Башак Саян
Страх от обвързване (32)

32.

Измир, април 2002

Разхождаше се в лобито, покрито с големи мозаечни плочки, и внезапно спря, когато видя отражението си в голямото огледало. Извади телефона и бързо набра номера. Никой не отговори. Тя се устреми към четирите асансьора и натисна червения бутон.

Джем не й харесваше. Бе мълчалив, въобще не говореше откакто дойде. Едва към обяд излизаше от стаята си, а вечер се прибираше рано в стаята си и с никого не разговаряше.

Всяка вечер взимаше приспивателно. Според Мине човек, който всеки ден взимаше лекарства, не бива да взима и приспивателно, но по никакъв начин не можеше да накара Джем да я послуша. С него се познаваха от много години, но той никога не й се откри напълно. Ако Синан беше тук, той щеше да знае какво да направи.

Джем предпочиташе да държи хората на разстояние. Не им разрешаваше да се приближат до него, не споделяше мъките, грижите си. Разбираха, че има нещо нередно едва когато се затваряше по този начин. „Всеки е различен, разбира се“ — помисли Мине. Тя например, когато имаше някаква грижа, я разказваше на всекиго, познат или непознат. Олекваше й, когато разказваше, разведряваше се атмосферата, която в началото я задушаваше. Но хора като Джем изживяваха този процес, като се затваряха напълно в себе си.

Вратата на асансьора се отвори и тя влезе в кабината. Внимателно изгледа младата жена, която влезе в асансьора заедно с нея. Беше прибрала дългата си руса коса назад, облякла бе черно кожено сако върху тесните джинси. Имаше страхотни крака. А фланелката с триъгълно деколте очертаваше гърдите й. „Колко хубави гърди има — помисли, — дали не са силиконови?“

Мине непрекъснато беше на диети, но не можеше да се отърве от излишните килограми. Затлъстяването бе като че нейна съдба. Може би, ако намали гърдите си, ще изглежда по-слаба. Непрекъснато отлагаше операцията.

Когато асансьорът пристигна на дванайсетия етаж и тя излезе навън, забеляза, че жената се разцелува с един млад мъж. Докато вървеше по дългия коридор, я обхвана тъга и се изненада. Не помнеше дори кога за последен път бе имала любовник. Утешаваше се с това, че има чудесни приятели, но знаеше, че нищо не може да замени присъствието на любимия човек. Почука на вратата на стая номер сто двайсет и девет. Отвътре не се чуваше никакъв звук. Почака и отново почука, този път по-силно. Отвътре се чу гласът на Джем:

— Кой е?

— Аз съм, Мине, кой може да е. Какво става с теб?

Когато вратата се отвори, видя Джем, облякъл бял халат върху пижамата си. Никога досега не го бе виждала в този вид.

— Какъв е този вид?

Приглаждайки с ръка косата си, Джем отговори:

— Нищо ми няма, само съм уморен.

Очите му бяха подпухнали и тъжни. Изглеждаше състарен. Мине отиде до прозорците и дръпна завесите. Мъката, изписана на лицето на Джем, пролича още по-ясно на дневната светлина.

— Хайде — каза Мине, — облечи се, че да излезем. Не си дошъл в Измир, за да седиш сам.

Джем кимна и тръгна към банята. Личеше, че проблемът е свързан с Бахар, но той нищо не казваше. Виждаше се, че каквото и да е то, го бе разтърсило дълбоко. Като че се бе изправил пред някаква дилема. Като малките птичета, които не знаеха какво да направят или накъде да полетят… Знаеше, че Джем няма да й каже нищо, и затова реши да разбере проблема по свой си начин. Провикна се към банята:

— Джем.

Той й отговори:

— Да.

— Къде е Бахар? Какво прави?

Настана кратко мълчание. В този момент Мине вече бе сигурна, че е докоснала вярната струна. След кратко мълчание Джем отговори:

— Не знам. Вероятно е в Истанбул. Къде ще е другаде?

Сега бе време за Мине да предприеме следващото действие. Ако не научеше какво става, я обземаше странно притеснение. Хората го наричаха любопитство, но според нея това не бе любопитство, а нещо друго. Като че всяка разказана й тайна бе доказателство, което се потвърждава и от другите хора, че е обичан и доверен човек. „Ето че ми разказват всички проблеми, които не могат да споделят с другите, защото аз съм доверен и добър човек“ — си казваше всеки път.

Всяка тайна, която научеше, й вдъхваше самочувствие. Беше компенсация заради пренебрегването и отритването в продължение на години. Родителите й се бяха разделили, когато бе много малка, и непрекъснато се караха, защото майка й не искаше тя да се вижда с баща си, когато е при нея. Майка й бе засилила контрола си върху нея. Не я пускаше на улицата, а когато излезеше, всеки момент чувстваше сянката на майка си върху себе си. Един ден не издържа и направи опит да се самоубие, като изгълта всички лекарства, които намери вкъщи. Когато отвори очи в болницата, до главата й седеше баща й, когото дълго време не бе виждала. А майка й както винаги се караше с него.

В онези години започна проблемът на Мине с килограмите. От притесненията започна да се тъпчи с храна и да дебелее. Децата й се подиграваха заради килограмите, после свикна с подигравателните им погледи и постепенно се затвори в себе си. Единствената й приятелка бе Шуле, също дебела като нея. Като неотговарящи на нормите и като различни хора, двете настървено критикуваха другите. След известно време започнаха да си служат с методите на другите, откриваха най-уязвимите места на онези, които им се подиграваха, и ги поразяваха там.

Пътищата им се разделиха, когато Шуле замина да учи в университета в Измир. След университета стана преподавателка в същото учебно заведение, а малко след това се запозна с Мехмет и се омъжи за него. Мине, която дотогава все мислеше, че никога няма да бъде обичана и харесвана, стана по-позитивна, повярва, че всичко е в ръцете на съдбата и че за нея има някой, който я чака някъде. В последно време обаче се появиха съмнения в това. Един-два пъти в годината гостуваше на Шуле в Измир.

Неохотно започна да набира номера и заговори:

— Нали те попитах за Бахар, отдавна не съм говорила с нея. Ще я потърся да видя какво прави. Имаш ли нещо против?

Отново се възцари мълчание. По колебанието на Джем вече бе сигурна, че е на прав път. Обичаше Джем. Той бе единственият човек, който се отнасяше добре с нея, след като в продължение на много години бе пренебрегвана и унижавана. Когато бе с него, не му правеха впечатление нито килограмите, нито видът й. Джем не й даваше възможност да ги почувства. Но въпреки това винаги когато се блъснеше в онази невидима негова стена, тя се чувстваше зле или имаше чувството, че не я одобряват и не я обичат достатъчно. След кратко мълчание Джем отговори:

— Ти си знаеш…

Мине бързо набра номера и се чу гласът на Бахар.

— Бахар, как си, мила? Отдавна не сме се виждали.

— Добре съм, Мине, ти как си? Да, не можахме да се видим.

— А, непременно трябва да се видим, домъчня ми за теб. Аз сега съм в Измир. След няколко дни ще се върна. Ти къде си, какво правиш?

След кратко колебание Бахар рече:

— Аз съм в Анкара. Може да замина за Рим. Още не е сигурно.

Мине се изненада:

— А, сега пък откъде се взе Рим? С кого отиваш, я кажи!

— Може би ще отида с приятели, но още не е сигурно.

От натъртването на думата „приятели“ Мине разбра, че не иска да я пита кои. Бахар бе странно момиче, но я обичаше. И тя бе от малкото хора, които се отнасяха мило с нея. Бяха се сприятелили, но не можеше да заеме мястото на Джем. По принцип Бахар също присъстваше на партитата на Джем. Бе затворено, мълчаливо момиче. Изглеждаше крехка, като че ще се пречупи, ако я докоснеш. Все пак притежаваше една мъжка черта. Може би това чувство й придаваше силата да се бори. Борбата й с Джем… Не се отказваше, издържаше, като че винаги бе готова за бой. С този си вид напомняше на борец.

Забеляза, че след като затвори телефона, Джем, вече облечен, е дошъл при нея и я гледа с широко отворени от изненада очи. Въпреки че той бе човек, който никога не показваше чувствата си, Мине този път видя страх и безпокойство в погледа му. И още нещо имаше в очите му. Това бе познато чувство. Страхът от загубата. Знаеше, че когато този страх дойдеше и обхванеше сърцето на човека, разпалваше дори изгасналия огън. Джем очакваше тя да каже нещо. Мине се поколеба какво да каже, после се опита да обясни:

— Добре била, намирала се в Анкара. Възможно било да отиде за ден-два в Рим. Като се върнела, щяла да ми се обади.

Точно в този момент видя нещо, което преди това не бе забелязала. Страхът от загуба в погледа на Джем бе обхванал цялото му тяло и той бе започнал да трепери като ударен от електрически ток. Опитваше се да запази постоянното си самообладание и може би някой, който не го познаваше добре, нямаше да разбере това, но не и тя. Попита бавно:

— С кого щяла да ходи в Рим?

Бе наясно, че казаното няма да успокои Джем, а обратно, ще го притесни още повече. „Проклятие — си каза, — да бях й се обадила, когато съм сама.“ Погледна го в очите и като помълча, отговори с тон, сякаш всичко беше наред:

— Е, щяла да отиде с приятели. Но каза, че не е сигурно.

Джем отново попита:

— Добре де, с кои приятели ще замине?

— Не знам. Не уточни. Само каза с приятели.

Джем, който няколко секунди я гледа право в очите, рязко се изправи и каза:

— Хайде, да излезем.

Излязоха от хотела, качиха се в таксито и докато пътуваха към новооткрития италиански ресторант, Джем мълчеше и се взираше през стъклото. Мине се притесни. Не знаеше какво да каже и какво да направи. Стъписваше се в такива моменти. Особено при смъртни случаи не знаеше какво да каже.

Не си продумаха, докато пристигнат пред голямата остъклена врата на ресторанта. Платиха на шофьора на таксито и влязоха вътре. Мине заговори, за да се отърве от нетърпимото мълчание и за да разведри атмосферата.

— Имам една-две приятелки, ще им се обадя, ако искаш. Много приятни момичета са. Ще се повеселим.

Всъщност можеше да се каже, че не познава момичетата. Бяха ученички на Шуле, която бе преподавателка в университета в Измир. Джем отговори с все същия безразличен тон:

— Не, остави. Сега не мога да понасям някого, когото не познавам.

Предишният Джем би приел с възторг това предложение. Ще флиртува с момичетата, а ако много ги харесаше, щеше да прекара нощта с тях. Мине никога не бе го виждала да откаже на жена. Момичетата се увличаха по красотата му. Макар да знаеха, че повече няма да ги потърси, се предаваха в ръцете му. Имаше влияние върху жените. В този момент виждаше едно непознато негово лице. Досега не си бе представяла, че Джем може да изпитва мъка. Може би причината за това бе, че досега се бе старал да не показва чувствата си. Освен това не можеше да разбере какво направи Бахар, че го доведе до това състояние. Джем сигурно обичаше това момиче. „Колко странно — помисли Мине, — любовта в най-неочаквания момент поразява дори най-невъзможния човек. Мисля, че колкото по-късно дойде, толкова е по-силна.“ Тя погледна към Джем. Изчезнал бе онзи пламък в очите, а на мястото му се бе настанил израз, който можеха да разберат само хората, изпитали любовта и мъката. Предизвикваше съжаление у човека.

Не помнеше колко време вече седят там. Бяха сами на голямата кръгла маса за шест души край прозореца. Освен тяхната имаше още няколко маси. Онези, които бяха дошли да обядват, отдавна си бяха отишли. Оберкелнерът и сервитьорите се приготвяха за вечеря. Единственото, за което говориха, бе вкусът на ястията. Мине непрекъснато разказваше клюки, за да наруши мълчанието. Чувстваше се смешна. От време на време Джем проронваше по някоя дума. Един мъж, който мълчеше, и една жена, която непрекъснато говореше. „Сигурна съм, че онези, които го гледат отвън, го съжаляват — си помисли. — Питат се каква работа има с тази жена, която е грозна, дебела и говори непрекъснато!“

Сервитьорът донесе голяма чиния с различни видове сладкиши, Джем си сервира в чинията и като погледна часовника си, каза:

— Да поискаме сметката и да тръгваме.

Като взе едно голямо парче от тиквения сладкиш и го поднесе към устата си, тя отговори:

— Добре, къде да отидем? Какво искаш да правим?

— Нищо не искам. Ще се върна в хотела и ще спя.

Мине го погледна с широко отворени очи и като преглътна, каза:

— Добре, Джем, но слънцето току-що залезе. Как ще заспиш по това време? Ти полудя ли?

Джем направи знак на сервитьора и извади от задния джоб на светлите си джинси тънък портфейл.

— Много съм уморен, Мине. Почивката ми се отразява добре.

Запознавайки се с качества, които дотогава никога не бе виждала у Джем, не можеше да реши как да се държи. Но знаеше, че каквото и да направи в този момент, ще е безсмислено. Докато пътуваха с таксито сред колоната от бавно движещи се автомобили, Джем се обади:

— И тук постепенно започва да заприличва на Истанбул, погледни какво движение.

Шофьорът на таксито надълго и нашироко започна да им говори за Измир и за трафика.

Докато шофьорът, за да покаже уменията си, минаваше през малки улички, Мине погледна към Джем. Навел глава, той си играеше с портфейла, който държеше в ръце. Отново се бе отплеснал. Мине се разстрои заради приятеля си. Завиха и спряха пред входа на хотела. Джем отвори вратата, слезе от колата и каза:

— Утре ще поговорим, благодаря ти за всичко, Мине.

Тя погледа няколко секунди след него и рече на шофьора: „Ще отидем на Борнова“. Бахар бе причина за това положение и пак тя трябваше да го разреши. Бръкна в чантата си и извади телефона. Намери номера на Бахар и го набра. След дълго звънене чу отчаяния глас на Бахар. Разбра, че и тя не е добре.

— Ало… Бахар?

Гласът на Бахар звучеше, сякаш е плакала:

— Моля…

— Гласът ти не звучи добре.

По треперенето на гласа разбра, че Бахар се въздържа да не заплаче.

— Да, днес никак не съм добре.

„Колко са упорити двамата“ — си каза Мине. Обиди се, че не бяха й разказали за случилото се между тях, но беше сигурна, че когато ги сдобри, още веднъж ще разберат колко добра приятелка е.

— Виж какво, когато ти се обадих днес, Джем беше при мен. Как да ти кажа… Никак не е добре. До следобед не излиза от стаята си, вечер рано се затваря в стаята си. Постоянно взима ксанакс. Никога не съм го виждала в това състояние. Нищо не говори. Боже мой, обърках се, не знам какво да правя!

Бахар изведнъж се оживи:

— Много ли е зле? Какво прави там?

— Ох, пита за теб. Не ми каза да ти се обадя, но ти знаеш, че той обича само да направлява и аз разбрах, че иска да ти се обадя. Но като му казах, че ще пътуваш, като че стана още по-зле. Какъв ви е проблемът? Скарали сте се, това го разбрах, но защо?

— Мине, ние се разделихме.

Тя едва сега разбра причината за притеснението. Продължи да говори с тих глас:

— Така ли? Много съжалявам. Аз помислих, че само сте се скарали.

В този момент гласът на Бахар се разтрепери и тя не можа да каже думите, които си бе приготвила.

— Мине, не мога да говоря повече. Нека по-късно да поговорим, става ли?

Знаеше, че когато затвори телефона, Бахар горко ридаеше. Любовта бе сложно нещо. Щастието и болката вървяха заедно. Когато едното излезеше на сцената, незабавно и другото се настаняваше до него.