Башак Саян
Страх от обвързване (35)

35.

Истанбул, април 2002

Погледна към жената, която лежеше гола до него, и се усмихна на косата й, която се беше разпиляла. Възможно ли бе човек в еднаква степен да обича и да иска да избяга? Ето, че можеше… Но дори и да избягаше, пак се връщаше при човека, от когото е избягал. Вдъхна аромата на свежи цветя и целуна голото й рамо. Колкото и да се опитваше да избяга, любимата жена бе пак до него…

Главата на Джем се пръскаше от болка. Опита се да отвори очи. Слънчевата светлина, която нахлуваше през прозореца, го заслепи. Реши да заспи отново и когато се обърна, за да я прегърне, нещо привлече вниманието му. Косата си ли бе изсветлила Бахар? Или така му се струваше. Опита се да отвори очи. Слънчевите лъчи като че изгаряха очите му. За момент не можа да си спомни къде е. Вкъщи ли беше или на друго място? Повдигна глава и когато видя големия плазмен телевизор срещу леглото, разбра, че е вкъщи. Обърна се и погледна към леглото. Не си спомняше коя е тази жена. Не беше Бахар. Коя беше тази жена?

Обзет от ужас, гледаше към жената в леглото му. Опита се да си спомни миналата вечер. Къде ходи, какво прави? Една-две секунди след като си спомни, сърцето го присви. Помисли за случилото се в ресторанта. За това как отиде дотам, разговора с Мине, как очакваше Мине да му донесе вести за Бахар… После мига, в който Бахар влезе… Чувствата в онзи момент… Беше разбит. Докато с ужас гледаше към мъжа до Бахар, в него се бореха различни чувства, предизвикани от изключителността на ставащото в този момент, като надделяваше чувството, че вече окончателно я е загубил. Нима човек първо трябваше да изгуби някого, за да разбере колко го обича? Укрепваха ли чувствата, когато стигнеш до края на пропастта и се върнеш?

В онзи момент като че ли светът се бе сгромолясал върху него. Кръвта се задвижи като луда във вените му и го обзе страхотен гняв. И тя беше като другите жени. Любовта й не беше истинска. Беше се излъгал. Едва разделили се, и се бе хвърлила в прегръдките на друг мъж… Нито чуваше какво се говори, нито виждаше хората наоколо. Само тези мисли го измъчваха. Гневът така го изгаряше, че за момент му се прииска да отиде при тях и да им каже едно-две неща, но предпочете да сложи както винаги маската си и да остане далеч.

Тогава още не знаеше, че гневът е промененият вид на любовта. Напразни бяха усилията на Мине да го успокои. Да, всички жени бяха еднакви. Повторила се бе историята с майка му и с първата му приятелка в университета. Явно пак не се бе излъгал. Спомняше си, че с гняв си тръгна оттам. Каза на Мине, че от сега нататък не желае да чува за Бахар… Какво прави след това? Къде отиде? Спомняше си, че отиде в един новооткрит нощен клуб в „Нишанташъ“. Спомняше си също, че Мине се опитваше да му отнеме всяка чаша, от която отпиваше. А след това не помнеше нищо. Как се запозна с тази жена, как са си дошли вкъщи, къде е Мине… Нищо…

Точно в този момент жената отвори очи и започна да го гледа. Имаше дълга кестенява коса с изрусени кичури. Очите й бяха кафяви. Бе с тъмен тен или бе ходила на солариум, за да го постигне. Дори името й не знаеше. Жената каза „Добро утро“.

Джем неохотно отговори:

— Добро утро.

Стараеше се да не я гледа в очите. Когато почувства погледа на жената върху себе си, се принуди да се обърне. А жената се разсмя с глас и заговори:

— Нищо не помниш от снощи, нали?

— Откъде разбра?

Изправи се в леглото и като се опитваше да покрие голото си тяло с белия юрган, рече:

— По лицето ти.

Джем се опита да се усмихне, но не бе сигурен дали е успял, тъй като имаше страшно главоболие.

— Тогава да се запознаем пак. Аз съм Симге.

Той кимна, а жената продължи:

— Но аз знам ти кой си, Джем.

Той си пое дълбоко дъх. Единственото, което искаше, бе час по-скоро да остане сам. Не желаеше да говори, да слуша или да разговаря за онова, което снощи бе станало. Обърна се към жената и каза:

— Съжалявам, но може ли да си тръгнеш по-скоро? Имам работа.

Тя се изсмя още веднъж.

— Разбрах. Явно е, че преживяваш труден период.

Джем кимна. Жената, която не се обиди, че я гонят, продължи:

— Мисля, че този труден период е свързан с Бахар.

Джем изненадано вдигна глава и я погледна. Откъде познаваше Бахар? Замисли се дали не я познава отпреди, но беше сигурен, че не я познава.

— Откъде знаеш за Бахар?

В гласа му имаше такава ярост, че жената подигравателно се изсмя. Джем чувстваше, че търпението му се изчерпва.

— Не се бой, не се бой… Снощи няколко пъти ме нарече Бахар, по това разбрах — най-после отговори жената.

От изненада Джем щеше да си глътне езика. Разгневи се на самия себе си. По принцип колкото и да беше пил, никога не губеше контрол, но снощи отбранителната му система се бе сринала. Поклати глава и започна да говори:

— След малко трябва да изляза. Ще ти повикам такси.

Жената нервно стана, взе дрехите си от пода и отиде в банята. Докато с трясък затваряше вратата на банята, Джем погледна към часовника си и видя, че наближава десет. Какво ли се беше случило? Взе телефона, за да се обади на Мине. Мобилният й телефон не беше включен. „Сигурно спи“ — си помисли.

Вслуша се във вътрешния си глас, като през това време се опитваше да се свести. Чувството за вина, което изпита, го остави без дъх. Самообвиняваше се. За всичко. Не беше оставил друга възможност на Бахар. Той бе поискал да се разделят. До последния момент я притиска до стената, направи всичко възможно тя да си отиде. Когато се замислеше за поведението си, разбираше колко жесток е бил. Жената излезе от банята, взе палтото си, което бе захвърлила върху фотьойла, и тръгна към вратата.

За да не изпитва още едно угризение на съвестта, Джем неохотно предложи:

— Да ти повикам такси.

Жената му хвърли разгневен поглед и отговори:

— Колко си мил!

Той облекчено въздъхна, когато жената излезе от вратата. По принцип да се докосва до други тела, да прави безумно секс с други го приближаваше още повече до човека, от когото бягаше. Всяко тяло, до което се докосваше, му помагаше да разбере важността на едно друго тяло, на една друга личност. Обаче сега бе на път да загуби… Повече няма да я види, да се докосва до нея, няма да я прегръща, няма да я люби… Трябваше нещо да направи. Но какво ще й каже, нали в крайна сметка той пожела да се разделят? Съжалявам, прости ми? Не, в живота никога не би казал това. Седна в леглото и взе телефона. Пое дълбоко дъх. Какво трябваше да направи? Ами ако в този момент беше пак с онзи мъж? Огън се разля по цялото му тяло. Ето, това се казва слабост, помисли. Слабост! Любовта го бе направила слаб. Тя променяше характера, избора, решенията, стойката, всичко променяше…

Знаеше, че рано или късно щеше да поиска още повече. Въпреки това не можеше да стои далеч от нея. Колкото и да се мъчеше да се отдалечи, ето че пак се връщаше в началото. Изведнъж го осени една мисъл. Най-малкото можеше да си обещае. Можеше да покаже слабостта си пред другия, докато отново стане силен. Като продължеше връзката, отново щеше да спечели сила. И щом стане по-силен, щеше да внимава да не се поддава и можеше така да продължи. Щом я желаеше, щом усилията му да стои далеч от човек, когото желаеше, го правеха нещастен, значи ще продължи, като се контролира. Ще знае кога да натисне спирачката, ще направи всичко, каквото трябва, за да стане силен в моментите, когато почувства, че се поддава. Но сега трябваше да премине към действие. Нямаше смелост да я потърси. Зае се да пише съобщение. Не знаеше какво да каже. Помисли няколко минути и написа:

„Как си?“

Веднага след като изпрати съобщението, се почувства като глупак. Как си? Само толкова ли? Сигурно по-лошо не можеше да е. Ако бе на нейно място, би изругал, като го прочете. Докато отчаяно се гърчеше, забеляза лампичката на мобилния телефон, която светваше и угасваше. Изненада се, когато натисна копчето. Съобщението бе от Бахар:

„Уморих се да бъда без теб…“

В един момент не можа да разбере. Отговор на неговото съобщение ли бе това? Развълнуван, погледна часа на изпращането. Изпратил го бе в 10:23. Погледна часа на изпращането на съобщението на Бахар и не повярва на очите си. Часът на изпращането бе 10:23. По едно и също време бяха изпратили съобщенията си.

Изпълнен с щастие, прочете още веднъж съобщението. Точно в този момент се изписа още едно съобщение.

„В един и същи момент ли сме си писали?“, питаше Бахар.

Щастлив написа: „Да“. Чувстваше като че от гърба му е паднал огромен товар. Не се стърпя. Написа още едно съобщение:

„Да вечеряме ли заедно тази вечер?“

Отговорът пристигна след няколко секунди:

„Добре.“

Спомни си думите на един възрастен човек:

„Мистерията на любовта е по-голяма от мистерията на смъртта.“