Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Baglanma Korkusu, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод оттурски
- Нахиде Дениз, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Башак Саян
Заглавие: Страх от обвързване
Преводач: Нахиде Дениз
Издател: Ера
Година на издаване: 2012
ISBN: 9789543891931
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2092
История
- —Добавяне
28.
Истанбул, март 2002
Джем с празен поглед се взря в празната чаша от цветен кристал. Бе друг. Вече не бе същият човек отпреди една година. Различни бяха и страховете, притесненията, нещата, които го правеха щастлив, и очакванията. Може би именно поради това се страхуваше така много. Осъзнаваше, че човекът, когото вижда в огледалото, му е чужд.
Много се страхуваше от човека, който бе предизвикал тази промяна, от Бахар. Боеше се какви ли други промени може да направи тя. В живота му вече имаше два периода: преди Бахар и след Бахар. Самоличността, която бе моделирал сам в продължение на много години, под влияние на чужда личност започваше да не го слуша. И Джем се страхуваше, при това много.
Страхуваше се да не загуби, когато до такава степен се бе разкрил пред някого, когато обичаше толкова много, че изпитваше копнеж по очите, ръцете, нежната извивка на врата, бялата кожа, страхуваше се, че в момент, когато някой така силно го е привързал към себе си, може да си тръгне и да излезе от живота му, като го остави да попадне в дълбока душевна изолация и сред жестоки мъки.
„Какво е това, което наричат любов — казваше преди. — Само няколко сърдечни трепети, едно-две желания за допир, желание да гониш, вместо да бягаш. Преходно.“ Сега една след друга преглъщаше изречените големи думи.
Така се бе изплашил от чувствата си, че след завръщането си от Анкара не се подаде на съжалението, което изпитваше. Бе разбрал, че отдавна се е изгубил в духа на другиго, въпреки че обичаше да бъде чужденец в някое друго тяло. Че когато бяга от някого, всъщност тича към човека, от когото бяга… Това предизвикваше още по-силен страх у него. Каквото и да се случеше, щеше да докаже на себе си, че не е така.
Мълчанието на Бахар по телефона, нейният финес, видът на подплашено птиче предизвикваха проклетото съжаление у него. Но размерите на обхваналия го страх надхвърляха съжалението. В тази борба при всички положения победител щеше да бъде страхът…
През следващите дни се опитваше да избяга от страховете си, но не забелязваше, че в стремежа да докаже самия себе си, постоянно повдигаше летвата по-нагоре. А също и онова, което можеше да го сполети при тази височина. Колкото и да се опитваше да си доказва, че когато поиска може да си тръгне, че е същият Джем, всъщност не беше така. Чувстваше се като същество, което с течение на времето се променя. При Бахар беше слаб и неспособен, ужасяваше се от чувствата, които изпитваше, когато я погледнеше в очите.
Такава крехка красота! Нежна и плаха като птичка… Бе така наивна, така чиста, така красива, че не можеше да овладее възхищението си, когато я видеше. В състояние бе да захвърли всичко и да живее само гледайки я до края на живота си. Тази жена му принадлежеше!
Но моментът, в който си помислеше това, чуваше онзи глас: „Не вярвай. Видя какво стана, когато повярва! Видя майка си! Дори майка ти изостави малкия си син заради един мъж и заради друг живот. Щом майка ти направи това, защо да не го направи и някоя друга? Спомни си Лейла! Как й повярва! Как се излъга! Как те остави и отиде при другия мъж?“ Този глас го убиваше. В момента, в който го чуеше, се амбицираше. Щеше да се докаже на самия себе си.
Бахар бе толкова наивно момиче, че каквото и да направеше, го приемаше с тежко мълчание. Нито го упрекваше, нито му се сърдеше.
Когато разговаряха по телефона, Джем измисляше някаква глупава причина и изчезваше, разказваше страшни истории за брака и обвързването, често излизаше с приятели, като не я канеше. Започна по-рядко да я вижда. Докосваше се до други тела и когато го правеше, не успяваше да удържи амбициите вътре в себе си. Но по някакъв странен начин вместо да се почувства по-добре, като си мисли, че е все още свободен, той изпитваше точно обратното. Когато отидеше някъде, мислеше за Бахар и ставаше още по-настървен. Бе като една страшна машина, чиято пружина се бе напрегнала. Сам дори не знаеше къде ще спре. Единственото му желание бе да унищожи този ненаситен звяр в себе си, с който не можеше да се пребори.
Изпи и последната глътка уиски и направи знак на сервитьора да донесе сметката. Бе закъснял. Трябваше да е при Бахар преди половин час. Бързо скочи в колата си и докато се придвижваше през натоварения трафик на булеварда, си помисли дали всъщност нарочно закъсня или подсъзнанието му играеше някаква игра.
Мястото на срещата им бе една стара гръцка таверна, която отдавна не бяха посещавали. Бахар много обичаше това място, казваше, че тук се чувствала като в отминалите времена. Джем се извини за закъснението и след като поръча ракия на сервитьора, се усмихна на Бахар. На лицето й се бяха изписали познатите спокойствие и крехкост. Пак нищо не го попита, нито защо е закъснял.
— Движението беше ужасно. Съжалявам, накарах те да чакаш.
— Няма значение. Аз погледах малко Босфора. Добре ми дойде.
Тази нейна наивност го убиваше. Искаше да се ядоса, да вика, да го обижда, да ругае. Да му каже колко долен, жалък мъж е! Може би тогава ще се отърве от тежкия товар на съвестта си. Може би тогава нямаше да се чувства зле заради нещата, които мисли, че прави за свое добро.
Сервираха си по малко в чиниите от различните мезета на масата и тъкмо се канеше да опита, когато зад гърба си дочу един глас, от който изпадна в ужас. В един момент помисли, че не е истина. Може би нямаше да познае този глас, ако беше минало повече време, но бе невъзможно да забрави изживяното преди две нощи. Неше ли беше името й или как!
Не трябваше да позволи да се разбере нещо. Жената, която със саркастична усмивка се приближи до масата, скръсти ръце и заговори:
— О, кого виждам! Джем, как си?
Джем се постара да не показва притеснението си и отговори:
— Добре съм… Изненадах се. Какво търсиш тук?
— Като живеем в Анкара, това не означава, че няма да дойдем в Истанбул, сладурче. Утре имаме среща. Виж ти какъв късмет. Едва пристигнах и те срещнах.
— Да, виж ти какъв шанс.
— Явно е, че животът не желае да останем разделени.
Едва изрекла това, жената се разсмя и продължи да флиртува, без да обръща внимание на Бахар. Джем почувства, че огнена вълна напредва към главата му и че се изпотява. В един момент не знаеше какво да каже. После направи опит да смени темата:
— Да, Анкара ме умори. Вашата фирма ме принуди да се потрудя доста. Но по този начин потренирахме за следващата задача.
Жената предизвикателно отговори:
— Да, пътуването в Анкара бе много изморително. Но това, че сте тренирани, не означава, че следващия път няма да се уморите.
В този момент на Джем му се прииска да погледне в лицето Бахар, но не можа да помръдне от мястото си. Каква отвратителна жена! Не искаше да си тръгне!
— Ееее… Много ти благодаря за помощта. Довиждане.
Надяваше се, че жената вече ще разбере. По много ясен начин бе дал сигнал, че любимата му е до него. В подобни случаи някои жени стават още по-нагли и нарочно затрудняват човека насреща си.
— Няма за какво! Аз ти благодаря. Прекарах много добре. Ще ти бъда благодарна, ако следващия път пак се обадиш и ми благодариш.
Жената си тръгна, а той се изплаши, че огънят вътре в него се вижда и отвън. Страхуваше се да погледне Бахар в очите. Дали бе разбрала? Какво щеше да й каже? Спешно трябваше да измисли нещо. Нещо, с което да спаси положението!
— Тази жена ме преследва от много отдавна… Винаги, когато имаме работа с нейната фирма, ми досажда. Като че ли сега изревнува от теб.
— Разбрах.
Нали понякога една-единствена дума се превръща в най-значимата, така и за Джем тази дума можеше да означава всичко. Какво ли искаше да каже? Разбрах, вярвам ти или аз всичко разбрах, тия ги разказвай на шапката ми? Може би в този момент това бе дума за сбогом.
Докато обмисляше тези неща, изведнъж осъзна настъпилото мълчание. В този момент се престраши да погледне към Бахар. Седеше насреща му с тънички ръце, с все същата наивност и сломеност. После изведнъж забеляза! Малките й ръце трепереха! Въпреки това тя не проронваше нито дума, не отправяше злобни погледи към него и не ругаеше. Той почти се задушаваше от чувството за вина. Съвестта му не понасяше извършеното спрямо тази мъничка като птичка жена, която очакваше внимание и ласки от него. Не издържа, притегли я към себе си и силно я прегърна. Зацелува косата й, вдъхна дълбоко аромата й. С всяка своя клетка почувства, че обича тази слаба, крехка жена.
— Моля те, не си мисли други неща! Знаеш чувствата ми към теб.
Пак не можа да й каже. Може би, ако й кажеше „обичам те“, щеше да победи онзи вътрешен страх, от който по никакъв начин не можеше да се освободи, но страхът пак излезе победител.