше така, защото означаваше, че ще прекара останалите часове в сън.

Облече се набързо и събра косата си. Погледна се в огледалото. Мърморейки, излезе от къщи и хвана такси. В този момент телефонът й иззвъня. Заговори, преди още да е чула гласа отсреща.

— Не се безпокойте, излязох от къщи, идвам. Качих се в таксито.

Беше Синан. „Кои ли други ще дойдат?“ — помисли си Бахар. Напрягаше се, когато имаше хора, които са й неприятни. Не можеше да установи контакт с тях и се затваряше в себе си, притесняваше се. Трябваше да попита кои ще идват. Добре, че Селин се съгласи да дойде. В противен случай нямаше да е спокойна.

Всъщност Бахар и Селин бяха толкова противоположни като характери, че непознатите се чудеха как се разбират. Колкото Бахар беше затворена, сдържана, разкриваше се само пред познати, толкова Селин беше общителна и обичаше компаниите. С нея човек никога не скучаеше. Селин беше хубаво момиче. По отношение на връзките бе като мъж, който е далеч от чувствата. Излизаше едновременно с няколко мъже. „Само мъжете ли имат право на това? Какво толкова съм направила аз?“, казваше, за да се оправдае. Но бе смело момиче. От много дълго време бяха приятелки с Бахар. Макар и да се караха понякога, все пак бяха много близки приятелки.

Докато пътуваха за летището, шофьорът караше таксито, без да намалява скоростта на завоите и без да се съобразява с дупките на пътя. Бахар забеляза, че поглежда към нея в огледалото и търси начин да я заговори. Не обичаше такива нахални типове. За да не му даде възможност да я заговори, седеше с наведена глава и се преструваше, че се занимава с джиесема си. Шофьорът отново заговори:

— За къде ще пътуваш, како?

„От къде на къде ще съм ти кака!“ — помисли си Бахар, но си замълча. Шофьорът, без да се засяга от нейното безразличие, разказа за жена си, за двете си деца, едното от които било новородено, че заради тях работел допълнително до сутринта, че много се уморявал, бил от Адъяман, много обичал имамбаялдъ и жена му готвела много хубаво.

Бахар се опитваше да не го слуша. Не понасяше да й говорят сутрин рано, когато организмът й още спи. „Дали да не се престоря, че спя — си каза. — Може пък да престане.“

Стресна я есемесът, получен на телефона. Селин съобщаваше, че е на път и няма да закъснее. Вероятно предполагаше, че ще се паникьоса, защото беше пословична със закъсненията си. Бахар се засмя. Кой знае къде беше прекарала нощта приятелката й, щом цяла нощ не е поглеждала към телефона. Щом не отговаряше на телефона, значи е била с някого.

Когато пристигнаха на летището, небето още пазеше синевата преди разсъмване. Въпреки ранния час имаше много хора. Сигурно имаха належаща нужда, за да тръгнат по свое желание в този ранен час. Бахар за нищо на света не би купила билетите в този ранен час, ако трябваше сама да го направи. Бързо мина през контролата и дърпайки куфара, отиде да се чекира. Къде ли бяха другите? Помисли си, че сигурно са във ВИП салона, понеже билетите им са в първа класа. Приключи с чекирането и бързо тръгна към ВИП салона. От вратата огледа салона. Там бяха. Седнали на фотьойлите пред прозореца, ядяха и пиеха нещо. Джем пръв я забеляза, повдигна ръка и я повика. Бахар се усмихна и отиде при тях.

— Добро утро. Може да се каже, че още спя.

— Добро утро. В такъв случай веднага вземи чаша кафе и сандвич.

Гласът на Джем звучеше бодро. Носеше черни очила, тънка риза и дънки. Бахар помисли, че в този вид прилича на Том Круз.

— Почакай, аз също ще взема кафе, ще донеса и на теб — обади се Синан.

И с присъщата му вежливост стана от мястото си и тръгна към щанда с кафе, чай и напитки. От вниманието на Бахар не убегна фактът, че в последно време е отслабнал. Носеше бяла фланелка и износени дънки. Дълго седяха, разговаряха, шегуваха се. Синан погледна към празната чаша от кафето и пак стана от мястото си.

— Взимам последната си чаша, има още малко време. Селин къде остана?

— Идва. Изпрати ми есемес, че пътува насам.

Благодарение на кафето Бахар се разбуди напълно. Чувстваше се по-добре. Забеляза, че Джем я гледа и се усмихва. Нещо ли искаше да й каже, не можа да разбере.

— Според мен този уикенд ще му дадеш някакъв отговор. Какво си решила?

Бахар изведнъж почувства как топлина обхвана цялото й тяло.

Изгаряща топлина… Сякаш стискаха главата й в менгеме. Същото чувство я обхващаше, когато говореше с майка си и баща си по повод някоя пакост, която е извършила. Имаше чувството, че ще припадне.

— Не знам… Не ме питай за тези неща…

Само това можа да каже.

Обзе я някакво странно чувство. Страхуваше се да се запита защо се чувства така. Съзнаваше, че е глупаво, но някакво, прилично на надежда чувство караше сърцето й силно да тупти. Дали защото чувстваше, че през този уикенд ще се сближат, или защото се надяваше да стане по някакъв начин. Същевременно се упрекваше, като си казваше, че подобно нещо не може да се случи.

Джем се загледа в устните й. Прииска му се да я докосне.

— С вас прекарвам добре времето си, добри приятели сме. Но нищо повече от това.

След тези думи повдигна глава и погледна Джем в лицето. Въпреки че се надяваше, не успя да види нещо зад тъмните очила. Точно в този момент забеляза сияещото лице на Селин, която влезе в салона. Познаваше този неин израз. Не беше спала през нощта и беше щастлива.

— Къде се забави?

— Ето, нали дойдох. Видях един стар приятел, иначе от двайсет минути съм тук.

Постави черния спортен сак върху единия от фотьойлите и седна. Поздрави седящия точно насреща й Джем.

— Добро утро.

Няколко секунди той мълчаливо гледа Селин и като си наложи принудителна усмивка на лицето, отговори:

— И на теб.

И веднага наведе глава над вестника, който държеше в ръка. Селин не се стърпя и се обади:

— Сутрин винаги ли си така заядлив?

— А ти винаги ли успяваш да дразниш хората?

Селин сви устни и обърна глава. Кой знае защо двамата не можеха да се понасят. Синан изведнъж скочи:

— Хайде, много се заседяхме. Викат ни, трябва да тръгваме.

Докато бързаха към изхода, Бахар усети странна горчива болка.