Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Baglanma Korkusu, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод оттурски
- Нахиде Дениз, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Башак Саян
Заглавие: Страх от обвързване
Преводач: Нахиде Дениз
Издател: Ера
Година на издаване: 2012
ISBN: 9789543891931
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2092
История
- —Добавяне
47.
Истанбул, януари 2011
„Човек може да се почувства свободен и като се откаже от любовта.“ Това бе ирония по отношение на положението на човек, който години наред е повтарял това, но в края на живота си именно заради него се оказа в това положение. Една бездънна самота. Тъмнина. Състояние, което по задушаващ начин се задълбочава с неодушевените вещи, с глухите стени. Ако протегнеше ръка, нямаше кой да я хване. Значи колкото по-млад забележиш любовта, толкова по-късно ще откриеш съжаленията. Млад ли, засмя се изведнъж, докато ръцете му си играеха с чаршафа, който бе станал сив. Млад ли се смята човек, който наближава четирийсетте години? В крайна сметка нямаше никаква връзка между начина на живот, при който в продължение на много години отричаш истините, и възрастта. Ето, каза си, младежът, който е на горния нар, е много млад, но отрано е успял да се изправи пред голямата истина на живота.
Повдигна глава и без да изпуска от ръцете си чаршафа, огледа тези мръсни стени зад затворените врати; хората, които лежаха върху отдавна изгубилите цвета си железни нарове; вещите, от които се излъчваше миризма на мухъл. В себе си чувстваше нещо, което бе по-силно от чувството на вина и от съжалението. Дълбок копнеж. Това бе такъв копнеж, за който знаеше, че никога няма да стихне и ще отнема цялата му енергия. Копнеж не по изживяното, а по неизживените неща. Чувство за вина, съжаление и копнеж. Трите предизвикаха непоносимо поражение. Може би това бе израз на нежеланието да се движиш, да поемаш дъх даже, в основата на който е отказването от всичко. Само преди няколко години се развличаше с онези хора, които имат притеснения. Подиграваше се с онези, които му досаждаха. В интерес на истината в редки мигове ги разбираше, виждаше истината, но пак ги отхвърляше. Обявил бе за безперспективни, неудобни и посредствени хората, които го задушаваха, но все пак живееше с тях.
Пъхна ръката си под леглото и взе оттам тенекиената кутия с нарисувани ангели на капака. Дълго се взира в нея. Адвокатът му я бе донесъл преди няколко дни. Каза, че я изпраща майката на Бахар. В кутията имало вещи, които принадлежали на него, казала тя на господин Хасан. Джем изненадан отвори кутията. В нея имаше изсъхнали листа от рози, бордните карти от пътешествията, които заедно бяха направили. Билетите им, когато бяха ходили заедно на кино или на театър… Няколко снимки от щастливите моменти от живота им… И листчета с оръфани краища. Когато ги прочете, установи, че са неизпратени писма. Бяха написани след онази ужасна вечер…
Написаното го изправи пред онази неизразена никога истина. Най-важната! В писмата, които държеше, се съдържаше очевидността на онова, за което не преставаше да мисли всеки ден през последните години… Прочете отново редовете върху започналите да пожълтяват хартийки. Потисна обзелото го желание да заплаче. Сега щеше да направи само необходимото.
Изправи се и провери дали има някой наоколо. Оглушителни хъркания се чуваха отвътре. Обходи всички нарове, за да се увери, че всички спят, и тръгна към желязната врата с шпионка. Погледна през шпионката и видя седналия на масата надзирател, който гледаше в екрана на поставения на масата малък телевизор и се смееше. Наближаваше четири часът. След малко надзирателите щяха да се сменят. Дежурният щеше да се качи горе, а на негово място щеше да застъпи друг. Оставаха пет или десет минути. „Това време ми е достатъчно“ — помисли. Беше решил да стане господар на съдбата си, докато вътре спяха така дълбоко. Щеше да заповяда на съдбата, която го ръководеше досега. Тази нощ бе неговата нощ. Ще се опълчи, ще промени течението и ще утоли копнежа си.
Върна се и седна на нара, за да изчака отиването на надзирателя на горния етаж. Животът му вече бе един филм. Гледаше себе си. На лицето му се бе изписал странен израз. Миг, изстудяващ вътрешно човека, спокоен до неузнаваемост, миг, в който нещо или всичко спира. Продължаваше ли да бие сърцето му? Изпращаше ли сърцето кръв към тялото? Паднал на колене, се облегна на ръце. Като че всичко бе само черно и бяло. Краищата на пръстите му замръзваха. От една страна, огън изпълваше гърдите му, а от друга, пръстите му бяха студени като лед. Ударите на сърцето ли бяха тъпаните, които бумтяха в мозъка му? Колко нарядко, но колко силни бяха. Като че се издигаше. За пръв път се виждаше така.
Затвори очи и му се прииска преди да тръгне на това странно пътуване, да запечати всеки миг в паметта си. Представи си Бахар. Искрената й усмивка, очите, които гледаха, като че ли всеки момент ще се разплаче, думите, които му говореше, когато го прегръщаше с нежните си ръце. Сега искаше само да побърза. Много години я беше накарал да го чака, вече трябваше да отиде при нея.
Направи примка от чаршафа и го завърза за крака на тежкия нар. Ръцете му не трепереха. За пръв път в живота си беше решен да направи нещо. Провери внимателно дали примката е здрава и след това легна на циментовия под в килията. Надяна примката на врата си и я стегна. Бе точно. Приготвил бе всичко необходимо за пътуването. За момент погледна към тавана. След това затвори очи, за последен път пое дъх. И изведнъж с пълна сила стегна омотания около врата му чаршаф. Чувствайки, че цялото му тяло изтръпва, го завладя щастие. След малко пътищата им щяха да се слеят. Вълнуваше се, като че за пръв път щяха да се видят. Искаше отново да я види, отново да постави ръката си на лицето й и да я гледа дълго-дълго. Намислил си бе един живот. Живот на друго място, където ще присъства Бахар. Това бе, което трябваше да направи, дори Бахар да не беше там. „И аз така обичах — си каза. — Не съм длъжен да обичам друга, нали? И аз я обичах. Много я обичах.“
Изведнъж един светъл лъч се появи на тавана. Уголеми се и се превърна в голям тунел. Тунел от светлина! Като че нямаше край. Като място, където цари вечна пролет. Изведнъж разбра, че са изчезнали сковаността и тежестта, които изпитваше, болката във врата. Не помнеше никога преди да е изпитвал такова спокойствие. Изпита желание да тръгне от онази светлина към тунела. Прииска му се да се докосне до онзи безкрай. Издигна се към него. В края на тунела изведнъж видя очи, които усмихнато гледаха към него. Разтворила ръце, тя го чакаше.
„Вече ще бъде различно!“ — каза, докато се устремяваше, държейки в ръце писмото на Бахар. Стисна. Стисна. От писмото взе силата, смелостта. От писмото, което Бахар никога не изпрати.
Бахар се усмихна. В този момент Джем изведнъж видя цвета на нейната усмивка. Бе пепел от рози.
Любими,
Възможно ли е човек да чака някого цял живот? Ако ме бяха попитали, преди да те познавам, щях да кажа не. Но като извежда пред човека все неща, в които не е вярвал, животът го подлага на изпитания с въпросите, които съдържат големите отговори.
Да чакаш в продължение на много години. Да чакаш, без да произнесеш нито дума, без даже за миг да го видиш. И да пресмяташ времето, докато го чакаш. Докато те чаках, броях минутите, часовете, годините, които ми се струваха безкрайни. Кой знае, може би очакването ме поддържаше жива. Може би това е, което наричат любов. Да не се отказваш да чакаш някого даже когато мислиш, че той никога няма да дойде.
Спомняш ли си въпроса, който ти зададох преди много години? Ще свърши ли любовта ни, ако не ме виждаш. Погледна ме изненадано и каза, че нищо не е в състояние да се съпротивлява на времето. Аз продължих, може би въпреки теб самия. Ти бе моята незарастваща рана, колкото и да охладняваше… Ти бе трънче в душата ми, което не можеше да се извади.
Но виж, че времето, което е господар на всичко и което може да те накара да превиеш врат, е безсилно пред любовта. Времето не може да властва над любовта. Единствено любовта е в състояние да му се противопостави.
Но колкото повече любовта се съпротивлява на времето, толкова повече побеждава човешкото тяло. Моят живот свърши. Този път любовта победи над времето.
Човек през целия си живот изпитва любопитство по непознатите неща, все иска да узнае какво ще стане утре. Като че ще е в състояние да промени нещо, ако знае какво ще се случи. Едва в последните си дни аз разбрах моята съдба. Моята съдба е била да те обичам. Да обичам само теб. Да те обичам, като оставя всички и всичко.
Когато четеш тези редове, аз ще бъда далеч. Само малко далеч. За да те обичам, няма нужда да бъда винаги до теб, да те виждам всеки ден.
Бъди много щастлив. Нека всеки преживян ден ти бъде подарък. С всичките си клетки чувствай живота до мига, когато ще затвориш очи и ще дойдеш при мен. Не се обвинявай за нищо. Любовта има свои правила. Кой каквото ще да казва, кой както си иска да си спомня за нас, но ние успешно издържахме изпита на любовта. Щастлива съм. Обичах, бях обичана.
И тъй като телата ни са нашите временни жилища, аз ще те очаквам в онова непознато, истинско жилище на небето. Ще продължа да те обичам със същата любов дори и да не те виждам. Ще го почувстваш.
Бахар
Р.S. Благодаря, че ме остави свободна за безкрая. Сигурна бях, че този път ще удържиш на думата си.